„СМЪРТТА ЗА НИЩО НЕ МИЛЕЙ…”
С този тъжен отломък от стих на Стамен Панчев навлизаме в лириката му - достатъчно време след кончината му на 23 март 1913 г. Той е от галерията скромни, но не и безлики автори, изгорели във военната история на България. И оставили художествено наследство, в което простичкият изказ на чист патриотизъм, непрестореност на чувствата и верен усет за диалогичност с публиката във време оно и днес са тлееща жарава. С която можем и днес да стоплим душите си, в които нравствеността отдавна студенее пред съмнителни житейски ценности, явна безродност и къса историческа памет…
Почти цялата поезия на Панчев е подчинена на темата за войната. Тя може да се разглежда в плоскостта на обществените настроения в период на национален подем и желание за корекция на определени исторически несправедливости. В тази плоскост авторът вплита личната трагедия на стотици свои съвременници по бойните полета и на близките им у дома. Пак тук отчасти е вместена и темата за мирния, установен от векове бит, за тихото човешко щастие в мир и съзидателен труд. Но като личност с доказана съпричастност към стремленията на съвременното му общество Стамен Панчев черпи вдъхновение от горчивото историческо минало - “Размирна година”, 1876-та и предлага нова картина на българската сплотеност пред лицето на чуждата угроза:
Зовът на войната стресна цял народ,
цял народ за ден се сбра под знамената:
юноши в разцвет на своя млад живот,
хора на семейства, даже под съдбата
сгърбени веч старци призова войната.
Всеки дом изпрати някой близък свой:
своя мъж жената, татко си детето,
майка син изпрати плачешком за бой,
чака - с таен трепет ден и нощ обзето,
от полето бойно вест за тях сърцето.
Естествено е подпоручикът от 38-ми пехотен полк Панчев да се радва на победите по бранните полета - “Посрещане”, “Вървете, воловци, вървете!”, “Герой”, “Другари”, “На бивак”, “Пленници”… Да жали загиналите си другари и да се отнася с презрение към хората в окопите насреща. Но той не е апологет на войната, а верен наблюдател на събитията. Което му дава възможност да прозре човешката, трагичната цена за гръмките салюти. Която няма критерии за съизмеримост с отнетия живот. С мизерията на близките в тила. С глада на децата и с бащиния копнеж, предавайки им заветите на дедите, да ги предпази от беди, нещастия и безрадостно битуване. Не случайно изследователите определят стихотворението “Сине мой!” като венец в лириката на Стамен Панчев. В което той е успял да поднесе цялата си човешка, нравствена философия така, че смисълът й да не угасне в праха на бъдните години. Тук е патриотът, но и бащата, длъжен да примири личното с обществения дълг и от сплавта им да извае модел на българската физиономичност. На делничната народопсихология, устояваща на катаклизми, трусове и социални предизвикателства:
Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой,
може би не ще те веч прегърна,
теб не ще продумам, сине мой!
В този меланхолен контекст на страдание и обреченост са издържани редица творби на Стамен Панчев: “Запустение”, “Бойното поле”, “Войнишки сън”, “С мъгла небето се облече…”, “На гроба ти не хвърлих пръст…”, “Време ще се мине…”, “Очакване”, “Завещание”, “Майката” и редица други. В тях се чувства все по-осъзнаваният социален протест срещу държавното безхаберие. Срещу изоставянето на бедните и слабите, дали за войната близки и любими хора. Тук отсъства всякакъв политически намек. Всъщност пулсира отчаянието, че войникът с нищо не може да им помогне. И болката от дома се прелива в окопната болка, за да се издигне в отчаян стон на безизходицата. Все по-озъбена напомняща за себе си:
В бой изпратила мъжът,
пуст е ней домашен кът,
в мисли втънала, мълчи,
камък й тежи в душата.
И сълзите от очи
капят, капят, а децата? -
те да искат знаят само:
- Хляб дай, мамо!
“Майка”
Втори, самостоятелен дял в художественото наследство на Панчев е интимната му лирика, отчасти почиваща върху традициите на фолклора. Към него поетът отнася размислите си за преходността на човека в шумния, забързан свят. За собствената си личност, човешко достойнство и мисия в отредените му дни. Иначе казано този дял е тематично разнороден, но в него откриваме другото лице на Стамен Панчев - обичащ живота, влюбен в любовта и в достъпните радости на младата кръв. В редица катрени съзираме багрите на даровит пейзажист, а още - на родения психолог, за който душевния мир на човека е разгадана тайна. С малки поетични изключения, аналози на “Един убит” от Дебелянов, авторът показва обичта си към хората. Затова отчасти меланхолията му се поражда от предчуствието, че пътят му към тях и към светлите цветове на живота ще се прекъсне от случаен куршум. Това предчувствие е отчетливо във военната му лирика. Панацея срещу него са пълноструйните стихове за любов, разбиране и взаимност. Понякога напомнящи ни ранния Яворов, без, разбира се, текстовете да са заимствани от неговото творчество:
Черни очи, черно вино -
все едно са те за мене,
все еднакво те кръвта ми
хвъргат в огнено кипене.
Черни очи сърце късат,
черно вино троши глава -
с обич луда, с пълна чаша
дните нижат се в забрава.
Пусти младини нехайни,
пуста тая орисия:
все да любя черни очи,
черно вино все да пия.
Стамен Панчев е сред авторите, които скромно присъстват в историята на българската литература. Но в никакъв случай - безцветно. Достойнствата на създаденото от него се коренят в патриотичната гама, която няма преходност и политически “корекции”. В чистотата на българския му дух, достъпна образност и философски изводи, внушаващи доверие в непредубедения читател. При това всичко изпято от автора черпи духовни сокове от ценностна система, предавана между поколенията у нас векове. Което прави лириката на Панчев илюстрация за българска литература в нейния чист, автентичен лик и най-добри традиции за началото на ХХ в. Убеден съм, че създавайки стиховете си, Стамен Панчев е желал да предаде всичко, което е ценил като скъпо за смисъла на човешкия живот, на следващите поколения. Предчувствайки, че дните му са предопределени. Този факел на приемствеността е разжарен в творба, която прилича на епитафия приживе:
Аз знам, че всичко ще загине -
смъртта за нищо не милей,
че младостта ми ще отмине
кат всичко, всичко, що живей.
Но как е на човека мило,
кога в предсмъртния му миг
би нему нещо напомнило
за подвиг свят, за труд велик.
Но ми се струва, че тези стихове са кристална заявка за живот. За поражданата от него радостна жажда и за трескави ръце, устремени да го съхранят. И Стамен Панчев живее с лириката си. Време е да поздравим и него, и другите от галерията рано заминали си от нас автори, с нов, трезв за съвремието ни прочит. Те бяха достойни българи… за разлика от много други като нас и вчера, и днес. За жалост май и утре…
