Стилиян Чилингиров

Тогава в Троянския манастир е имало само двама монаси. Те и старият отшелник от Зелениковец са били едничкото население по тоя дивен край на Черни Осъм. Рядко морен пътник е минавал я ония тъмни времена низ дивата клисура на реката да се прехвърли през Амбарица, а още по-рядко ще прекоси някой от върховете на път към Загорието. Пуста и безлюдна е била цялата околнина. Дивите зверове зиме и пойните птици лете са били единствените й обитатели. И никой не е знаел да се радва на хубостите, които Бог е попилял тъкмо на това място, когато е теглил безкрайната верига на Стара планина.
А приказки за безбройни страхотии се носели надлъж и на шир по двете страни на Балкана. Облече ли в зелено рухо девствената гора, зашетат между прави и стройни букаци несретници хайдуци, зашетат и се попиляват ту към Черноморието, ту към сръбските земи. Надене ли пък белия си саван, запискат вихрушки, и като прокудени духове пропълзят черни сенки на вълци и на лисици. И един страшен вой се понесе от земята до небето. Едно проклятие, което кара и най-безбоязнената душа да тръпне и да се присвива от страх. Тогава двама калугери се прикътат в килията си, паднат на колене пред мъждеещо кандило и замолят Бога да пощада и за спасение. Но никой от тях не помисли да се върне в света.
В една зимна нощ, току-що двамата монаси бяха прочели вечерната си молитва, външната врата на оградата се разтресе от силни удари. Монасите изтръпнаха и се вслушаха. Навън бурята пищеше и развяваше бели платна, като ги закачаше по високите клонове на разлюлените дървета, ту ги настилаше в падините под стволите им. Сприята се разбесува - продума на себе си единът монах и приклекна до леглото.
Другият пристъпи към кандилото с разтворени шепи. Стори му се, че то се залюля от бурята вън, и прибърза да запази бледото му пламъче.
На вратата се зачука още по-силно и по-припряно. Двамата монаси се изправиха сега един срещу друг и се загледаха изпитателно. Хиляди мисли минаха през главите им. Не идват ли злосторници? Но веднага се сетиха за брат Пахомия от Зелениковец. Може би е той, дошъл в тая страхотна доба да почувствува човешка душа до душата си? Те открехват боязливо вратата на килията, потръпват от студения дъх на бурната нощ, и гласовете им падат като простреляни птици пред нозете им.
- Отче Пахомие, ти ли си?
Вместо отговор, долитна някакъв стон, и вратникът се разлюля отново. И те доловиха оръфани от бурята думи:
- Братя християни…
Двамата монаси се изгледаха в мрака, без да могат да се видят, загърнаха подрасниците си подобно съновидения се отправиха към стона.
- Кой е? - Гласовете им излизаха чужди от техните уста, без да могат сами да разберат от студ или от уплаха бяха те такива.
- Християнин… Брат.
Когато отлостиха вратата, пред тях лежеше изнемощял монах, паднал върху нещо, което притискаше с вкоченелите си ръце. Монасите не можеха да разберат кой беше тоя странен гост. Те още го смятаха за отца Пахомия. И като го понесоха към килията, състрадателно шепнеха:
- Какво те носи по това време, отче Пахомие, какво те носи?
Чак когато паднаха бледните лъчи на кандилото върху лицето на внесения, разбраха, че гостът им беше чужд монах. Щом се съвзе, гостът запита:
- Иконата?
Монасите изтичаха навън и се спряха изненадани. От светицата, която бяха оставили в смущението си вън, се излъчваше необикновена светлина. Те уловиха иконата от две страни и я понесоха като при лития.
Иконата на Божията майка с предвечния Младенец на скута й.
На другия ден намериха и коня, умрял там, гдето днес свършва Орешака. И научиха: непознатият монах понесъл иконата от Света гора, за да я предаде дар на Киприяновския манастир в Бесарабия. Когато наближил до Орешака, конят, който до това място вървял в плавен раван, започнал да се препъва и паднал. На калугера не оставало нищо друго, освен сред снежната буря да понесе скъпия товар натам накъдето го насочвала светлината. Той сам не знаел, че наблизо има манастир.
Цялата зима тримата калугери преживяха в особено радостно настроение. И в най-тежките дни прекараха в голяма лекота, защото всеки миг чувствуваха над себе си покровителствената ръка на Божията Майка. Обединени в синовната си любов към нея, те се чувствуваха като истински братя, готови да разделят помежду си по равно всички несгоди на отшелническия си живот в тази небивала по своята суровост зима.
Но колкото повече почна да се усмихва природата, толкова по-тръжно почна да става в душите на тримата. Един ден, когато слънцето бе се засмяло през синьото наметало на небето, и планинските дървета обърнаха вейки към него също като детски пръстенца, очакващи богата кърма, пришелецът се дигна мълком и се отправи по изпръхналия път към Троян. Върна се към обед с дорест кон. Другите двама познаха най-добрия кон в града. Като него нямаше втори равен по хубост, по сила и по пъргавина. На Тодоровден той единствен надпреварваше всички останали коне от околнината.
Пришелецът слушаше похвалите и стягаше седлото на коня. Когато всичко беше готово, той се метна отгоре му, сложи иконата пред себе си и се наведе да целуне братята за сбогом. Сълзи на мъка и радост изпълваха очите му. Сълзи и сдържани ридания му отвърнаха. Двамата калугери се усетиха изведнъж осиротели и като целунаха за последен път обвивката на иконата, оттеглиха се с оборена глава настрана - да сторят път на коня. После прибързаха към параклисчето и паднаха на колене там, гдето беше стояла Божията Майка.
Колко се молиха те, не можеха да кажат - припряно хлопане на манастирската врата ги откъсна от молитвения им унес. Двамата отшелници станаха, изгледаха се учудено и прибързаха да отворят. И каква беше изненадата им, когато видяха монаха с иконата в ръце!
- Отче, какво се е случило? - запитаха в един глас и двамата.
- Конят… - едва можа да промълви монахът. И с полюляни от вълнение и тревога крака, подпомогнат от двамата, той внесе иконата в параклиса и я остави на предишното й място.
Засияха лицата на монасите. Устата им, които до сега шепнеха, се отключиха и в малката черквица се понесе тържественият тропар на св. Богородица. Те пяха така, както не бях пели до сега.
Коня намериха там, гдето беше паднал и предишният. Дори им се стори, че има същото положение. Главата му, вместо към Троян, беше насочена към манастира. И за тримата иноци стана ясно, че Бог е определил иконата на Неговата Майка да остане в един от най-красивите дебри на Стара планина като закрилница на българския народ.
Сега, гдето беше паднал конят, е построено оброчище, а малкият някога скит се обърна в един от най-величествените български манастири. Вляво от входа на храма, върху висока поставка, е сложена иконата на св. Богородица. Разправят, че на нея винаги се молел нашият Цар в особено трудни за народа и държавата му мигове. И молбите му никога не оставали незачетени от Всевишния.
Да се поклоним и ние пред Богородната Майка, закрилница на българския народ.

„Майка Богородица”, разкази, С, 1942