Филип Марински

Денят още сънливо търкаше очи. Слънцето, ненадникнало в селото, бавно, почти мързеливо одираше от баирите остатъка от нощната мътилка. Самотен петел напъваше гърло до прегракване в упорството си да разкаже на всички, че се ражда ден.
На всички! Че на кого?
Петелът помълчаваше в очакване на отговор от някой себеподобен и изгубил търпение, припряно пак се провикваше.
По сокаците, между смълчаните безлюдни къщи, вървеше човек. Той спираше при всяка къща, оглеждаше я, някъде отваряше дворните порти, кръстосваше дворовете и продължаваше нататък. Носеше кирка, на която се подпираше като на бастун, а на кръста му изпод овехтялата, омазнена памуклия се подаваше дръжката на запасана в колана му тесла.
На него и на жена му петелът известяваше утрото. И на една крава, три овце и пет кокошки. Това беше всичката живина, която населяваше една къща от осиротялото, изоставено, тъжно смълчано село.
Животът в къщата пълзеше по строг, създаван от дълги години ред. Рано сутрин, далеч преди да изгрее слънцето, Христина ставаше, палеше печката и топлеше вода да попари на кравата детелинов цвят или свежа тревица. Топлината трудно прогонваше нощния хлад от дебелите каменни стени на стаята. Тук, на високия родопски баир, нощите са хладни и през лятото. Божил ставаше след жена си и първата му работа беше да сдъвче два-три залъка сух хляб и да запали цигара. После, докато на печката в малка, подобна на дюмбелек (1) тенджера, къкреше манджица, той обикаляше двора, огласяйки го с дерящата си кашлица. След като се убедеше, че всичко е както трябва ( а как трябва, той си знаеше), Божил вадеше стар панагюрски косер, обрисваше го като бръснач в брича си, сядаше на овчето корито и започваше да дроби на овцете. Есен дробеше ябълки и цвекло, пролет - прорасли картофи и кочан, алабаш дето му викат в полето. Объркваше надробеното с шепа брашно и пускаше овцете. Приседнал на края на коритото, той се любуваше на лакомията им и там дочакваше да чуе:
- Божиле, хайде!
Кажи-речи, това бяха всичките приказки до пладне. Тъй беше, щото като почоплеха закуската в посивелия, дълго некалайдисван сахан, двамата се разделяха. Христина, ако беше студено, оставаше вкъщи да се занимава с женските си работи. Ако беше за паша, забождаше в пояса си хурката и отвеждаше кравата и овцете над село, пускаше ги в голямата авлия (2), и, седнала под някоя борика, вперила очакващо очи в последното, чезнещо надолу към реката завойче на пътеката, механично теглеше нишка от къделята. Божил пък, и в топло и в студено, намяташе на раменете памуклията си, и с кирка и тесла тръгваше из селото. И така беше вече три години. Отначало жената мърмореше, после стана безразлична - не казваше ни добро, ни лошо. Накрая, на издържала на постоянството и упоритостта му, започна дори сама да предлага:
- Иди виж Белаковата къща. Бурени са загърлили цветчока на вратигата. Поочисти ги. Тая къща не върви без вратига. Откакто я помня, все това жълто цветенце й прави каматинката (3)!
Или:
- Вятърът е отворил капаците на Тасовата и ги размята, като че джин (4) сърдит има вътре. Иди виж…
В разговора им не дори не беше нужно винаги да се казва „къща”.
И той отиваше.
Вървеше по къщите, понесъл на плещите си товара да крепи цяло едно изоставено село. Лию пусна път от селото надолу. Отиде в Кричим и се не върна. Ако беше само той, как да е, но след него като овце на кърмило се емнаха всички останали. Божил гледаше на цялата тая работа с присмех. Ще отидат един-двама, ще ги стегне затъгата и някоя вечер по тъмно, да им се хората не смеят, ще се върнат. Чунким някъде ще им постелят наготово да влезнат! Докато не си плюеш на ръцете, никъде нищо даром не иде. Пък сега не е някогашното. Млеко давай, добитък гледай - пара суха ти влиза в къщата. Ами черешите? Кое село има толкова много и такива сладки череши? Културен сорт, агрономски! Могат да се засадят още много дървета - само те могат да хранят цялото село.
