- Г-н Кушев, как посрещнахте 75-гошния си юбилей?

- Като че малко странно ми звучи този въпрос. Може би за това, че аз нямам навика да си броя годините, както нямах навика да броя колко години ми остават до пенсиониране. Създала се е обаче традиция към юбилейните годишнини да се подхожда малко по-официално. В този смисъл и аз се придържам към отбелязването им. И винаги изпитвам едно чувство на благодарност към съдбата, че ме е дарила с достигнатата възраст. Така посрещнах и 75-годишния юбилей, с нови надежди - за нови дела, без да мисля за патриархеска възраст. Всеки изживян ден е дар от съдбата и е нормално да й бъдем благодарни.
Юбилейните годишнини са по-скоро повод за размисъл. Как е живял човек през този период в своя живот? Накъде клонят блюдата на житейската му везна - към доброто или към злото? Нима един човешки живот трябва да премине мърцина, без да остави дори една тънка следа поне за най-близките си, ако няма сили за по-широк кръг?
И днес се боря, въпреки всичко, моят начин на живот да зависи предимно от мен, доколкото мога да влияя на съдбата си.

- Читателите - и малки и големи - познават поезията ви, но може би в биографията ви има нещо, което не знаят. Бихте ли споделили неизвестното с тях?

- Съдбата е предопределила моето родно място да бъде столицата на Унгария - Будапеща, където родителите ми са работели като градинари-гурбетчии, обработвали наета земя. В този град баща ми е започнал своята трудова дейност на 13-14 годишна възраст. С препечелените пари родителите ми закупуваха земи в землището на с. Поликраище, Горнооряховска община, където е побит родовият ми корен. Аз израстнах в това село под топлите и нежни майчини грижи, с което се гордея. Баща ми си идваше само за няколко дни през лятото за селския събор и за по-дълго време - през зимата.
Като всички селски деца и аз от малък започнах да по нивите и да помагам с каквото мога, а вечер, уморен заспивах сладко. Имах и щастливи дни, които не можеха да се заменят с нищо. Те бяха изпъстрени с весели игри и смуркания във водите на селската река.

И волове витороги
в селския върбак съм пасал.
С колко радост и тревоги
край Росица аз съм раснал.

Аз раснах като едно щастливо дете. Много преживявания имах с брат ми Владимир, който беше само една година по-голям от мен. А имахме и верни приятели, с които си останахме приятели и до днес. Аз не усещах как укрепва моята закалка ден след ден. Това ми е дало възможност в едно от ранните си стихотворения да изповядвам:

Защо да се оплаквам от живота?
Нали във дланите ми той лежи.
Дали ще стигна по-висока кота,
това на мойта власт принадлежи!

Някои хора говорят твърде често за „късмета” и „шанса” в живота. Не отричам тези категории, но преди всичко човек сам предопределя съдбата си. Един мой добър шанс в живота ми се случи, когато издадох първата си книжка за деца „Огънче гори”, която получи наградата на Съюза на българските писатели за 1993 г. като дебютна книга. Като че тогава стана „откритието” ми от литературната критика като един от успешните автори в литературата за деца. След време мои стихове за деца започнаха да се появяват в учебници и учебни помагала в началния курс на образование, почерпани от детски списания или подарени от автора, на хора оказали се и те автори на учебни помагала.
Неведоми са пътищата Господни!

- Поетичното ви творчество е за деца и за възрастни, но може би съдечните везни се наклоняват към по-малките читатели. Така ли е?

- Така е. Не само защото имам повече стихотворни сборници за деца, но и нещо вътре в мен ме тегли да пиша повече за по-малките читатели, т. е. това е един вътрешен подтик. С други думи няма нищо случайно в тази работа. Знам, че възпитанието е сложен процес, но ние трябва да се стремим детето да вижда доброто в живота и у човека и да го насочваме в тази посока. И с моите детски стихове аз се стремя да бъда полезен в този сложен процес.
Творчеството за деца за мен е дар божи, въпреки творческите терзания понякога. А срещите ми с деца ме възраждат, особено когато виждам как очичките им сияят и се захласват в словото. Може би всичко това съхранява и детето у мен и аз оставам вечното дете. Сред българските деца има невероятни таланти в областта на изкуството, културата, спорта и в науката.
За съжаление много са у нас каналите, чрез които се развращават не само светлите таланти, но се стига и до чисто нравствено развращение на невръстното поколение. И по този начин сечем клона, на който седим. Отговорността е наша, защото им предлагаме наркотици, порнографски филми и книги (наши и чужди) и какви ли не пошлости. Заразяваме ги с бацила на пороците в живота. В това отношение медиите като че ли се съревновават за първенство.
Не е ли страшно престъпление едно такова деяние? Ще дойде ли разумно време да осъзнаеем какво вършим? Кой трябва да ни вдъхне разум? Въпросите могат да бъдат много… Кога ще им дадем отговор?

