Димитър Златев

През 20-те и 30-те години на 19 век в салоните на просветната руска аристокрация се чували гласове на разочарование: „Днес руската литература е в упадък. Няма ги великите таланти на 18 век - Ломоносов, Сумороков, Державин и пр….” А в това време се е извисила новата поетична вълна на романтизма, на чийто връх могъщо се изявявали Пушкин и Лермонтов.
Този поплак извиква аналогии със съвременната ситуация в българското общество - четящо и нечетящо. За какъв упадък говорят скептиците, когато днес творят силни и талантливи поети като Ивайло Балабанов , Таньо Клисуров, Борислав Владиков, Иван Есенски, Атанас Капралов и още двадесет други, близки по талант и гражданска закваска. Странно: колкото по-малко е вниманието и материалната подръжка към поезията, толкова по-многобройно е литературното воинство. Наистина, широк е диапазонът от стихоплетството до голямата поезия. Да не говорим за тъй наречената „женска поезия”, която има претенции да овековечи всеки интимен порив и всяка любовна нощ. „Кандидати за славата” винаги е имало, както в гората винаги е имало пласт суха шума, но изпод която са избуявали кълновете на яки дъбове и жилави борове , забили корени в родната земя. За тази поезия ми е думата - ботевската, яворовската, вапцаровската! Неин продължител по глас и съвест е и поетът ПЕТЪР ВАСИЛЕВ, тръгнал от граничното село Хухла, Ивайловградско. От 1963г. до днес той е издал 13 стихосбирки. От десетилетия следя и се удивлявам на неговото възходящо развитие, достигащо тринайсетия си връх, озаглавен „ БЪЛГАРСКА ОРИС”.
Трудна е личната му орис - надмогнал сиромашката горчилка, въоръжен със светли мечти и илюзии, той клетвено озаглавява третата си стихосбирка „ДА БЪДА ГРАЖДАНИН” /1970/. И нито веднъж досега не е изменил на тази Некрасова повеля. През годините във воюващото му слово няма да срещнем хвалебствени оди, макар че не криеше идейните си пристрастия. У него винаги са се преплитали Пушкиновото жизнелюбие и Лермонтовия граждански гняв. Винаги личните му победи и крушения са оставали на втори план, а водещи са били терзанията за човека и света, признавайки: „здраво съм привързан към този свят неизлечимо болен”.
Дошла е възрастта за равносметка и то не толкова в личен колкото в обществен план. Трънен венец от въпроси гнети съзнанието му: защо „в химера се превърна всяко братство/ и равенството също е химера”; защо „близък ни е ближният, обаче/ за втората ни риза ще почака”; защо е тази „немотия до срам и до болката - болка”?
Поетът не може равнодушно да гледа „кървави сълзи”, да слуша „жалби за милост”, „жалби за хляба”, затова с ботевска страст признава пред своя народ: „Бесен съм, зъл съм, сам си говоря с думи горчиви”; кой разсече на две народа ни: едната част „с помръкнал поглед, с последни сили”, а другата -

Или си тази презряна шайка,
дето с охота - денем и нощем -
баща затрива, продава майка
само и само да ръфа още?
Или си този елит разпасан -
почти безволев, почти безплоден,
дето си знае кому приглася,
но срам не знае …
                    Кажи, народе?

Чувате ли накипелите от гняв Ботеви интонации от „Елегия”? За да последва зареденото с отчаяние, но и със закана „Мълчи народът…”
Достигащият до ярост гняв на Петър Василев не му пречи да анализира стари вини и нови престъпления, да е далеч от идеализации и партизанщина, да страда от признанието „не бяхме вълци, но и човеци кога ли бяхме”. Гнети го липсата на общонароден идеал и воля за постигането му , което ни изведе до овчедушието и проклятието на „българската орис”:

Българска орис: - от глог на тръни,
от преход - в преход; от яма - в яма…
Подемеш песен - на плач потръгне
и няма свършек, спиране няма.

Широка е емоционалната гама у Петър Василев - от самоирония и самоукор, през съпричастие и синовна болка, до гняв срещу овчедушието и вълчите нрави. Той не си измива пилатовски ръцете, не заема позата на наблюдател и обвинител. Щом не е застанал твърдо редом с „лудите глави”, нека сега гълта „гадните илачи” за увреденото сърце, нека сам се черви за позора на днешния ни хал: „…затънахме до шията / в това тресавище от бяс и злоба./ И ако - все пак - си прескочим гроба, / не питай как позора ще измием.” / стих. „Тресавище”/
На места краските са тъй черни и горчилката тъй наситена, че някои биха упрекнали автора в прекалено черногледство и песимизъм. Но това не е плебейска завист към преуспелите; това е страдание от затъването до шия в тресавището на аморалността. То не му дава оздравителен покой, макар да усеща „оная с косата” да се върти близо до неговия адрес. Той е готов да я посрещне, но изрича своята съкровена молитва към Съдбата: да закриля от скърби и ярост двете му слънчеви внучки „И на съседа внучките закриляй!/ И на далечния съсед децата!” Тогава ще може спокойно да затвори очи: „И вечно Твойто име да се слави,/ щом детски смях планетата оглася,/ пък нека аз - зашепил стръкче здравец - / да рухна върху южната тераса.” Така ни връща към своята поема „Южна тераса” /1987/ - една особено драматична поема за настоящето и бъдещето на света , за личните и всенародните терзания.
Втората половина на книгата „Българска орис” е запълнена с импресии. Впрочем, това не са самостоятелни импресии, а фрагменти от миговете на неговия живот, една автобиографична повест. И в нейния „частен случай” се оглежда цялата, неподправена, сиромашка и драматична „българска орис”. Както в стихотворенията, така и тук Петър Василев следва урока на Вапцаров: „но разкажи със думи прости…” Особено трогващи са спомените за ранната сирашка участ, за коравия сиромашки залък, за мечтаните гумени галошки, защото баща му през зимата на ръце го носи до училището, за жаждата за знания и за придобития порок на сърцето. По-късно ще дойде учението в града , първите поетически пориви, апостолското подвизаване по селцата на Източните Родопи; за социалните илюзии и стремежа да бъде честен в своята поезия; за партийно-губернаторските намесвания в живота на хората и на личността; за „голямата екскурзия” и личните му терзания и пр. и пр. За да дойде накрая спомена за бай Митруш, един всеотдаен Вазовски Странджа, с неговата вяра в социалистическото братство:
„Бедни ми, бедни бай Митруше! Толкова вярно се оказа онова сравнение с овълчването, че няма накъде повече! Но как така ударихме на камък по пътя към другарството и братството, та и нашата държава се прекатури по надолнището като претъпкана кола със снопи и си разпиляхме до такава степен зърното, че ни остана само една плява за събиране; нали ужким нагоре се бяхме устремили, бедни ми, бай Митруше?”
Напоследък в българската литература все повече се налагат две деградиращи тенденции. Едната: безсмислено словоблудство с претенции за авангардизъм; другата - профаниране мисията на литературата като човекознание, опошляване на човешките страсти и идеали. А друго, друго е потребно на изпадналия в безпътица или поквара българин! Потребна му е освестяваща, макар и горчива истина, потребна му е поезия, която да го пречиства и възвисява; потребни са му духовни водачи, които живеят с една обреченост: „Да каже нявга народа!…”
Такъв поет е Петър Василев!

Петър Василев - „Българска орис”, 2012, ИК „Родопи” ООД Кърджали