Стефан Поптонев

Предговор към книгата на Йордан Кушев „Дъжд в душата ми е плакал” (1995)

След двете си стихотворни книги за деца „Огънче гори”, наградена с годишна награда за детска литература за 1993 г., и „Вятърко вълшебен”, излязла през 1994 г., ето че Йордан Кушев е „пораснал” в стихотворна книга с поезия за възрастни. Но какво значи поезия за деца и поезия за възрастни? Къде е границата между едната и между другата? При добрата поезия, струва ми се, тази граница е в постоянно движение. В детската душа, като в капка роса, се отразява първичността на света и в поезията за възрастни на Йордан Кушев се отразяват слънчеви зайчета от неговия детски свят, пазени и опазени с цената на много устойчивост и съпротива през кръговете на възрастта и житейските изпитни.

Блясъкът от детските игри в тази книга „Дъжд в душата ми е плакал” до голяма степен е останал чист, защото душата на поета носи чистотата на обикновения необикновен живот. Защото той молитвено се изповядва в бащиния дом, пред майка си и пред себе си, и в него текат соковете на родния край, на бащините и майчини добродетели, около които поетът осмисля своите оскъдни радости, угризения и прегрешения, своите надежди и признания.

Той е един сред не многото български автори, които се стремят да видят поетичното в делничната сивота, да опоетизират полето, житното зърно, майката като реалност и символ, да наименоват безименните орачи, копачи, цигани-артисти, да уловят светлината на светулката.

В едно време, когато от страниците на вестници и списания, телевизионния екран лъщят поп и арт звезди, когато тружениците на живота биват измествани и подменяни - поне визуално - от светската и хайлайфна клюка, а отражението на безкрайно сложния живот се превръща в един пищен, огромен и скъпо платен рекламен клип.

Йордан Кушев търси поезията във вечното, което ни заобикаля. Той е избрал най-трудния път - да даде надежда на безнадеждния, да вдъхне кураж на отчаяния, да поддържа жива светулкова светлина. А така дава надежда, кураж, светулкова светлина и на себе си.

За него житното зрънце не е само семе, от което ще се роди нива и хляб. За него житното зрънце има и свойството на естетическа реалност, и цената на поезия. И преди да го посее в браздите, той го е посял в себе си, а оттам и в страниците на :Дъжд в душата мие плакал”.

И плакал, и пял… И то не другаде, а в нашия Великотърновски край…

26 април 1995