23 март 2013 г. - 5 години от смъртта на Георгий Д. Гачев

Панко Анчев

Георгий Д. Гачев (1929-2008) е един от най-големите руски мислители от втората половина на ХХ век. Българин по произход (баща му е Димитър Гачев-музиковед и философ, политически емигрант в Съветския съюз, загинал в лагерите), той внесе огромен принос в развитието на руското литературознание, руската философия и културология, но остави трайна следа и в историята на българската духовност. Той, заедно с В. Кожинов, П. Палиевски, С. Бочаров, С. Аверинцев, Ал. Михайлов е сред обновителите на руското литературознание. Неговата първа книга „Ускорено развитие на литературата. Върху материал от българската литература от първата половина на ХІХ век ” („Ускоренное развитие литературы. На материале болгарской литературы первой половины Х1Х века.) издадена през 1964 г., постави ново начало в изучаване на генезиса и развитието на модерната българска литература, а и на цялото Българско възраждане. Без съмнение изводите и постановките в нея са валидни и до днес и все още вливат енергия за търсене на нови идеи и истини в литературознанието, философията и политологията. Книгата бе и една красива прелюдия към по-сетнешните изследвания на този велик ум върху националните образи на света, върху особеностите на руското и българското национално мислене, върху всичко, което оформя националния характер и мисленето на народите и го прави различен от останалите. Една част от тях вече са публикувани, но друга още са в архивите на Г. Гачев.
Изследванията на Георгий Гачев върху националните образи на света са доказателство за това колко живи и плодотворни са традициите на руската култура от ХІХ век. Гачев съедини и примири в себе си двете противоположни линии в руската обществена, философска и художествена мисъл - на „почвениците” и „западниците”. Според него „националното” изпълва „европейското” и му дава смисъл и значение, а европейското обогатява и оздравява националното. Той ни научи как да съпоставяме националното своеобразие с общочовешкото. И обратно: как да различаваме общото за всички народи в неговите проявления в националния дух и култура.
През 60-те години на ХХ век руският мислител от български произход ни показа как българската литература и култура постепенно набира сила и мощ, като се изпълва с модерните за времето идеи и как тези идеи формират жанрове, стилови търсения, решения на обществени проблеми. Променя се нацията, обществото се устройва по нов начин и литературата е достоверен свидетел на всичко това. Нейният стремеж да постигне бързо придобитото вече от европейските литератури се съчетава с удивителната й умереност и предпазливост, с тънкото й чувство за традиция и национално своеобразие. Георгий Гачев майсторски проследява тези процеси на изменение и много точно ги формулира теоретично.
Буржоазната епоха въвлича народите и техните култури в единна, обща за всички световна история и цивилизация. Това е т. нар. „глобализация”. Процесът е много силен, подчиняващ всички на едни и същи закони и образци, задължителни за следване и прилагане. Но те носят реалната опасността от обезличаване. Тази опасност може да бъде неутрализирана, ако отново се върнем към собствените си източници и върху почвата, от която се е родил и израснал народът.
Националните образи на света на различните народи се изграждат и поддържат в продължение на дълги векове. Днес, когато общуването е улеснено от разцвета на техническите средства, тези образи влизат в общение помежду си, влияят си или си противоречат. Говори се за диалог на културите, но ми се струва, че Г. Гачев подчертава повече „съзвучието между културите”, тяхната симфония, понеже диалогът изисква усилие и готовност за воденето му, а и защото в днешните условия той не е равностоен - обикновено по-силният влияе на по-слабия и по-малкия. „Симфонията” звучи с участието на абсолютно всички и не допуска надмощие на едни за сметка на други. Благодарение на нея се осъществява и взаимодействието и плодотворното влияние и усвояване на чуждите модели и образци, когато съответстват на потребностите и традициите на възприемащите ги.
Народите живеят на различни места, устройват се по собствени представи и съобразно условията, в които се развиват. Колкото и битът днес да е все по-еднакъв, защото е подчинен на стандартите и защото така е по-удобно за всички, не бива да се отказваме от собствените си духовни богатства и да ги заменяме с чужди и непонятни.
Огромен е кръгът от проблеми, с които Георгий Гачев се е занимавал през своя творчески живот. Във всеки един от тях той търси дълбочината и изконната му същност, причините, които са го породили и проявленията му в различните ситуации и измерения. Той никога не бърза с изводите, не се доверява на чуждото мнение, мисли със собствения си ум и изрича собствените си думи.
Георгий Гачев винаги се е чувствал българин и внимателно е изучавал нашата литература. Блестящи са анализите му върху поезията на Христо Ботев и на удивителното творчество на Йордан Радичков. Литературоведското изследване е подчинено на цялостния му подход към фактите в литературата - да ги разгледа в контекста на националната особеност и като свидетелства и изразители на националното съзнание. Ботев и Радичков на Г. Гачев са сред тези, които са формирали и изразили българския национален образ на света.
Георгий Гачев дружеше с българските писатели и литературоведи. Той бе високо ценен у нас, радваше се на голяма любов сред българските интелектуалци. Той оказа силно влияние върху литературознанието и културологията у нас. Затова и българската култура го има за свой; той й е скъп и роден!