Пенчо Чернаев

Филип Марински е вече трийсет години на литературното поприще, автор е на шест книги, главно белетристика, но за съжаление името му не е толкова познато, колкото заслужава творчеството му.
Поредната, седма книга е със заглавие „Мъртвите не възкръсват”. В нея с прецизна самовзискателност и безкомпромисен личен подбор е включил най-доброто от себе си, което би го представило достойно пред читателите.
Сборникът носи характер не само на избрано, но и на нещо завършващо, финално, увенчаващо едно дело, или, както сам той го определя, на рекапитулация и равносметка за „много дни и нощи на вълнения и съпреживяване…”
„Мъртвите не възкръсват” откроява най-добрите черти на писателя като разказвач : сгъстено, многозначно, живописно-многобагрено и емоционално-обемно слово, първични, силни характери и герои, дялани сякаш от родопски камък : драматични, предимно в нравствен, етичен и социален план, случки, в които се оглежда сурова и неподправена действителност.
Който и разказ да вземете, ще се убедите в истинността на казаното. Все едно дали ще е „Възкръснала мъка”, „Изпята болка”, „Бюлбюлче пее”, „Чешит”, „Подаръкът или класическият за него „Прошка”. Читателят се радва на тая среща с истински надарен разказвач и творец. Не се боя да бъда упрекнат за силните слова, защото те са верни. При него всяка дума, епитет, метафора, глагол си е на мястото, като камък в майсторска зидария. Удоволствие е да го четеш и препрочиташ, да се радваш на усталъка му, да тълкуваш кое как е направено и защо е именно тъй, а не инак. Той е майстор и на живописването, и на портретуването. Убеден съм, че е един от най-добрите ни съвременни разказвачи.
По тематика, по избор на герои и случки, по предпочитанията си към ярки характери, към силни мъже и жени, както и по повествователния си изказ е най-близко до Николай Хайтов не само сред родопските, но и сред българските белетристи изобщо. Той е от неговото родопско коляно, но без да е негов епигон, а творец със свой глас и образ.
Разказите на Филип Марински не са илюстрация на история, а жива тъкан от минало и настояще. Градени на родопска основа, те изразяват и отразяват национални характерови черти. Като автор писателят не тръгва от проблема, примерно миграция,любов, самота, отчуждение, обич към родния край и т.н., за да го представи чрез героя, а образът с мъката и болката, с чувствата и изживяванията си сам съдържа проблема: например трагичната среднощна песен на Калин в планинските дебри или копнежът на Петрю от „Люлчица” за хубавко, за каматнинка, за доброта…Такива образи, такава истинност, такава правда на душевни потреси, чувства, страсти не се срещат често в днешната литература.
У неговите герои има всичко - страст и болка, радост и печал, гордост и достоинство. Майстор на късия жанр, сполуката му е в най- главното направление - да създава характери и герои, които не вървят по писателската му гайда, макар и родопска, макар и каба. Те не са кукли на конци, дърпани и манипулирани от него, а оригинални, самостойни личности : правят единствено онова, което произтича от нрава им, и нерядко му поднасят изненади. Невъзможно е дори за автора да накара своя „Делюски старец” /разказа „Патриархат”/ да стори нещо различно от онова, което си е наумил.
С подбраното в „Мъртвите не възкръсват” Филип Марински е успял да осъществи „възкресението” на десетки самобитни, достойни, достолепни люде, които чрез перото му ще останат да живеят е занапред.
Изключително радостно е, че писателската гилдия видя и оцени скромния, ненатрапващ се, но високоталантлив творец, като го прие и призна за свой в редиците си.

2007