Да, ама другите не мислеха като него. За година-две селото се преполови. Чак тогава Божил се изплаши. Брех, ще го опразнят като нищо! Първите преселници се връщаха често, уж да видят роднини и близки, пък то - зараза да сеят. Хвалеха се колко царевица са сложили в хамбара, колко бурета вино са налели, колко килограма е било прасето тая година. Бройката на комините, дето още пушеха, все намаляваше, за да останат само два - Божиловият и на Ружината
Първата вечер, когато останаха само тия два комина, Божил отиде у Ружината и още от двора се провикна:
- Дръж се, Саво! Докато сме два дома, страшно няма. Лошо е, когато човек е сам. Два вола орат, два крака носят, две ръце работят. Да не дава Господ сам човек да остане…
Седнаха на гредата пред прозореца, поприказваха, ама от тоя разговор в душата на Божил остана тревога. Не можа да намери на какво да подпре куража си - Ружината беше омекнал. Галиба и неговото око гледа надолу, дето се губи Въча…
Една вечер, на сън, Божил се намери отсреща, в усойката под Пеювата борика. Видя му се чудно, че толкова време не беше спирал поглед на нея. Както си зяпаше по дървото, усети на рамото си ръка. Обърна се - баща му го гледаше, тъжно усмихнат, без да продума. Дълбоко нейде, в най-забравеното място на мозъка си, Божил усети да смърдва лениво някаква мисъл, че баща му отдавна, много отдавна, е заминал от тоя свят. Тази мисъл не успя да го извади от съня - само го разтревожи. Гледаха се мълчаливо, докато най-после Божил продума: „Селото свърши, татко… Опразни се, умря. Виж! Само два комина турмят (5).”
Без да продума, бащата, все така задгробно усмихнат, посочи селото. Божил се обърна. Чудо! Селото, огряно от слънце, плуваше в бялата пяна на черешовия цвят. Дворовете бяха пълни с хора, празнично облечени, радостно възбудени. По харманите тичаха деца и агнета. От цялата тая пъстра олелия не се чуваше никакъв звук. Божил виждаше разговарящи хора, ръкомахания, превиващи се от смях момичета и … никакъв звук. Той разбираше, че нещо не е на мястото си. От всичко това усети, че не му достига въздух. Тъкмо тогава ръката на баща му го обърна с гръб към селото: „Ела виж Пеювата борика. С едничък жив корен, ама…”
Тук свърши сънят му - някакъв тежък предмет, съборен от плъховете, падна на тавана. До сутринта не можа повече да заспи, а щом зазори, отиде при бориката. Изненадан и дори малко уплашен, Божил видя бориката така, както я беше видял в съня си. Дървото растеше на подор (6), подзидан с невисок сух каменен зид. Точно под бориката зидът бе ройнат - пороите бяха намерили сгодно място за надолу и водата бе измила пръстта в коренището. Корени, малки и големи, висяха преплетени в засъхналите тревни чимове, останали като стряха над единствения жив корен. Забит направо надолу в земята като свредел, той поддържаше живота на дървото.
