Печо Господинов

По времето, когато Добруджа бе под робство, на един от добруджанските конгреси (Русе, 1931 г.) С. Чилингиров произнесе вдъхновено слово за ролята на Добруджа в българското Възраждане. Речта на писателя бе възторжена възхвала на борческия дух на добруджанските българи, които, в общата борба за самозапазване и утвърждение на българския дух, дадоха скъпи народностни жертви за своето и общобългарското народностно пробуждане и осъзнаване.
Тези, които не познаваха отблизо научното, обществено и художествено дело на С. Чилингиров, останаха изненадани от правдивата му и добре обоснована реч. Спомням си, че по предложение на познатия добруджански деец А. Стоянов, конгресът реши възторженото слово на писателя да бъде отпечатано и издадено в отделна книга. Това, за съжаление, не може да стане.
Няколко топли думи тогава казах и аз за литературното и обществено дело на писателя, като нарочно наблегнах на неговите големи заслуги към добруджанското дело. С. Чилингиров остана изненадан от сърдечния и мил прием, който му бе даден. Той дори се почувства стеснен и развълнуван.
Председателят на конгреса Др. Сакеларов приветства заслужилия към Добруджа писател и сред задушевните и бурни ръкопляскания на делегатите, братски го прегърна и целуна. С. Чилингиров, развълнуван от проявеното към него внимание, пристъпи напред и почти с треперящ глас произнесе следното кратко благодарствено слово:
„Благодаря за високата, може би и незаслужена чест, с която ме удостоявате. Това ме задължава да ви обещая, че от днес нататък аз ще трябва да се чувствам повече добруджанец, отколкото съм бил.”
По-късно, през 1932 г., когато културна България чества с подобаваща тържественост 35-годишната писателска, културна и обществена дейност на именития писател, добруджанските прокуденци с нарочно конгресно решение го провъзгласиха за почетен член на съюза „Добруджа”.
Със С. Чилингиров ме свързва стара дружба. Мисля, че неговите съкровени чувства ми са добре познати. Той работи за Добруджа не само за да изпълни отечествения си дълг, но и да насити глада на своето сърце. Подобно много други свои съграждани-шуменци, и той се чувстваше тясно свързан с Добруджа. Но С. Чилингиров не измени на тази родолюбива традиция на своя роден град и по друго едно съображение: той бе приобщен към Добруджа и чрез свои близки роднини, които живееха, а може би и днес още живеят в Кюстенджа, Бабадаг и Меджидие.
В книгата на писателя „Равна Добруджа” сам той ни разказва следното за своите родствени връзки в тази българска покрайнина:
„Още неотпочинал върху удобното легло, ординарецът чукна на вратата ми и рапортува:
- Намерих Вашите роднини.
Сънлив, аз с мъка си спомних, че бях помолил един мой приятел-офицер да открие чрез ординареца си, къде живее моят вуйчо, за когото майка ми толкова много поръчваше преди да тръгна за Добруджа, когото тя не беше чувала от 45 години.
- Те Ви чакат.
Аз се обличам и тръгвам.
Вкъщи ме посрещат като стар познат, който едва преди няколко седмици се е разделил с тях. Вуйна и вуйчо плачат и бързат да ми разправят своите неволи: всичките им синове и зетьове са отвлечени. Плачат и дъщерите, а от коритото в съседната стая се обажда пискливо гласченце на малко пеленаче.
- То е българче, - бърза наивно да ми каже майка му.
- Българче?
- Ами. Роди се след като нашите войски освободиха града.
Разбрах. Простодушната майка искаше да ми каже, че в тяхната къща отново се е върнал животът на българското самочувствие, тъй свободно проявяван сега, както свободен е и необузданият писък на детето.”
Този откъс ни обяснява тайната за приобщеността на С. Чилингиров към Добруджа. Ясно е, че неговото отношение към тази българска покрайнина се обуславя от духовни връзки, които всякога са по-трайни от чисто научния или писателски интерес. Истина е, от друга страна, че писателят е ходил да проучва Добруджа етнографски, исторически и народностно като учен, който е търсил доводи за нейния български облик не за себе си, а за другите, които не са вярвали или не са знаели истината за Добруджа. И това той е правил не толкова, за да се установи историческата истина, а подтикнат от вътрешния глас на своето българско сърце: писателят, защото е имал роднини в Добруджа сигурно е знаел и по вътрешно чувство трябва да е бил убеден, че тя е българска земя.
Ако погледнем така на огромното научно и художествено дело на С. Чилингиров, свързано с Добруджа, много неща веднага ще ни станат ясни Тогава ние няма да се учудваме, че именитият писател е посветил на тази българска земя няколко книги: „Добруджа и нашето Възраждане”, 1917 г., „Стефан Караджа”, 1918 г. и „Равна Добруджа”, 1920 г. Но той е автор още и на цикъл сонети за добруджанските градове, превел е по-голямата част от стихотворенията на видния румънски поет П. Станчев-Черна, по баща родом от Шумен и т.н. Към този списък трябва да прибавим още и една голяма бройка студии, статии и стихотворения, в които голямата обич и привързаност на писателя към Добруджа е намерила своя най-красноречив израз.
Ето как сам С. Чилингиров ни говори за обичаната от него Добруджа, в която според писателя „живеят българи, които никога на се отказвали от своята народност”:
„Добруджа! Как сладко звучи нейното име. Как много приказва то за доброто, към което се стреми българинът от първия ден на своя живот, та дори до днес!
Но какво чувам?
- Някога я бяхте забравили…
Не! Никога българинът не е забравил своята хубава, ненагледна Добруджа. Никога не е преставал да я вижда нощем в сънищата си , а денем пред своите изморени от работа очи. Никога!…
Добруджа всякога е живяла в нашите сърца, всякога е била вплетена в нашите мечти за доброчестина, всякога е била наша. Наша е била тя и когато сме я наричали румънска. А наричали сме я тъй, за да ни напомня всякога за дълга, който имаме към нея, за жертвите, които трябва да направим, за да я приберем отново в родното семейство.”
Тези думи най-убедително ни разкриват връзката между С. Чилингиров и Добруджа, както и неговото затрогващо отношение към нея. В този смисъл трябва да се разбират и думите на писателя, че той желае да се чувства занапред повече добруджанец, отколкото е бил.