- Патриотичната тема е водеща в поезията ви. Мислите ли, че днес тя все още вълнува читателя?

- Аз не съм търсил патриотичната тема в моите стихове. Просто така се е получило, както са се раждали самите стихотворения. Но това не е случайно. От най-ранна възраст, аз съм закърмен в любов към майката, към дома, а по-късно и към моята татковина. Тази любов се вдъхва от родителите, но предимно от майката. Моята майка не беше с кой знае какво образование, но притежаваше природен интелект. Почти всички пословици и поговорки, които зная и днес, ги помня от нея, а в тях е заложена проста житейска философия. Те носят по-голямата истина за живота. Майка ми имаше романтична и поетична душа. Мисля, че нося наследствен ген именно от нея. Тя ми дари и първата детска книжка, връщайки се от пазар в Горна оряховица. Вечер й четях от нея, а мама преде на осветлението на газената лампа и от време на време бърше сълзите си, защото в повестта се разказваше за тежката съдба на едно сираче. Като поотраснах залюбих полските простори и мечтаех да стигна до там, където се сливат небето и земята. По-късно разбрах, че никога не се достига тази линия, защото тя непрекъснато се отдръпва и продължава да те мами с неизвестността си недостижимостта си. Росица не само ме даряваше с топлите си ласки, но нашепваше и своите романтични песни, които раждаха трепети в детската ми душа. Мама съхраняваше оная простота, която ме омайваше, а признанието си се опитах да изразя в стиховете:

Живее мама -
като хляба:
във делниците незабележима.
Живее -
силна или слаба,
а като хляба:
все необходима…

Дълбоко са се врязали в паметта ми думите на българския писател Симеон Радев: „ Когато говорите за майката, за българката, говорете винаги прав, със свалена шапка… Българската майка е майка светиня.”

- Как живее българският творец днес в Старопрестолния град?

- За мен е чест и гордост, че живея във Велико Търново. Град с богато историческо минало и богата книжовна школа, разкъсал веригите на едно мрачно средновековие. Имената на Асен и Петър, на Патриарх Евтимий, духовния пастир на българския народ, ще останат записани със златни букви в средновековната ни история. Ярко светят и имената на техните следовници Калоян, Иван Асен II, Теодосий Търновски и много други, чиято памет остава светла завинаги. Обичам всички кътчета на България, но все бързам да се прибера в бащиния край и във Велико Търново.

От този хълм България се вижда,
от този хълм България зове…
Нашественици винаги прииждат -
дали сме нейни бранни синове?

Старопрестолният град днес е един от културните центрове на страната - с различни културни институции и прояви. Художествените изложби са много на брой и различни през годината. Драматичния театър продължава да се бори за своето оцеляване. В центъра на културния живот на града е ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. В града и областта живеят и работят добри литературни творци, които членуват в различни литературни обединения. Поради това няма обединително организационно звено. Те общуват помежду си, събрани на малки групи. Въпреки това творците имат добри изяви: талантливо написани книги, успешни участия в национални и регионални конкурси, литературни четения и др.

- Смятате ли, че книгата има бъдеще, особено за подрастващото поколение?

- Изобретението на Гутенберг има доста дълъг живот до днес. Масовото общуване чрез компютъра в последните години постави въпроса: ще оцелее ли книгата? Ще оцелее разбира се ! Тава са два съвсем различни носителя на информация, които са се родили в различни етапи на човешкото развитие и са спомагали в това отношение.
След раждането на театъра идва едно ново изкуство - киното. Днес сме свидетели, че все още съществуват двата вида изкуство, макар че на някои „отговорни” фактори им се ще да унищожат първото.
Преди много години талантливата наша поетеса, многоуважаваната Леда Милева написа едно кратко стихотворение за най-малките - „Зайченцето бяло”. Намери се добър композитор, който му прибави лека и игрива мелодия, за да се получи една забавна великолепна песничка, която с голямо удоволствие се запя от децата. С нея раснаха и пораснаха много поколения. Тя се пее и до днес, ще се пее и утре, ще се пее и занапред, защото е изградена от талантливи автори. Трудно мога да си представя, че тези стихове щяха да имат този успех, ако бяха вкарани единствено в компютъра.
Аз изповядвам максимата: „Мъдростта е в книгата!”
Нека бъдем спокойни за нея!

в. „Новият ПУЛС”, брой 21, 2010