Филип Марински

Здравей, капитане! - ще избоботи чичо Наум, влетял в стаята на татко и по хайдушките му мустаци сигурно ще има капчици вода.
Ръцете му пак ще са заети с разни пакети и той ще се засуети, тромав някакси, като мечок един такъв, ще се чуди кое къде да остави. И като не намери подходящо място за всяко нещо, току ще изтърси всичко на дивана и ще сграбчи татко в огромните си лапи.
След него ще се нанижат останалите: чичо Петър - къдрокос, синеок и пъргав; чичо Боян - слабичък, мургав и нещо срамежлив; чичо Наско, чичо Георги. Фуражките им ще се подредят на закачалката като войници в строй, а в стаята на татко ще настъпи такава една олелия, от която винаги ми става толкова хубаво!…
Баба ще излезе засияла от кухнята с вечната си плетка и кълбо прежда в джоба на престилката, ще побутне с пръст очилата си и чак телените им рамки ще светнат от радост. „Аха, сетихте се най-после, престъпници такива! Цял век ви чакаме, дяволи!” Само баба може да каже това „престъпници” така, че да ти се ще все престъпник да те наричат. Ще се здрависа баба с всички, чичо Наум ще лепне мустаките си в сбръчканата бабина буза и баба, мъничка и радостна, ще заситни обратно към кухнята да разхлопва чаши и чинии.
Аз ще се свия както винаги в ъгъла на дивана, ще дъвча от гумените бонбони - неизменните чичо Наскови „гумени”, с ментов аромат бонбони - и ще слушам възбудения разговор на офицерите, които си обичам най-много.
Пък какви ли работи няма в този разговор! Цифри, коти, срокове, планове, документации, случки… Толкова е интересно!… Само за две неща никога не говорят и аз си викам: добре, че е тъй! Не толкова заради мене самия, колкото заради татко. Не зная кое от двете го боли повече… Добре, че офицерите разказват на татко какво става сега в тяхното поделение, което е било и негово. Татко все пита, пита… Домъчнява ми за него, когато усетя вълнението му. „Там някъде кипи, а аз…” - беше казал веднъж като на себе си, след като бяхме изпратили гостите. Аз не можах нищо да измисля тогава, да му кажа нещо такова, което да отпъди болката му. Само взех и двете му ръце и се притиснах към тях. Ама татко си ме разбра, разбра си ме без думи; освободи едната си ръка и започна да ме гали по косата, по очите… И никога няма да забравя как прошепна тогава: „Оченцето на татко!” Аз помня всичко това и затова следя лицето му. Забележа ли някаква сянка по него, викам: „Хайде, бабо, какво беше това кафе!” Мъжете се смеят, лицето на татко се прояснява, а баба се показва с подноса, и радостна, уж сърдито, мърмори: „Вземете сега, че пак се разбързайте, та да не ви погледна веке! Не стига, че ви чакаме цял век, ами…”
Ох, тая моя баба с нейния век! Тя преувеличава, разбира се, защото татковите колеги идват вкъщи най-малко два пъти в месеца. Единият път е винаги на днешната дата - да донесат пенсията на татко и поне още веднъж, когато намерят време. Някога се случва и по-често да ни навестят..
И днес ще дойдат, разбира се, и после татко ще бъде весел. До времето, когато буботне чичо Наум (той винаги върви пръв, щото е най-старши), имаме време с татко да стигнем чак при автогарата. Нищо, че вали. Че то, ако един дъжд ни спре, е-хе-е!…
Колкото и уроци да имам, никога не казвам на татко, че не съм готов за другия ден. Ако му кажа, това значи да се откаже от разходката си. А аз не искам да се лишава от нея. Затова някога го лъжа, че съм готов, а вечер си доучвам на нощната лампа. И макар да е за татково добро, не можах да свикна с тая лъжа - все усещам, че страните ми пламват. И със звука на алуминиевия му бастун не можах да свикна. Когато дрънка о бордюра, през мене минава нещо такова като онова, когато близнеш двете пластинки на заредено електрическо фенерче. И досега си е тъй, откакто баба ми обясни (четиригодишен съм бил), защо татко го носи… Когато аз съм с него, той го държи в дясната ръка, но не го използва. Ние с татко така сме свикнали един с друг, че се разбираме с едно натискане на пръстите - наляво, надясно, спри, да тръгваме. Ето и сега - макар че татко държи с лявата си ръка чадъра и аз съм го хванал за свивката на лакътя, успяваме да заобиколим всички локви по неравностите на асфалта…
Винаги, докато стигнем пресечката, където живеят Дамянови, и двамата мълчим. Дотам няма нищо интересно. Там, преди да завием, татко ще попита: „Какво казва тополката, Мите?” Това е началото. Оттук нататък аз започвам да казвам какво виждам, а татко слуша: есен е, от тополата се ронят листа, жълти като портокалови кори. Въздухът ги лашка и те правят едни движения, сякаш са вързани за върха на диригентската пръчка на учителя по пеене - насам-натам, насам-натам и накрая лягат кротко на тротоара.