Три-четири дебели, полуизсъхнали вече, но със забит в почвата край, корени държаха дървото право. Нужен беше един малко по-силен вятър, за да го повали. Човекът поогледа и се върна да вземе инструменти, за да подзида дървото. По-хубаво да се не беше връщал изобщо! Ружината товареше багажа. Понеже кола до къщите не можеше да стигне, до падината Ружината използваше кон. Сега на самара на добичето бе превързан невестинския сандък на Ружиновата жена. Двата несръчно изрязани гълъба, застанали един срещу друг на дъската, сега бяха обесени - въжето правеше чупката над прашката, точно през шиите им. Въжето зачертаваше с категоричност и слънцето, изрязано на тясната страна на сандъка. Ружината видя Божил, смути се, като че го бяха хванали в престъпление, та смотолеви:
- И аз реших, комшу. Отивам да се намеся в хората. Стига по тия чукари като кукувица…
Хвана повода на коня и го поведе. Повървял няколко метра, Ружината се върна, хлопна вратата, заключи я и като се огледа наоколо, сякаш на себе си рече:
- Пък каквото остана, мина щем и без него.
- Ами жената, брей! - напомни му Божил и усети гърлото си сухо като посипано с паспал (7).
- Жената чака в падината.
Зачертаното слънце се заклати със скърцане - кръц-цък, кръ-цъ-цък и след малко залезе зад сухата круша надолу.
Е, сега? Лию, Лию, той пусна пътя за надолу! Но ще се върнат те, ще разберат кое как е и ще се върнат… Изведнъж Божил с болка разбра, че сам не вярва в това, което се мъчи да мисли. Ядосан, грабна кирката и чука и забърза към бориката.
Цял ден работи до премала. Най-напред вкопа темелче като дъга, та като вдигна зида, заприлича му на църковна хайдима (8). Гради, чука и все поглежда към свредела. „Е, сега и аз съм като тебе - едничкият жив корен на селото. Аз тебе ще те подзидам, пръст ще ти хвърля, ами мен? Кой да подзида мен?!”
Прибра се чак, когато дойде жена му да го извика. Намери го седнал на дръжката на кирката, наметнал памуклийката, пуши. Христина мълчаливо огледа работата му, приклекна с пъшкане до него и кротко продума:
- И оня замина, разбра ли?
- Разбрах, разбрах, разбрах! Да върви в майната си! - изкрещя Божил и ядно стъпка фаса с пета.
- Ама за какво ми викаш така, като че аз съм крива?!
- Щото и на тебе, както виждам, окото по Въча гледа…
- Божиле, защо тъй ми думаш? Кога съм вървяла срещу волята ти? Както речеш, тъй ще да е…
Притихнал, Божил я изгледа продължително и в очите му блесна благодарност.
- Ще държим, Тино, докато сме живи и заедно. Ще държим! И де да знаеш, може да дочакаме селото пак да се напълни с хора. Сега аз съм… ние сме едничкият жив корен на селото. Всичките може да са избягали, ама след тях все е оставал някой. След нас няма кой да остане и…
- Стига, стига! Хайде да вечеряме…
И тъй заживяха сами.
На неделята ли, на месеца ли, откакто си отиде Ружината, дойде Божидар, най-големият внук. Къде са се намерили с Ружината, какво са думали - те си знаят. Но Божко бе дошъл с определена цел…
- Вие сега тука..
- … сме си много добре! - довърши мисълта на внука си Божил, макар и в противоположен смисъл. - На дома сме си, на огнището. Хляб има в Чурек, кравата дава млеко, масло, извара. В градината се ражда и картоф, и фасул, и кочан… Комуто ще да се видим, да заповяда. Пловдив не е кой знае колко далече.
Внукът само се засмя, но повече не подхвана този разговор. Познаваше отлично дядо си и знаеше, че е абсолютно безполезно.
- Дето само сте сами - додаде.
- Селото има нужда от нас… И да не говорим повече. Ако умра аз
по-напред, баба ти както реши по-нататък, но ако стане така, че моите дни да са повече от нейните - тук. Няма да я оставя сама…
След седмица Божидар пак дойде. Носеше в ръка малко картонено кашонче. Отпред на кашончето беше залепено бяло листче с разтворен чадър и ракиена чаша. Под чашата пишеше: „Не кантовать!” Докато Божил сричаше това „не кантовать”, без да разбира смисъла му, от кашончето Божидар извади малко, подобно на куфарче, телевизорче. Сглобява разни пръчки, кова летви, побива върлини, опъва жици и накрая бутна щепселчето в контакта и рече:
- Ето ви раздумка - стига сте си мислели за умиралка!
