Иван Василев

ЖЕТВАРСКА ПЕСЕН

Едно момиче от полето
нагазва златните жита;
защо е плакало лицето му,
защо е тъжна утринта?

Като повехнали метличини
поглеждат сините очи;
минава жътвата накичена
с трева и слънчеви лъчи.

Момичето замахва леко
сърпа над златните жита:
върви по сребърна пътека
и пие странна самота.

Да ти напомня ли, прекрасна,
съня на миналите дни,
когато цъфналите ясени
звучаха с твойте младини?

И от тогаз: вървят години,
смълчаното поле орат…
И радостта навек отмина
и питам: где е моят път?

Седни на синура. Обичай
смеха на младия жътвар:
поглеждат сините метличини
като ненужен, чуден дар.

СОФИЯ

Тази есен София ме среща,
като млада тигрица в нощта;
аз й нося мойта кръв гореща,
моя сън и мойта чистота.

И поемам низ града, излишен,
в глухите квартали и дворци;
дето няма цвят на млади вишни,
нито дъх на полските венци.

А тежи небето толкоз низко,
като тъжен облак над града.
На паважа светъл дъжд заплиска
а след мене-моята беда.

Някъде за миг стражар изсвири
и отмина нощния трамвай.
Бледен, ти! Нима това си дирил:
да лежиш с премазана глава?

А сънува някога животът
сенокосна песен на кавал…
Спи сега, ти. Равнината кротко
ще попие твоята печал.

ЛИРИЧНА ПОЕМА

1.

Дали съм бил във оня град кошмарния,
за който нявга толкова мечтах?
Не знам. Сега над мене пак догаря
и ме целува кротко вечерта.

Любима полска вечер с хлопатарите
и морните, раздигнати стада:
ти същата ли багриш тротоарите,
ти същата ли слизаш над града.

Не! Там си друга. Люшнала етажите,
в които толкоз много подлост спи;
ти плискаш някак диво низ паважите
напудрените, плъзнали тълпи.

Къде ги водиш? В кръчмите и киното.
Ех, колко странен, друг е там света.
Това е днес и хляба им и виното,
и първата, и сетнята мечта.

Зениците припламват. Начервисани
ланитите и устните горят.
А „тигрите” размахват ръкавиците
и „с леки стъпки” дебнат и мълчат.

Трамваите пролайват като кучета,
към киното потокът все шуми…
Какво, сърдце, във оня град научи ти,
низ праздните, напудрени тълпи?

Сега съм пак потънал низ полетата:
разгърден, бос и с песен на уста.
Щурци звънтят дълбоко под нозете ми
и сочногърда тръгва вечерта.

2.

В една смълчана стая -
полувидима
и, там сега аз зная
стои една жена.

До сънния прозорец
клепачи спуща тя.
Кварталът пак говори
с напукани уста.

Кварталът пак разказва
трагичен репортаж…
Луната се показва
зад близкия етаж.

Тук няма оня грохот
и ритъма студен…
Тук всеки от живота
така е нагрубен.

И оня стар работник,
и туй полудете,
и котката стъклото
заблъскала с нозе.

Кой радост ще изпрати
в далечния квартал?
Не знам. Расте тъмата,
а с нея и скръбта.

А Витоша - разбойник
с нахлузен син каскет,
към хищния си двойник
насочва пистолет.

3.

А жената все така мълчи,
мракът дебне, като стар развратник.
Грамофон ли някъде звучи,
той ли злъчно шиба тишината.

Тази вечер ти си пак сама,
както всички прошумели вечери.
Някой принц ли чакаш замечтан
да се втурне през скали и глетчери?

И пришпорил силния си кон
да те сграбчи в мъжките си длани…,
да се люшне ведър небосклон
и да екнат ширните поляни.

Или пък замислена сега
на живота тайната разгръщаш!
И разплиташ вечерна нуга
в сянката на старата си къща.

Грамофона стихва. И мълчи
и потръпва сънно планината.
София е будна. Тя звучи,
и звучат над нея небесата.

4.

Летен ден. Мотоциклети
режат задуха на две,
а на Невски бодро свети
златорунното кубе…

Този ден и груб и слисан
низ паважите вървях.
Помня: ням въпрос изписан
на лицето ти видях.

Но отминала, отново
топъл взор ми прати ти.
Спрях се. Моята суровост,
като сняг се разтопи.

И ръката ти притиснал
в грубата си тежка длан…
Чух в сърдцето ми се плисна
нова някаква вълна.

Аз замрежих взор. И кротко
пих от твоите очи.
А край нас: и гръм и тропот
и парфюм и дял горчив.

Час ли бе или година,
до сега се питам сам…
Падаща звезда - премина
ти през мойте небеса.

А когато от площада
тръгна сетния трамвай:
страдах ли, или не страдах,
няма никой да узнай…

5.

И пак, на цветен синур спрял
аз искам да запея:
тъй както някога съм пял
из нивите зареян.

Ала не мога. Но защо?
Щурците тъжно свирят.
Потръпва някъде листо
и пак в нощта замира.

Кажи сега: защо скърбиш?
За бледната жена ли?
Мълчат крайпътните върби,
а вятърът ги гали.

Какво си ти? Един младеж
корав като земята.
Ти можеш бодро да ореш,
да любиш равнината.

Знай: нежнооката жена,
от оня град кошмарен:
дъхти за сън и тишина
и ласки от пожари…

А ти, какво очакваш ти,
груб син на равнината?
Ти като струна днес трептиш
от кървавия вятър.

Затуй, разбий и таз мечта -
последна лястовичка.
Гърми, кипи и тъй степта
и бурен ден наднича…

1935