МОЯТ ПУШКИН
За Пушкин е писано толкова много, че да напиша нещо свое за мене е истинско предизвикателство - малко е плашещо. Но както винаги, и сега се оказва, че това, което най-много ме плаши, най-много си заслужава усилието да се заема с него.
Връщам се назад във времето и виждам - двадесет години от живота ми пряко или косвено са свързани с Пушкин, с неговата велика Русия, с руската култура, с руския език… Дълго време руският език имаше официален статут на задължителен учебен предмет. И слава Богу (какъвто и вой да надигнат русофобите по повод на такава носталгична позиция)! Когато в 1968 година влязох в руската книжарница „Максим Горки” в родния ми град Хасково, някакъв много силен порив ме тласна да взема в ръце обемистия, луксозно подвързан том със стихове на Пушкин. Бях учила руски език вече три години, бях готова да чета, да разбирам, да съпреживявам…
Първите редове, които се появиха пред очите ми, бяха от романтичната поема „Кавказки пленник”. Спомням си даже старинните, близки до българските , църковнославянски думи, които поетът е употребил, следвайки традицията на 18 век… Тогава бях поразена от описанието на бурята във високата планина и реакцията на радост, с която пленникът възприема бурята. Сега вече знам, че бурята води до пречистване и преобразуване на много енергии, че насища въздуха с озон и пр., и пр… Сега вече знам, че в естетиката на романтизма бурята е символ на какво ли не - на обновление, на бунт… Тогава просто бях преживяла буря във високата планина, високо над пояса на горите, където има само малко трева, папрат, мъхове и лишеи, когато облаците са навсякъде - и в краката ти и над главата ти… И мълнините удрят толкова близо, че буквално цялото ти тяло вибрира… И е плашещо, и си заслужава да си преживял среща със стихиите, за да усетиш с нищо несравнимата красота и мощ на такава среща. И познавах усещането за облекчение и радост на превъзбудените сетива… Това, което ме изненада, беше изключителната, детайлна точност на описанието на подобно преживяване. Описание, направено от човек, умрял преди повече от 150 години, човек, който е мислил и чувствал като мене?! „ А пленник с горной вышины,// Один, за тучей громовою, // Возврата солнечного ждал, // Недосягаемый грозою,// И бури немощному вою// С какой-то радостью внимал.”
Ясно е, че юношеството е времето на изострените сетива, на всичко романтично и възвишено, но то е и времето на отчаяно търсене на съпричастие, на хора със сходно виждане . Благодарение на Пушкин аз открих за себе си не само и не просто нова поезия, но и нов свят, който да бъде и мой… И, много по-късно, когато се осмелих да пиша и публикувам свои собствени стихове, сякаш чувах през изминалите десетки години далечния отзвук на пушкиновите строфи - това си беше Рила, беше си моята планина и , все пак беше и пушкинова - убедете се сами: „Високо, там горе, в чистите, недостъпните// планини,// където внезапно се срещаш с душата си ,// езерата, цветята, потоците, даже вятъра// запомни…// Скалите слънчеви, белите облаци направи част // от своята памет.”
Любовта на поета… Анна Керн, Наталия Гончарова и останалите около 100 (!) жени, които той, макар за кратко, е обичал… Съществува теза, че творческата и сексуална енергии са явления от един и същ порядък, дори че са идентични. И лично на мене ми се струва, че такава теория има стабилна логическа основа - нали в единия случай се създава произведение на изкуството, а в другия случай се създава човек! Пословична е сексуалната енергия на гении като Гьоте, Юго, Пушкин. Те са носили в себе си такава огромна енергия и любов, че са били в състояние да дават и да дават. Не е случайно, че Анна Керн завършва живота си в нищета, като побеляла, кривокрака старица, принудена да продаде писмата на Пушкин, за да оцелее. Тя самата дори не е и бледа свещица, осветена за кратко от слъчевата личност на гения… Тя просто е послужила като повод и като катализатор за създаване на шедьовъра, посветен на нея. Но, като много други жени от онова време не е изградила своя собствена индивидуалност, не е заслужила да бъде запомнена с нищо друго. Не че е малко това, което е останало в паметта на поколенията. И все пак…
Така наречената „нелепа смърт” на поета. Няма случайна и нелепа смърт. Това е все едно да кажем, че смъртта на Христос е нелепа… По някаква психологическа закономерност, в паметта и сърцата на хората остават онези, които са пожертвали най-много. А каква по-голяма жертва от живота?! И добре пресметнатите ходове на царизма да забрани дуелите, за да ги героизира, и битуващите странни от днешна гледна точка понятия за чест, и интригите, клеветите, шантажите - всичко това са само подробности. Който поне веднъж е прочел „Евгений Онегин” знае, че това е хроника на една предизвестена смърт. И не само заради трагичния дуел, при който загива Ленски - тази аналогия е прекалено очевидна и прозрачна. В нашата културна история съществува една потресаваща карикатура на художника Илия Бешков по повод нелепата (!) смърт на Алеко Константинов - „Бай Ганьо убива своя създател”. Наистина не прости Бай Ганьо и байганьовщината на този, който разкри пред света грозния й лик. Закономерностите съществуват от хилядолетия - защо и по-какви причини светът на висшето дворянско общество, окарикатурен от Пушкин, да му прости?! Защо Лукерья Лвовна, която се пудри, Любов Петровна, която послъгва, Иван Петрович, който е глупак, да му простят за безпощадното огледало, което отразява празния им и напълно безсмислен живот?! И в руската и в българската култура има мартиролог на преследваните и убити творци на словото. Дора Габе дори е изнесла специална сказка за преследваните български писатели, която е направила огромно впечатление и е станала обект на спорове и дискусии и даже на разправия с Кирил Христов. Не е била достатъчна само смъртта на Пушкин, за да осъзнае Русия цялата абсурдност на реалността, в която най-светлите нейни гении не могат да оцелеят нито психически, нито физически. Но тази смърт е поставила началото на края.
Две хиляди години след смъртта на Христос светът не осъзнава дори колко се е променил. Това е един съвършено друг свят! И тук не става дума за огромни групи от инакомислещи - една изключителна личност, заедно с 12 съратници - единият от които го е предал, а другият за 24 часа се е отрекъл три пъти от него - е променил основите на тогавашния свят , поставил е началото на християнска цивилизация. И това се е случило и заради неговата мъченическа смърт на кръста. Известна е реакцията и на Лермонтов и на цяла прогресивна Русия на смъртта на Пушкин.Тази смърт е била катализатор на огромни промени преди всичко в съзнанието на хората, а това е най-главното. Всичко останало е следствие на тези промени. Дори Дантес до края на живота си се е оправдавал, че не е знаел на кого вдига ръка. А може при неговото безхаберие и да не е знаел. Бил е просто оръдие в ръцете на съдбата, поръчковия убиец, ако се изразим на съвременен език. Нали на Тайната вечеря Христос е знаел кой го е предал. Защо не е реагирал? Нали Бог не се е съгласил да отмени горчивата чаша, какво значение има кой ще я поднесе…
Има цели плеяди извисени творци, посветени в тайните на всемира, които съзнателно или подсъзнателно избират мъченическа смърт, на принципа „изгори, за да светиш”. И наистина смъртта им осветява пътя на следващите ги поколения съмишленици толкова силно, колкото и делата на живота им. Моят житейски път, заедно с този на милиони други хора е осветен и от живота, и от смъртта на Пушкин…