Божидар си отиде, а телевизорът остана на шкафа като ненужна вещ. Божил го гледаше, както се гледа престъпник, вмъкнал се със взлом във къщата.
Тежко, бавно, като биволска талига, се помъкнаха самотните дни, та цели три години. В началото идваше Георги, пощаджията от Чурек. Ако не по-често, то поне един път в месеца да донесе пенсиите. Случеше се някога да има писмо я от внуци, я от преселници и когато го донесеше, Георги все мъмреше:
- Вие сте ми най-големия кахър, бай Божиле! Шофьорът на рейса не ще да ме чака и сетне трябва да трамбовам пътя до Чурек. Я да се пазарим да туриш една пощенска кутия долу в падината.
Туриха. Божил я закова с едни фундучета и й висна катанец. Когато имаше нещо, Георги скачаше от рейса и набързо го оставяше в кутията, а шофьорчето бипкаше с клаксона пет пъти - една петица в падината и една отсреща, в Кармилата. От барчината чуваха и слизаха да вземат оставеното. Свикнаха и с телевизора. Христина го беше включила веднъж и чула Бойка Присадова. Бе разбрала, че не всичко, дето предават, е паратика (9) работа. Жената го включваше все по-често и по-често и стигна дотам, че говореше с него като с човек.
- Ще те побърка тая кутия - мърмореше Божил, когато я заварваше
да си приказва сама. - Изключи я барем сега, да си чуем приказката.
Едничката им истинска разтуха беше отиването в Чурек, може би защото това миришеше на младост, напомняше за хора и сборове. Когато решаха да отидат, сутрин рано налагаха в яслата сено, голяма харкома (10) с вода и тръгваха. Христина обличаше вълненика (11), клашника (12), лете закутляше главата си с вълнена кърпа на големи трендафили, зиме намяташе на раменете си плетен вълнен шал. Вървяха по пътеката, по прякото - той напред, тя след него. В Чурек, в кръчмата, чурекчии подхващаха Божил:
- Оти не вземеш да дойдеш тук, в наше село. То и оттук се изселват, ама пак…
- То ако е за местене, да хващам низ Въча. На мене другаде въздух
ми не стига! - малко театрално заявяваше Божил. - Вие виждали ли сте някога дърво, кога остане само, да се мести?
- Бе ти да не си дърво, бе? Нали си човек?!
- Човек съм, ама ми е дълбок коренът…
Надсмиваха се и те, и той, и с това приказката по въпроса приключваше. Вечер двамината се връщаха, капнали от умора, но с топличко под лъжичката. А от другата сутрин… Божил пак обикаляше къщите, поправяше къде каквото може, понесъл в себе си мечтата за завръщане на изселниците. Те наистина се връщаха, ама отвреме-навреме, по един-двама, по за ден-два. Най-много се събираха, когато зрееха черешите. Първото лято след заминаването на Ружината, за две-три недели се изредиха трийсет и седем души. Второто лято дойдоха петнайсет, а миналото - само четирима.
- Ще ида утре да видя Тошковия комин - рече една вечер Божил. - Не стига, че е по-нисък, отколкото трябва, ами се е наклонил. На коминя работата му е да турми (13) и да сочи небето, а не да надзърта в темелите… Тошко ще дойде за черешите, все е идвал и пак ще дойде, не ми се ще да му домъчнее за този наведен комин. Пък утре е последната събота… Ако до края на този месец се не оберат черешите, по-хубаво след това да ти не търсиш. Все едно - ще окапат. Това беше нещо, което и децата в село знаеха. Някога, разбира се, когато ги имаше. Последната събота от месеца е най-сгодното време всеки да нарами раница или торба и - в село. Когато го тегли още нагоре, който смята да идва, то ще е в тази събота.
