С поета  Евстати Бурнаски разговаря Красимира Василева

-  Какво е за Вас поезията?

- За мен поезията е живот, пренесен на белите листи с художествени средства. Живот, заключен в къси редове след дълги размишления. Поезията трябва да бъде онова изкуство , което прави хората емоционално по-богати , духовно по-красиви и мъдри. И ако с творчеството си постигам мъничко от тези неща,значи успявам в голяма степен да изпълня повелята на сърцето си.

- Първата Ви книга е излязла през 1957 година. Изминалото време промени ли поета у Вас?

- Въпросът ми навява мъничко тъга, но аз я обичам, тъгата е по-трайно състояние у човека  в сравнение с радостта. Навярно затова обичам есента, тя е мъдър сезон, сезон на тъжните цветове и на плодовете, който същевременно напомня за зимата… Така се променя и творческият процес у мен - първоначално силните емоционални изблици са по-успокоени и, ако трябва да си призная, по-трудно движа перото си върху листа.

- Но може би затова пък по-сигурно?

- Това може да каже читателят, нямам право да говоря от негово име…

- Кой обществен проблем Ви вълнува най-много сега?

- Проблемът за мира и войната. Това безспорно е въпрос номер едно за цялото човечество и той занимава и моето творчество, написал съм много стихове и лирични поеми на тази тема. Дошло е времето, когато защитата на мира изисква не молитва, а борба с всички средства и с всички усилия. Преди няколко години разговарях в Букурещ с италианския поет Еторе Волиани и той каза: „Хайде да не говорим за войната, за да не се случи, аз съм малко фаталист. Аз му отговорих: “Тогава съгласен съм да не говорим за войната, а да действаме за мира.” Творците, които се затварят херметично и се отдалечават от този проблем, търпят укор. Защото днес всеки е отговорен за всекиго! Най-голямата опасност е безразличието, безучастното отношение към този въпрос.

- Който безспорно е свързан и с патриотичното възпитание…

- Винаги съм смятал, че няма голяма литература с международен резонанс, без тя да е национална литература, без в нея да са въплътени обичта към родината, красивата жажда за досег с нейния чернозем, с полята, с хората. Дори прелетните птици помнят своите гнезда и се връщат в тях, а какво остава за хората?! Никой не може да принадлежи с мисълта, със сърцето и с перото си на човечеството, ако не принадлежи истински на своето отечество. Затова патриотичната тема е свързана с любовта към цялото човечество и с неговите усилия за мир. В този смисъл и творчеството за армията, призвана да брани завоюваното, има своето значение в общонационалната литература. То е продължение на традициите, оставени от Вазов, Йовков, Стаматов…

- Но Вие пишете преди всичко за ЧОВЕКА от армията…

- Да, когато пиша за него, аз забравям униформата и се интересувам от радостите и тревогите му, които са като на всички други хора. Дори често неговите проблеми са по-сложни - той няма постоянно местожителство, не е регламентирано работното му време, и денем, и нощем е подвластен на тръбата… Да, наистина пиша за ЧОВЕКА, а не за пагона върху човека…

- Вие участвате в Дните на военно-патриотичната литература от тяхното възникване. Как оценявате ролята им?

- Самият факт, че русенската общественост настоява тези празници да продължават, доказва, че те играят положителна роля  като чудесна връзка между творците на духовни стойности и творците на материални блага. Лично за мен Русе вече носи особения смисъл на роден град. Имам много приятели сред работниците, разговорите с тях събудиха много красиви вълнения, някои от творбите си създадох тук. Тези срещи ми дадоха идеята да напиша поемата „Пристанище за силни”, която е посветена на русенската работническа класа и която се надявам да излезе в 4-та книжка на списание „Светлоструй”.

- А върху какво работите сега?

- В момента подготвям стихосбирка за издателство „Български писател” с работно заглавие „Гореща слана” и книга с есеистични размисли и спомени за ранните ми офицерски години.

- И накрая, как възприемате удостояването Ви с наградата на Дните на военно-патриотичната литература, присъдена от колектива на МК „Дунарит”?

- Естествено с радост и благодарност. Това стана и повод да напиша едно стихотворение…

21 февруари 1986 г.