Георги Домусчиев

Навярно той бе унаследил темперамента на покойния си баща - неспокоен и непонасящ никакви неправди. Защото неведнаж и бай Тодораки - баща му, бе имал разправия с турци по време на робството. Че нали веднъж, без да му мисли, бе набил здравата сина на влиятелен турчин в града. Такова впечатление остави у мене на младини и синът - революционерът Парашкев Цветков.
Характер неспокоен, смел, правдив, искрено предан на всичко, което страда и изнемогва. Може би и самото време тогава помогна да изостави и укрепи у него такива редки качества. Говоря да 90-те години на миналото столетие (18 в., б.м.) - време на голям подем у младежта. Когато младите, с благодарни усилия върху себе си, се мъчеха да усвоят един по-широк кръгозор на мисли и идеи. Не можем обаче да отминем без внимание и добрите заложби у него. Само тъй можем да си обясним тая жажда по-късно у него за правда и свобода на роба.
И сега като че го гледам пред себе си жив - хубавец, с буйна коса и брада, прекомерно весел и приказлив. Много напомняше неговата фигура усвоената мода на онова време - да подражаваме на руските народници. По душа и сърце обаче Парашкев Цветков си остана само българин. Любещ с жар родината си и готов да даде живота си всякога за нея. Отзивчив и милостив към чуждата беда, той винаги тършуваше из празните си джобове, за да помогне с каквото може. Оставил е у мене впечатлението за човек, който в горната улица проси, за да раздаде в долната.
Не знам защо тъй кратко ми изглежда в спомените времето, през което другарувах с Парашкев Цветков. Докато се върне от Чехия и Германия, където учи музика, за да учителства - ето, че и аз заскитах по градовете. И един ден току чух за него нещо, което ме просълзи, че водил няколко часа бой с турците в Македония, докато вражески куршум го повалил.
Поради липса на учители тогава, завършилите гимназия приемаха за учители дори в класното училище. Нямаше ли възможност при такива условия Парашкев Цветков да заеме видна служба със своето високо образование? Да, защото с хубав успех той почна в Прага и завърши в Дрезден музикална академия. Вместо да стори това, той напусна удобният тук живот и отиде да учителства в Битоля. Защо направи това? Защото златото и личното добруване в живота не го привличаха. Той беше от ония избраници на небето, които живеят и умират за благото на другите.
Но и в Битоля той не се задоволява да бъде само преподавател - мъчи се да посади в душите на младите нещо повече. Какъв любимец е бил на своите ученици, се вижда от спомените на един такъв негов ученик, сега професор Алексиев: “Ние със захлас слушахме, пише последният, неговите топли слова от дълбините на сърцето му, с някаква омагьосваща сила. Покрай своето мъжество, той притежаваше и всичките качества на девствената душа. С всяка казана от него дума, той ни завладяваше… За мене още звучат думите му: - Любовта към отечеството е най-божествената музика на света…”"
За нас, плевенци, скъп остана споменът за неговия славен подвиг при село Могила, Битолско. Заобиколен от турците, той запява със своите четници патриотични песни и се хвърля като лъв в първите редове към смъртта. Ето какво пише за него, след този бой, специалният кореспондент на в. “Журнал” Людвиг Надо: “Намерих го паднал в едно чудно положение - с ръце скръстени като за последен поздрав. Главата му бе прекрасна - глава на интелигентен човек и артист. Казаха ми, че това са смъртните останки на учителя по музика в Битоля Парашкев Цветков. Нито една рана не грозеше ясната хубост на тоя покойник. Най-невярващият човек бе коленичил пред него и аз чувствах едно безумно желание да извикам: “О, нещастнико, нямаш ли вдовица, сестра, приятел, да дойдат и да се простят с тебе!”

Из книгата “Да си спомним за тях”, 1943 г., Плевен.