Георги Стойков

Кой е Георги Пенчев Домусчиев? Какво е сторило времето - този най-суров съдник - със сътвореното от писателя? Заслужава ли то да види бял свят отново? Ще намерят ли днес творбите му прием от читателите?
Ще се опитам да дам обективен, но в никакъв случай безпристрастен отговор, защото Г. П. Домусчиев с най-добрите си произведения е в духа на плевенци, неговите свидни сенки ни съпровождат в дните, а навярно още дълги години ще пътуват с поколенията и в бъдните дни.
Един от най-правдивите и ревностни ценители на творчеството му, литературният критик Драган С. Зографов, в обстойното си изследване “Един певец на онеправданите и слабите”, поместено в сп. “Родна мисъл”, 1921 г., кн. 2, стр. 527, пише: “Домусчиев е преди всичко моралист с чувство за социална справедливост и общочовешко щастие. При него всичко е искрено, просто и убедително. На тая искрена и хуманна чистота съответства и неговия чист, гладък и непринуден език, тъй живо рисуващ, с толкова малко и толкова прости думи… Домусчиев е добър ученик на великия Достоевски и в известен смисъл той е нашият Франсуа Копе. ”
Георги Пенчев Домусчиев е роден в Плевен на 19 ноември 1872 г., в семейството на търговец. Учи гимназия в гр. Русе и няколко години учителства в родния си град. В края на века се записва и през 1902 г. завършва юридически науки в София. Съдийства и адвокатства в редица градове на страната. Първата своя самостоятелна книга издавав в гр. Шумен през 1909 г. Това е сборникът “Очерки и разкази”. След него, в 1910 и 1914 г., пак в Шумен, излизат стихотворения в проза (първа и втора книжка). Останалите му книги - десетина сборника със стихове, разкази, повести и романи - излизат в Плевен от 1922 до 1943 г.
Както сполучливо отбелязва Драган С. Зографов в стихотворната проза на писателя преобладават тъжните, песимистични нотки. В нея обаче има много тънки наблюдения, уловени са нежни състояния на природата, те звънят от чистота, трогват. Сблъскал се навярно като съдия и адвокат със сложните житейски проблеми, той изоставя съзерцанието и навлиза в дълбоките социални пластове на обществото, опитва се да изобличи бездушието му към слабите и бедните. Тези проблеми ярко проличават в сборника “Кървави дни”. В тези разкази са пресъздадени подвизите на българската армия на Одринския фронт 1912 - 1913г. Г. П. Домусчиев печати и десетки разкази за тогавашния градски бит. По-голямата част от тях имат безспорни художествени достойнства, особено събраните в сборниците: “Пред смъртта” (1940), “Отдавна” (1940), “Неспокойни времена” (1941). Успехи имат и романите “В утрото на живота” (1940), “Бекярови” и “Прокурорът Глогов” (1943). Но най-голяма популярност на автора създават сборниците с художествено-документални разкази “Сенки от стария Плевен” (1933) и “Да си спомним за тях” (1943). За тях се появяват най-много отзиви в печата. А. Узунов, в софийския в. “Дневник”, между другото пише: “Прочетох с удивление току-що излязлата книга на Г. П. Домусчиев - “Сенки от стария Плевен”. Описаните фигури напомнят за старото добро време и представляват истински музей… Поради своето значение, този труд заслужава да бъде последван и от други негови съвременници, защото са ценен материал за историята и за литературата ни…”.
За сборника “Да си спомним за тях” севлиевският вестник “Развитие” пише: “Писателят Г. П. Домусчиев е имал щастливата идея да напише спомени за 13 видни свои съграждани, четници от Ботевата и ФилипТотювата четеа, участници в македонското освободително движение, учители, общественици. Някои от тях са познати и на по-широк кръг четци: Данаил Хр. Попов, търговец в Турну Мъгуреле, приятел на Левски; Парашкев Цветков - завършил Музикална академия в Дрезден, учител в Битоля и паднал убит за свободата на Македония; Юрдан Трифонов - виден наш историк, и най-сетне нека споменем името на Петър Ненков, дългогодишен библиотекар на Плевенската градска библиотека… Авторът иска с тази си книга “да посочи на следващите поколения какво да обичат и на какво да подражават…”.
Георги Пенчев Домусчиев е бил ревностен читалищен деятел и изтъкнат културтрегер за Плевен. Дълги години е в управата на градското читалище “Съгласие”, активно участва в списването на литературното списание “Родна мисъл”, което издава от 1921 до 1924 година в Плевен, заедно с писателя Иван Кирилов и поета Никола Ракитин. През 1933 г. той е съредактор на обществено-културното издание “Вит” и в него напечатва ред свои творби.
Г. П. Домусчиев живя дълго - от ноември 1872 до март 1961 г. Приживе той подарява цялата си библиотека, заедно с ръкописите си, на градското читалище “Съгласие”. Погребан е в семейната гробница в Долноплевенските гробища (до Стадиона).