Стефан Мокрев

Когато постъпих в Министерството на външните работи, то нямаше библиотека. Един възрастен машинописец на чужди езици работеше в една от двете тавански стаички, пълни с книги. Той извършваше и библиотекарската работа. В тъмния коридор се редяха шкафове със стъклени врати, натъпкани с чужди списания.
И при най-голямо усърдие, така не можеше да се работи. Мина година-две, реших се и направих изложение. След няколко месеца Министерството нае източната част на Академията на науките. За библиотека отпуснаха голямата стая с балкона. Стана време да се поставят рафтове. Повиках приятелите си, които бяха доволни, че най-сетне се залових за постоянна работа. Дойде художникът Пенчо Георгиев. Започнахме да мерим и размерваме. Той излезе на балкона. Огледа оттам стаята. Крачеше с малките си крачки наляво и надясно. Навеждаше се да измери с око височината. И най-сетне реши, че ще стане чудесна библиотека:
- Ще преградим стаята с рафтове до тавана. От дясната страна ще се образува втора стая, с извит вход. Вратите за съседните стаи ще запушим с шперплат, а в тяхната глъбина ще се наредят полици с книги от малък размер. Рафтовете и полиците ще накараш да боядисат в кобалтовосиньо. Дойде ли до боядисването, повикай ме.
Така и направих. Понеже нямаше място за списанията, наредих шкафовете в коридора. Сложих в библиотеката голяма маса, постлана със зелено сукно, а върху него - справочници и бюлетини. Бюрото си поставих до прозореца. И за изненада на преводача изпратих разсилния да донесе машината му във вътрешното помещение. Старият човек не беше очаквал такова внимание.
Оглеждайки наредбата, дипломатите казваха: “За Симеон Радев работа!”
По това време пълномощният министър Симеон Радев управляваше легацията ни в Лондон. Знаех го като публицист от голяма класа. Известни ми бяха познанията му на френската литература и по-специално на символистите. Той се осмели да въстане срещу догматизма на главния редактор на сп. “Мисъл” и написа в своето сп. “Художник” статията “Д-р Кръстев като литературен критик”. Знаех, че неговата съпруга Бистра Радева е художничка, а той познавач на изобразителното изкуство. Беше един от тримата наши представители, които подписаха Букурещкия договор, най-злополучният български политически документ, а после остана пълномощен министър в Букурещ. Прислужникът на легацията разправяше за него, че се затварял в една таванска стаичка, слагал на коленете си широка тънка дъска, върху която пишел и четял всеки ден, несмущаван от хората. И ми стана неприятно, че един дипломатически служител, който тогава работеше в съдебното отделение, назова Симеон Радев с груб епитет.
Един ден в библиотеката влезе слаб, висок човек с очила и тръгна към мене.
- Аз съм Симеон Радев - представи се той. - Какво е това събитие?! Много добре, много добре. И каква хармония. Вие да не сте художник?… Писател?… - въртеше той очите си. - Картотека нямате още, разбира се, но и това ще стане - ободряваше ме Радев и тутакси застана срещу книгите и рафтовете.
- Вашите “Строителите на съвременна България” са отсреща.
- Нужни ми са австрийските документи за войната.
Показах му ги. Той сам сне един том, сложи го върху зеленото сукно на масата и се зачете. Идваше още няколко дни, сядаше на предишното място на масата, гърбом към мене, и съсредоточено четеше. Веднъж се обърна със съвсем неочакван въпрос:
- Как вие бихте нарекли сведенията, които ние изпращаме от странство на министъра? Доклад или рапорт…
Останах учуден. Не бях и помислял за това. Той изглежда схвана изненадата ми и побърза да се изясни:
- Аз бих писал рапорт. По-официално, по-тежко звучи.
- И двете думи са чуждици, смятам, че доклад е по-близко до нашия език - казах аз. - Може би, защото сте френски възпитаник, предпочитате френското значение.
- Може би.
Годините минаваха. При всяко идване в България - било на доклад, било в отпуск, Симеон Радев, който беше преместен в Брюксел, посещаваше библиотеката. По-често дохаждаше той след отзоваването му през 1940 година и оставането му като министър на разположение в министерството. Сега той идваше почти всяка седмица, обикаляше рафтовете, вземаше и четеше книги, а понякога донасяше преписки и ги проучваше в спокойната обстановка.
Два са трайните спомени, запазени в мене от Симеон Радев. Критиката му за моята книга “Дечко Палечко и петлето Клечко” и разговорите ни за Пейо Яворов.
Погълнат от скръбта за покойното си дете, аз пишех в негова памет книгата си за деца. За Нова година “Дечко Палечко и петлето Клечко” се появи в книжарниците. Научил за нея, С. Радев влиза и без да се ръкува като други път, ме пита:
- Вие сте издали нова книга, а нищо не обаждате.
Казах му:
- Не знаех, че ви интересуват книги за деца.
- Как? Та нима това не е литература, и то не каква да е - започна той да изброява имена на знаменити автори в чужбина.