Като стигнем витрината на Детмага, пак ще спрем и ще кажа на татко какви нови играчки са сложили на нея. Витринното стъкло пак ще ни източи едни такива длъгнести, длъгнести и смешни като в „Ну, погоди”. Татко пак ще ми каже, че иска да ме заведе в Будапеща в една зала на смеха и ще ме чака отвън, до вратата. Аз пак ще усетя, че му е тежко и пак няма да разбера защо тъкмо в Будапеща иска да ме заведе татко, защото пак ще усетя гърлото си прищипано и не ще успея да го попитам няма ли другаде такива зали с криви огледала… Ех, пък и дъжд! Струва ти се, че от небето до земята има опънати някакви жици, които тумбестият ни чадър, срязва без усилие, като се движим…
Спомням си като днес, че пак валеше дъжд като днешния, когато чух онзи разговор. Чух го, без да искам, честна дума! Чичо Наско, майорът, и един старшина, който идваше за първи път, се бяха отбили до гастронома и влезнаха няколко минути по-късно от другите. Чичо Наум вече дуднеше от татковата стая, а аз бях тръгнал да излизам от спалнята и вратата беше леко открехната. Новодошлите отупваха в антрето фуражките си от дъжда и приглушено продължаваха явно отвън започнат разговор „…на две годинки. Толкова, да толкова беше тогава детето.” „Ставра” ли, „стевра” ли, не помня точно думата, която ядно каза старшината и после продължи: „Да смени такава хала с някакъв пършив габровски китарист с диоптри!” „Не е била от нашата група, Коритев! Ти знаеш, ние сме от особена група, като кръвна нулева сме. Раздаваме се навсякъде, на всеки, а може да ни влезе в положението и да живее нашия живот само човек от нашата група. Не е ли тъй? А за капитана - по-добре. Отървал се е от един боклук!”
Когато влезнах при татко, този разговор вече беше приключил. Аз се появих веднага след закъснелите и без да разбера какво точно искаха да си кажат, завинаги намразих китаристите с големи диоптри.
Никога повече не стана дума за нещо подобно. Не, по този въпрос у нас не се говореше. И още по един - кога и как е станало нещастието с татко. Цял изтръпвам, само като си помисля, че някой може да подхване приказка за това! От цялото си сърце не искам никога, никога да се говори за тези две неща. Те не са ни нужни - нито на чичовците, нито на мене, а най-малко - на татко.
Тогава, като влезнах, чичо Наско ми даде желе бонбони („гумени „ им викам, защото са такива едни: стиснеш го - сплеска се, пуснеш - пак си порасне), а онзи старшина - матрьошка шоколад. Чичо Наско ме взе на коленете си и с ръце на раменете ми, рече: „Я, каква плешка е отпрал. Перка! Ще станеш ли строителен офицер, а, Мите?” Аз кимнах, че ще стана. „Ето още един от нашата нулева група! Юнак!” Всички одобрително се засмяха и никой не попита каква е тая нулева група - явно всички знаеха за какво става дума…
…Ама че съм заплес! Къде съм се отплеснал?! А татко чака да му кажа какво е наоколо. Ето, отминаваме Дамянови. От тополата пак се ронят листа, жълти като портокалови кори, само че дъждовните жици не им дават възможност да се люлеят като вързани за върха на пръчката на учителя по пеене, а се смъкват бързо към земята като нанизани на тел. Чичо Васко печатарят притичва припряно към бирарията на бай Манол - сигурно наближава седемнайсет часа… Ще повървим още малко и ще се връщаме. Искам непременно да сме си вкъщи, когато чичо Наум избоботи:
- Здравей, капитане!
И след него ще се нанижат онези от нулевата.
- Татко, хубаво ли е да си от нулевата група?
- Щом чичо ти Наско казва…
- И аз ще съм от нея! Бива ли? А, татко?
Усещам усмивката на татковата ръка как стиска пръстите на ръката ми - до болка.