Валери Станков

СВЕТЪТ Е ПРЕКРАСЕН

Как си, мила? Светът се върти.
И килимът вълшебен се носи.
Сякаш панти на стари врати –
скърцат в мене зловещи въпроси.
Накъде? Как без теб да летя?
Ще ми каже ли някоя врачка?
Кой дъбравите мои с цветя
миг преди пролетта изпомачка?
И нима е слепец Господ Бог,
че държи ме в нелепа несрета –
и от трън – през бодил, та на глог
аз след теб – черна сенчица – кретам?
Дух съм вече – с единия крак
си прекрачих през нагото тяло.
Ако мислиш за мен, дай ми знак.
Дъжд прати – или облаче бяло.
Или просто за мен забрави.
Аз съм луд – но съвсем безопасен –
мъж, пошепнал ти, както върви:
– Как си, мила? Светът е прекрасен!

ДОЙДОХ, ВИДЯХ И СИ ОТИДОХ

Аз си отивам всеки миг.
Изплъзвам ви се – тиха рима.
Във песен, стон, във стих и вик
съм минало необратимо.
След мен ще рукне тишина.
Ще вейне мракът чер завеса.
Не сещам радост, ни вина,
че моят свят не ви хареса.
Бях трън в поляна със цветя.
Солчицата в сълза над рана.
Каквото казах, отлетя.
Каквото премълчах, остана.
От ледените небеса
аз все тъй с обич ще ви гледам.
И ще ми чувате гласа,
по-тих от бащина беседа.
Ни пришълец, ни Божий Син,
ще бъда векове невидим –
човечец, който в миг един
дойде, видя – и си отиде.

СТРАШНО

Мисля те – и мозъкът ми пука.
Не глава, а буре със барут.
Господ Бог не ми дари сполука
да умра на топлия ти скут.
Като тръгна в своя път далечен,
даже и отвъд ще бъда твой.
Ще съм ти светулка в юлска вечер.
Капка дъжд из маранясал зной.
Вятър през усое, свърнал остро.
Тропот на коне в пламтяща степ.
Облаче, глухарче – или просто
пътник, който спира миг до теб.
Ще ти бъда песен, плач и вихър.
Ласка под брадясал вълчи вой.
Страшно е единствено във стихове
да живея с теб –
и да съм твой.

ДА ЖИВЕЕШ С ПОЕТ

Неподслонени нийде стихове из теб мълчат – и как ги носиш?
Не ти ли иде да крещиш, не ти ли иде да си взрив, кълбо въпроси?
Из непрочетените твои небеса нима авлигите летят посърнали?
Къде, кажи ми, да те отнеса – живея сам в гнездо от мълнии и гърмели.
Отдавна океани от любов не съществуват – пустините са вред –
не виждам път, пустинен кръг, трептят пред мен абсурдните миражи.
Тръгни, защото истина си струва, прекрасно е да се живее със поет,
макар да знаеш колко е опасно – като живот на остров със прокажен.

ЧЕРНА ПЕСЕН

Непоносимо е да си така далече – и заключена.
Кварталът да се огласи от глутница жестоки кучета.
Да дърпаш бавния си фас, сълза да ти пълзи към устните.
И дълго да си мисля аз, че този ден сме го пропуснали.
Че с теб се търсим из треви по топлинката – слепи котета.
И както всъщност си върви, ще си пропуснем и животеца.
Отива си – и ден след ден, и нощ след нощ – все по-безсмислени.
И псета бесни вият в мен стиховищните мои мистики.
Аз виждам как изтупваш ти покривката подир вечерята.
Мен кой ли ще ме приюти – ще си летя самин в безмерите.
И все тъй страшно ще виси над мен въпросът ти къде ли си?
Чуй, Господи – и ме спаси
от кучи стихове – виелици.