Не мина много време, по телефона се обади началникът на съдебното отделение. Честити ми критиката, която С. Радев написал за “Дечко Палечко и петлето Клечко”. Изпратих да купят вестника. На четвърта страница под заглавие “По повод на една хубава книга за деца” С. Радев пишеше между другото: “…Тая книга е хубава преди всичко за това, което няма в нея, т.е. тоя сладникав тон и тая изкуствена наивност, които правят някои книги за деца тъй досадни. Тук всичко има очарователна естественост…” и завършва: “Ще бъде чудно, ако тая книга няма голям успех.”
Чаках с нетърпение С. Радев да му благодаря. На следващия понеделник влезе с балтона си и преди да се съблече, извади от джоба си три листа.
- Оставете благодарностите. Книгата заслужава. Минах в редакцията и поисках ръкописа си. Вземете го.
Тоя ръкопис, писан на ръка, с подлепвани редове, чието съдържание е писано повторно, пазя до ден днешен. Книгата наистина имаше голям успех. Издателят поиска второ издание. “Дечко Палечко и петлето Клечко” получи наградата на Дружеството на детските писатели.
Симеон Радев продължаваше да идва в библиотеката все така бодър, с отсечени движения, лаконичен и смел в разсъжденията си. Напоследък работеше с германските документи за войната. По това време в министерството се говореше, че изпаднал в немилост пред двореца, защото отказал на царя да преведе “Моята борба” на Хитлер.
Чувствуваше се, че той изживява някаква вътрешна криза и отново започна да се отдава на старите си литературни интереси. Идваше в едно и също време преди обяд, а понякога и след обяд. Търсеше мемоарите. Не го смущаваха посетителите, телефонът или тракането на машината. Седеше, четеше и мълчеше. Видеха ли го, чиновниците стъпваха на пръсти, шушнеха, ако искаха услуга. Мина на спомени за свои приятели. Казваше ми, че приготвил за печат спомени за Александър Балабанов. И наистина след няколко месеца той ми донесе с автограф отпечатък от “Ал. Балабанов в моите спомени”, поместен в издание на Академията на науките. Същите спомени под наслов: “Приятелството ми с Ал. Балабанов” той напечата през 1965 година в книгата “Поглед върху литературата и изкуството и лични спомени”, издание на “Български писател”, тук-там поправени.
Никъде не съм отбелязал годината, нито паметта ми може да ме подсети кога точно стана тази случка, но аз и досега чувам гласа на С. Радев. Дойде късно следобед. Носеше чанта. Извади бележник и започна да нанася извадки от книгата, която четеше. Задълбочен в работата си, той не забелязваше, че работният час е минал. Старият преводач каза “Лека нощ”, поклони се и тихо излезе. Разсилният отвори вратата и като ни видя, кимна с глава и си отиде Дойде ред на чистачката. Тя спря на вратата. Поколеба се. После събра хартията от кошчетата и си тръгна. Аз отворих балконската врата. Симеон Радев скочи като ужилен.
- Закъсняхме ли?… Забавих ли ви?
Излезли на булеварда, ние минахме на отсрещния тротоар и се смесихме с тълпата. Той ме хвана подръка и запита:
- Одобрявате ли Пейо Яворов, харесва ли ви?
- Безспорно - отговорих. - Имам всички негови съчинения. Още като ученик в търновската гимназия купих първите му “Стихотворения”, излезли във Варна. Минавах за декламатор.
- И какво декламирахте от Яворов?
- “На нивата”, “Арменци”, “Градушка”. Знаех наизуст цялата “Калиопа”.
- Аз не съм на същото мнение - започна той да обяснява защо не одобрява всичко у Яворов, който несъмнено бил един забележителен поет. Не му харесвало употребата на неточни думи, съчинителството…
- Съчинителство у Яворов? Той цял е само душа, музика и стих - отдръпнах се аз.
Спрял до витрината на Борис Ганчевата фотография, Радев обясняваше:
- Слушайте, млади колега. Яворов престана да бъде поет, след като отиде във Франция. Тя го погуби. Той престана да бъде човекът, който достигна в българската поезия голямо съвършенство.
Хората минаваха и заминаваха. Ние не намирахме общи думи за съгласие. Той държеше за двата периода у Яворов - първоначалния, преди влизането му в сп. “Мисъл” и втория - след връщането му от специализация. Аз въпреки всичко настоявах на моето, че Яворов е най-добрият поет на България. Понеже пътят на двама ни беше по ул. “Раковски”, стигнахме неусетно до ул. “Рачо Димчев”, дето Радев живееше под наем.
На 10 октомври 1944 година Симеон Радев бе уволнен от министерството заедно с други девет пълномощни министри.
Следващата година той пак посети библиотеката на Министерството на външните работи все така вежлив, внимателен и учтив, но вече по-сдържан и мълчалив. Малко по-късно ми подари с автограф отпечатък от “Неиздадени писма на Ив. Вазов до К. Величков”, излезли в сборник на Българската академия на науките.

От мое време: Литературни мемоари. - София : Български писател, 1983