Йордан Ковачев

1.

Преплели клон о клона дърветата в гората
Ни вятър ги повява, ни буря ги ломи;
Потрепват само нявга унесени листата
Като по тайна воля - без вятър - сам сами.

Тук тишина царува и нея не смущава
Ни катерица ловка, ни ручей ромонлив,
Ни желъдът, когато внезапно полетява,
Ни трясъкът на съчки след горски звяр плашлив.

Игриви птици няма, в мрак бухал се не чува,
Нито стрели - сърнета пресичат таз гора;
Едничка само мравка по грапав клон пътува
Като вестител кротък - до заник от зора.

О тишина обична във храма на гората!
На мене тя навява набожен, сладък страх:
С една душа общувам, могъща и богата,
Чрез тез дървета тихи и тез листа по тях.

2.

Вълни от звукове летят из небосвода,
И чупят се лъчи във бисерна роса;
Гората в блян трепти и в стройна сила диша
На своите деца заслушана в гласа.

Защо и аз не съм израстнал бор в гората?
Защо не съм трева или потулен цвет,
Що дъха и живей спокоен във гъстака,
Цъфти и дава плод по неизменен ред?

И слуша цел живот как горската поема
Разлива таен чар и вечер и в зори,
И слива своя дъх и дава свойта сила
Във общия псалом на родната гора.

А ето, аз - човек, вървя по теменуги,
На храстите ломя светото мъжество
И гордия перчан на папратите смазвам
По своя тежък път на грубо божество.

Кълвачът щом ме чуй прекъсва да се храни,
И горския певец престава в миг да пей,
И мащерката вред под мойте страшни стъпки
Се свива в страх и гняв, пред своя край бледней.

Страхотен чужденец човек е за гората,
Неръкотворний дар невъзмутим краде,
По своя път руши, сломява и убива
Това, което той е слаб да създаде.

3.

О моя родна, хубава гора,
За тебе само пазя траен спомен,
Че зарад мен, безроден и бездомен
Си ти и дом, и майка, и сестра.

И песните ми са планински ек
От химна твой - на Бога пред олтаря,
И него все напева и повтаря
Духът сломен от мъки в край далек.

Така долавя и до старини
Сиракът ек от тая сладка песен,
Която, с лик над люлката надвесен,
Е майка нежна пяла в ранни дни.

4.

Час вечерен. Вее вятър тих.
Никне в мене благ, прощален стих.
Към небето щит зелен дигнали
Бор до бора в скръб са потъмняли.

Свидни ми са тези върхове,
С хлад надземен, с тъмни лесове,
С буки стройни - мраморни колони,
Посред бори в медни стари брони.

В сетня вечер капчица смола
Грей до всяка борова игла
И гората на раздяла стене; -
Стон за мене!… - Ах, дали за мене?…

сп. Гребец, № 1, 1934