Кънчо Великов

                  Веселин Тачев

Тъжно е, че увлечени от инерцията на собственото си оцеляване, не намираме време за паметта на най-скъпите си приятели…
Неговата тиха усмивка осветяваше небето на душите ни… Отиде си на 50 години, в деня на най-хубавия християнски празник - Коледа. Една чиста душа напусна света на реалното, за да се завърне след време във вятъра и дъжда, в тревата, която ще милва нашите стъпки…
Неспособен да мрази, Веселин Тачев обичаше еднакво силно Човека и кучето, можеше да говори с дървото и цветето, разбираше езика на земята. Безукорно честен, озарен от една вътрешна светлина, той излъчваше доброта и човечност.
Веско бе аристократ на духа, интелигент по природа. Одарен с енциклопедичен ум, до каквото и да се докоснеше, то придобиваше нова окраска. Но над всичките качества на духа, връх вземаше уязвимата му и крехка поетична същност.
Не полемизираше никога шумно и напористо. Изказваше мнението си тихо, аргументирано и точно, с една завладяваща категоричност. И то не от желанието да се наложи, а защото притежаваше една завидна ерудираност, бликаща съвсем естествено от вродената му интуиция за нещата.
Веселин Тачев вярваше в непреходната сила на словото и му служеше с фанатична обреченост.
Той е роден на 21 февруари 1941 година в с. Караисен. В. Търновско. Основател и уредник до смъртта си на литературния музей „Светлоструй” в с. Щръклево, Русенско. Дългогодишен читалищен деятел, неговите интереси бяха обширни. Изследовател в областта на археологията, краезнанието, фолклора и етнографията. Сътрудничеше със стихове, разкази и публицистика на столични и провинциални вестници и списания. Въпреки, че от години живееше в Щръклево и Русе, не прекъсна никога връзката си с родния край. Пишеше за родното си село, за Павликени. Беше редовен сътрудник на в. „Павликенски глас”.
Поетичната му книга „Противостоене” съдържаща повече непечатани стихотворения за един период от 20-30 години, не успя да влезе в плановете на нито едно държавно издателство. И все пак… част от тия стихотворения видяха бял свят в самиздатската книга „Болка”, отпечатана на ксерокс в Павликени през 1991 г. Тя беше последното поетично послание, което Веселин Тачев успя да разпрати на своите литературни приятели само месец преди трагичната си кончина.
За пореден път идвам в Русе, но вече до вратата на автобуса не ме очаква усмихнат Веско. Тръгвам бавно към дома му. Наближавам жилищния блок и неволно очите ми се реят към оная фатална тераса. Спирам пред входа и заставам до мястото, където за поледен път, жив го посрещна земята. Но земята я няма, наоколо е само бетон. Него ли искаше да разбиеш, Веско, за да усетиш земната ласка?
Изкачвам се по стълбището и си мисля за оня , другия бетон, който все повече и повече втвърдява душите ни.

ноември 1995 г.
Павликени