ПО ГЕНИСАРЕТСКОТО ЕЗЕРО
І.
Ведрее утрината край брегът,
Вълните в нега пляскат се сънливо
И, сякаш облачни крила, пълзят,
Едва повдигат се мъгли лениво.
Пурпурно-огненото зарево
Възема в изток кървавий си пламък;
Деня се буди в всякое дърво,
Във всякоя вълна и всеки камък.
Брилянтената морска шир блести,
От утрен тих зефир люляна,
И сладостно мечтите си шепти,
От златобисерни лъчи пияна.
Града - пустиня… Пуст е равний полски път
Към езерото, сяйно що светлее;
Към него те с Учителя вървят
Замислени. Син утрин свод ведрее.
ІІ.
Люлей се лодката всред воден блясък
И се усмихват кръгозори;
Лъщи брега със златорозов пясък
И светла приказка говори.
И в шепот сластен и навети скъпи
Водата сладостно вълшебно тъй играе
И лодката ритмично нежно къпи,
И като майка в скути я лобзае.
Замислен Петър, на брега останал,
Със поглед впит замислен в далнината.
Захласнат ощ е - сякаш че е схванал
Друг път: на себе си в душата;
Да се чертай го той далеч съзира -
И тъй се в него ясно вижда, -
Тъй, както далнината се простира
Мъглата утринна кат се разижда.
Ала случайно го от там откъсна
Гласа на кроткия Учител бледен -
И виде водна шир че лъсна,
Останал сам той на брега последен.
Като към слънцето ръка да вдига,
Исуса виде тихо че му казва:
„Със вяра който тръгва, стига!”
И тръгна той, и - твърда водна пазва…
III.
И се понесе лодката кат песен
По ширината кротка, бляскаволазурна;
Блести сияйно ведър свод небесен -
Син балдахин над светлата вода безбурна.
Като пера белеят се платната,
И сънний бряг далеч назад остава,
И бялата мъгла се вдига над водата,
И сребърната шир се набраздява.
Греблата Петър с равен мах набляга,
Учителя тих поглед в далнината впива,
И лодката по ясписните люспи бяга,
Прах воден - влага - въздуха разлива.
Те нови мирове в души си таят,
И никнат сили във сърдца спокойни,
Усмихнат, сякаш че разтваря се безкраят,
Цъфтят под стъпките им пътища безбройни.
А слънцето се вдига, ярко разгорено,
Като маяк над тяхний члун понесен;
И ширинето трепне тихо оведрено,
И лодката се носи като песен…
