ЗА ТЕБ, МОРЕ, СЪНУВАХ СТИХОВЕ…
***
За теб, море, сънувах стихове,
пребродих сънища, прескачах виадукти.
От хляба си отронвах -
дъх на птица -
вълнистия ти гребен да разроша.
Не съм самотна, вече няма
ръцете ми да търсят нови багри:
в зеленото намерих сетивата ти
и бързам
целостта да нарисувам:
от люспите на рибите
изплитам
самотна броня, в злото да ме пази.
Когато съм добра - да я събличам
и с гънките на времето
да свиквам.
Децата в ниското играят,
под пясъчните кули
пее вятърът.
Хармоника в ръцете потреперва,
момичешкото рамо милва
пясъкът.
Бинокълът отмерва синевата,
отскачат камъчета -
стряха
на морската илюзия побраха:
че утре ще се върна в Тарагона.
За теб, море,
сънувах стихове,
пребродих сънища,
прескачах виадукти.
***
Изповядай ме,
сърце разпънато -
оглозгано, обръгнато,
стърчащо амфитеатрално
над центъра на Тарагона.
По улиците,
пусти в мислите ми,
не трепват старите фенери.
Кварталите пристанищни
багреят
от илюзорния копнеж
да се завърна.
Средата ли е
първото спасение
или водата мнимо
ме огражда?
Ръцете ми ме водят
към стрелите -
отвесно падащи лъчи
на слънцето,
обърнато на щит.
Да се предпазя искам,
а не мога,
от знойния кипеж
на вените ми
с нестинарска кръв,
когато слизам над Иберите -
докосване насън и кръстопът.
***
Помниш ли
небето над Тарагона,
морето с откъртена длан,
милваща зелено простора
над римските камъни?
А вятърът,
нежно черупчест,
с нозе от зареяна глъч -
вълните, брега и детето ни,
пресичащо светофара?
Пристанищни
бягат следите
по пясъка,
мило извит -
дъга прекосява алеята,
хвърчило я стрелва
с език.
Забравил си, значи,
ръцете ми
над сандвича,
грубо увит -
и парка с играчки,
витрините,
люлеещи лятото?
Спри
и дочакай прибоя -
към дългата топла вълна,
по устните пръсната,
каня те
в дома ми да дойдеш.
Ела!
***
Сънувам
поля и градини,
пътища, очукани от мечти,
сънувам плажове -
златните ивици на Коста Дорада.
Сънувам
камъни, островърхи дървета
и бриза в палмите,
морски стихии,
летата, брулени
с вятърна памет
и мигновения,
гонещи утрото.
Сънувам и се пробуждам -
тиха, умислена, пареща,
прекосила морето
и тук останала.
Дали ще се върна отново -
мида счупена?
***
Обичам
вялата сънливост на щурците -
прегазена от крак на кон,
в копито глътка ще отпия
и без да се превръщам в стон,
ръцете си в криле ще впусна -
умората на нощите да пръсна.
Лежа и те чакам
в тревите.
Ако щурците свирят,
триейки крачета,
цигулките им нека ми тежат
и вместо звучната завивка -
целувките ти талията ми галят.
Не ме търси
в черупката на орех -
от ядката листата изрежи
и с формата
на брулен шепот
по стъпките на тишината
си тръгни.
Не ме замеряй
с думи костеливи -
постелята ми рехава
сниши
до сянката на дървоноса есен
с обкичен ствол
от мирис и тъга.
Покрий ме с дланите си - петопръсти
листата орехови
ме следват
същите.
Ръцете ти ухаят като тях,
но не в това е приликата
сластна.
Щурците свирят любовта
изстрадана.
Не ме търси
в черупката на орех.
***
Заравям дъха на слънцето,
копнежа на морето
и палмения задух на фурмите:
на мястото на гларусите никне
часовникова кула - дните сипещи се.
Богатство ли е
да търгуваш с пясъка
или просия - иберийско стреме?
Бодлите кактуса изтръгват,
на кон препуска залезът южняшки.
Не мога да забравя - лист бадемов,
сърцето на вълните под рапаните…
***
Онези ветроходи
над Тарагона
с близкото море в далечната фантазия,
онези сърфиращи младежи,
закопнели за пясъка и глътката небе,
онези малчугани, потъмнели
от слънце и игри на кули пясъчни,
онази радост на телата -
морени в бликащата шир,
онези палми, под които
на сянка вятърът потрепва
срещу събудения фар,
онези тичащи пътеки,
кънтящи с гласове разноезични,
онази горест, че те имах,
море,
и с непреодолима сила
се сливах с теб
и вливах
в дъха ти тегнещия здрач
на мислите си…
Кажи ми
как да те достигна
и без да връщам
миналото щастие,
при теб да дойда -
с онова сърце?
ЛИРИЧНО
1. Потуши ме,
нежност избуяла
от тревите съхнещи
на корена,
който с памет незапомнена
изхранва
достолепно поколение
от мигове.
Ще се сгуша -
цвят на лилия -
във водите тихи
да добрувам
и да помня
колко мило гледат ме
капките и бурените
кротнати.
2. Ромона римувам
с капките
на дъжда,
нестройно разпилян.
По прозорците потичат
спомени,
в мислите повярвали от страх -
да не рукнат пак нечакани
бликащите звуци на скръбта
и да дирят в тих куплет
възкръсване
вярата, че идва любовта.
***
Тарагона
плаче в мислите ми.
Склонът
към плажните бразди
е кух от стъпки -
пия до насита
въглени
от българските корени.
Танцувам нестинарски
с бикове,
тореадорите ме гледат
изумени -
косите им се вият
тъмновинени,
бушуват вените.
Разпалвам огъня
в нозете им,
по мъжки натежали -
испанските им страсти
разпознавам
по пясъка,
целуващ стъпалата.
Пареото ми лумва
край вълните,
опивам се от рукналия плясък
и гола тръгвам -
чайка над морето -
в града сърцето си
да върна.
***
Вървя из Салоу
със захарно петле,
а в мене стинат ветровете.
На Каталуния морето
ме краде
по малко всеки ден -
не мога да съм същата.
Синът ми скача
с едрите вълни,
ръцете ми го тласват
тюркоазени
към лодката -
дюшек, надут с мечти.
Но иначе е същият.
Отхапвам вкусно захарния пай -
животът пак със сладости ме мами,
но няма да се дам -
отказвам, край.
А може би се лъжа?
И съм същата.
