Иван Джебаров

Известно е, че мизерията в света е проблем номер едно, не защото не могат да се нахранят бедните, а защото не могат да се нахранят богатите. В този смисъл на казаното се крие както причината за масовите протести у нас през последните седмици, така и тяхната обреченост, че нещо съществено ще се промени. Българската бедност справедливо /макар и малко позакъсняла/ излезе на улицата, усещайки че за 23 години не само не намаля апетита на богатите, но дори се увеличава както количествено, така и качествено. Това, което сред виковете и емоциите не можа да се осмисли е, че за отминалите две десетилетия нашенските бързо забогатели бакали успяха да узаконят икономически и политически лакомията си. В предишен материал споменах вече за основния принцип на либертарианството, който нашите политици възседнаха още първите години след 1989-та. За онова, което си бяха наумили те и техните приятелчета и от което страдаме на дело днес, това им беше най-удобно и лично най-изгодно. Основните функции на държавата бяха прехвърлени на свободния пазар. Крайният резултат от това, че парите станаха по-важни от човека, разсипа здравната, образователната, социалната и т.н. сфери на обществения ни живот. И помогна, според статистиката, на едни 8 процента от еднакво бедния в началото на прехода български народ бързо да натрупа финансови капитали и се превърне в „Пази, Боже, сляпо да прогледа”. Останалите проценти обедняха още повече и неусетно бяха вкарани /образно казано/ в една стая със стени, изградени от удобни за богатите принципи и добре подпрени от закони, закончета, наредби и постановления. Съдете сами: отидоха протестиращите при президента на републиката, това и това, казаха му, трябва да направите в името на справедливостта. Аз, отвръща президентът, съм съгласен с вас, но конституцията не ми позволява… Отидоха пред народното събрание, искаме промени в това и това, най-вече в изборния кодекс. Съгласни сме с вас, викат им от парламента, ама няма време за промени. Законът в подобни случаи гласи че… Пък ние сме правова държава… Така хиляди човешки съдби се заблъскаха и продължават да се блъска в стените на тази стая, но тухлите са така здраво споени, че с „у-уу” и „долу” не можеш ги помръдна. Близко е до ума, че за да излезеш от този капан, в които сам си позволил да те вкарат, трябва да събориш с гръм и трясък стените. След което да се изградят отново, но вече с просторни прозорци, с врати, с нови тухли и най-вече от добри майстори. Нещо, което поне на този етап от народното недоволство не може да стане. Пък вече избързаха от най-високо место да ни предупредят, че само мисълта за това е незаконна, трябва цивилизовано, мирно….
Приемам, /макар и с усилие/ че сред появилите се водачи на протестите, няма поставени лица. Дори и така да е, тези водачи са удобни за статуквото и то ги приема с радушна усмивка. Която можете да видите и днес по лицата на хора, представляващи това статукво и даващи ум и разум от различни телевизионни предавания. Говорят не само без какъвто и да свян, но и със завидно спокойствие за вечността си. Защото водачите на протестите, така и не можаха да се разберат какво точно и как точно да го искат. Защото въпреки оформилите се едно,…пет,…десет… граждански сдружения, липсва и до днес точната ораторска реч и правилно начертания лозунг. Вместо да речем „Искаме високи доходи”, се вика: „Искаме евтин ток”. Е, намалява се хипотетично тока, ами останалото си ежедневие с какви и колко пари ще го обезпечим за да заживеем най-после като нормални хора в тази държава? Разбира се, моите най-искрени уважения към тия оглавили протестите водачи, но те едва ли са достатъчни за да се избегне предoпределената обреченост на протестите. Още повече, че ако сега статуквото само се прави на загрижено, в мига в който сред протестиращите изпъкне личност по-знаеща и с по-ясна визия за промяна на настоящето и ново бъдещето, Н.В.Законът ще влече в действие и този знаещ ще излезе наркоман, криминален престъпник, че сестра му е … и така нататък.
С една дума, след няколко месеца ще бъдем като в поговорката „Погледнал се Илия, пак в тия”. Остарели от седене в парламента муцуни пак ще бъдат първи кипри в избирателните листи, партиите все така ще се плюят една друга за пред избирателите, докато вкупом и дружно ще продължат да укрепват стените на стаята, в която е вкаран българският народ. С уверението, че се прави в „ползу роду”.
И все пак за историята ще остане нещо хубаво. Че народът български започна да излиза от будната си кома. Което за начало съвсем не е малко.