На сутринта Божил стана преди жена си. Най-напред в еднолитрово шише източи от буренцето ракийка, подслади я с боровинков сироп и я приготви на полицата. Сетне, след като ошетаха и поядоха, запаса теслата и тръгна. До обеда обиколи доста къщи. На една поизправи и подпря с кол дворния плет, на друга прикова две люшнати врати от плевнята, на трета направи с кирката вадичка настрани, че от последния дъжд водата се беше свадила към двора и щеше да го засипе с пясък. Около пладнина се върна вкъщи. Христина я нямаше. Петелът с петте кокошки се плетнаха в краката му, та взе и им хвърли две шепи царевица. Вътре в кухнята разбра, че жена му е идвала - на кревата вълната беше преполовена, масата приготвена за обед. Не беше гладен. Покри всичко с пожълтял вестник и излезе.
Под стълбището намери празен найлонов чувал от селитра, забърка вар и пясък, напълни чувала и го нарами към Тошковата къща. Чак там се сети, че е забравил мистрията и че ще му трябва стълба. Върна се.
Два-три пъти слиза и се качва да отнесе на покрива вар и камъни, дялани кюшета. И когато слънцето поседна на върха на Градището и уморено се заотпуска в залез, Божил отупа коленете си, свали стълбата, и примижал, огледа работата си. Коминът се крепеше прав, наперен, обелял от прясната мазилка. Новата му каменна гугла стигаше на нивото на покривното било. „Тъй е друго!” - одобри Божил и запуши вървешком, защото точно по това време, по залез, минаваше през Падината, автобусът за Чурек.
Намери Христина на върха на чукара. Беше свършила къделята и сега седеше, обвила колене с миндила (14) си, притиснала в скут празната хурка и надебелялото вретено.
Божил седна до нея, без да продума. Жената изчисти с длан полепналата по ръкава му вар и тихо попита:
- Пладнова ли?
Мъжът поклати неопределено глава. Жената не можа да разбере какво искаше да и? каже, но не попита нищо повече. Божил гледаше изсъхналата круша, зад която се губеше пътечката. В главата му се мяркаха двата обесени гълъба на Ружината и онова, задрасканото от въжето, слънце, залязло някога зад същата тази круша.
- Време е - продума жената.
- Ъхъ - отговори мъжът, като погледна джобния си часовник.
Точно в седем и половина откъм падината се чу познатият бобот на рейса за Чурек. Божил и Христина нададоха ухо.
- Като че ли не спря, а? - рече мъжът, пресипнал от мълчание.
- Не зная спря ли, ама сега го чувам да отминава…
От спирката в падината до селото имаше от пет до седем минути път. За малко повече време автобусчето изкопаваше падината в голям, нагънат завой и се показваше отсреща в Чурецко землище, при камъните на Кармилата.
Мъжът и жената седяха неподвижни един до друг с допрени рамене и на фона на залязващото слънце изглеждаха като дялани от камък. Очите им бяха все там, в пътечката, в очакване да се покаже някой. Кой да е - само да дойде човек. Автобусчето беше отминало Кармилата и, пълзейки като буболечка, прехвърли хребета към Чурек.
Не дойде никой!
Луд вечерник накара дърветата да се раздвижат и да забърборят нещо свое, а сухата круша край пътечката се люшна наляво-надясно като съсухрена старица, оплакваща смъртник.

—————————–

Бележки:

1. хлопка, която се слага на овните
2. двор, градина
3. хубост, красота
4. дявол
5. пушат
6. слог, межда, синор
7. брашнен прах в мелница
8. дъгообразен зид на олтар
9. празна
10. котел
11. дълга вълнена женска дреха
12. елече с обшити със сърма ръкави
13. пуши, дими
14. типична родопска вълнена престилка