водач към нови земи

Николай Райнов

I.

Вълна с вълна се сплита в изумрудена верига
И пяна кичи зъбери сребристи.
Над кипнали зелени пирамиди се издига
На хидра белий гребен. Като листи
На стара пергаментна книга,
Забравена под сребърна лампада
И лихо емната от вятър бесен,
Се преобръщат в плясъци вълните.
А скръбна нощ припада
Да спусне креп на здрач надвесен
И да почерни далнините.

Но - губи взор духа, в далечини унесен,
И мре надежда, млъква смела песен…

И ето: албатрос, политнал диво.
На буря възвестява ропота далечен!
И ето: рухват литнали гори, вълна пенлива
Бучи - и в черна падина отсечен
Клокочи гневен рев. Небето се разклати
От гръм - и ето, че прелита
Светкавичен език. Веслата
Отпуснати тежат. - „На лих живот е чашата изпита!
Моряци! Вие свойта смърт пленихте!” -
В златисти пръстени и в бисерни мъниста
Лют бяс разнизва емнати вълните.
Па лудо блъска с кървави крила страните
На кораба. Лъчиста
Вълна
Разкъсва мокрите напрегнати платна.
Изтръгва дългите весла
И плиска ручеи обилни
Под дъсчения под. О! Буря зла
Ще срине бездни от вода и кораба ще килне! -

II.

С рев талазите се сплитат
И се сриват в диви бездни:
Мълнийна стрела прелита
И - ломи сърдца железни,
И - прекъсва сетня песен.
Мрак, над пропасти надвесен,
Тътне грозно и говори…
Литна вихър мразен, бесен:
Синя глъбина разтвори
Клокотна уста опасна.
Ледна буря тихо тласка
И разниза броеници
От талази в паст ужасна,
Взор смрази, скова десница
С пъклени езици люти.
И погаснаха нечути
Сетните въздишки морни
Пред последните минути -
Там, де в мрачини просторни
Съска буря ненаситна.
Албатрос ранен политна
Сви глава, крила разпери…
Черна гробница гранитна
И гръм открехна тежки двери
И - Смъртта пристъпи мудно…
… Страшна бе: лицето чудно
На вълшебница укрила,
С поглед строг измери мудно
И - кръвта в сърдце смразила,
Взор во бездната обори…
А в зловещите простори
Пламват огнени езици;
Океан жесток разтвори
Гробница за мъченици,
Водни пирамиди срути,
И - небе раздрано лъска.
Кръв облива рани люти
И обагря далнините,
Дето смърт зловещо съска
В бездната на съсипните.
_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

VII.

… Седем деня - слънце няма
Да огрее глухи бездни.
Седем деня сън не знаят
Изморени аргонавти
И великата поема
Се привърши. А в беззвездни
Висини без глас витаят
На удавници душите…
Дето взор и да погледне,
Вредом нощ е пред очите:
Смърт и писъци безвредни…
Изморени аргонавти.
Като изтукани бледни,
Бясна буря ще покити!…

… Седем нощи - здрач помътен
Гроб вести на мишци смели.
Седем нощи: - ето склепа.
Дето гибел ще настъпи!
И пред пъкления тътен
Стинат устни занемели:
Вредом - призраци злозъби,
Никой нищо не говори,
Бе умрела всяка вера.
Но… за миг се там разтвори
Тъмний небосклон и - ето:
Вик разцепи мрачините, -
Вик безумен : - „Тегга! Тегга”!

VIII.

- „Ето ключовете златни на забравени врата!
Ето костен меч, скъп бисер и алмази скрити
Там, де тигър и колибри в гъсти лесове
Рев и песен пращат волно към твърдта!
Ето светли райски птици от горите
Под бездънни небосклони, де зове
Към забравена родина стръвен вопъл!
Ето ключовете златни на забравени врата;
Дето кули океански с лоб поддържа горд Атлант:
С кървава ръка и с меч, от кърви топъл.
Твоя роб пред тебе слага, Фердинанд!”

- „Ето златна чаша с мириз на отровен сън!
Ето клонка от агава, лек на стапяща наслада; -
Скалп от череп на убит червенокож,
Златни бисерни пера на птици; - звън
На златиста мед и пъстра кожа на убита млада
Тигрица; огърлица рубинова на вожд,
Огледало от седеф и раковина с амулети; -
Скъсани трофеи с мириз на отровен сън.
Мантия и кожа луспеста на кобра ди капела:
С ръкавици от желязо, от ръце индийски снети,
Твоя роб пред тебе слага, Изабела”!

IX.
_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _
Но - този що разкри през вековете
На ново Слънце пътищата скрити.
Не бе на орис роб: свещените завети
Забравени ги виде ден. Зарите
В мълчание на гроб огряха синовете
На подвиг главоломен и голям.
Склонил в покорство образ ням,
Колумб сне мантия - и надена вериги.
Живота му разтвори пак тъмница.
Сълзите на страдалеца царица не изтри ги
На подвиг главоломен и голям
В сълзи бе писана и сетната страница…

X.
_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _
- „През гъста мрачина отново виждам аз
Огромно Слънце да разкрехва златни двери.
Отлита нощ. Тръби на страшен ден в захлас
Дохождане на светъл херувим. Трепери
Небе разкървавено в пламъка на златни висини.

… И - носи ме наново миналия блян
Пътува моя дух към никога невидени страни!

- „Забравен глас на бляскави развалини
В звъна на моите вериги се раздава:
- Горко на смелий генуезец
Горко на Христофора, цар на най-голямата държава!

- „С водата на безумен океан встъпих
В борба: тъй както Яков бореше се с Бога!
И като лъв, ранен във своята бърлога,
Прибра се къмто гроба генуезец лих…
Но - рани от тъмница през зарите
На ранна смърт победно ще вещаят,
Че язва от крушение не носих аз до днес!

- „Аз океани победих, та взех земята скрита.
Която вси властители мечтаят:
Земята, дето глъхне светла вест -
И дето моя дух ранен отлита!”

XI.

… „В гроба аз отнасям светъл
Прах на острови алмазни:
С мене тайната загива
На невидени селения.
В мрак загадката умира
На земята, де съм кретал
В път кжм трепетни съблазни.
С мене гасне мисъл жива
На потаени стремления
И замлъква странна лира
И отглъхва стъпка плаха.
Че царете не узнаха
Под разкъсаната дреха
На моряк, от блян опит,
Знойните мечти, що крепят
Лепет на стаена жад -
И че в този, що презреха,
Дреме воля от гранит
И потулва странен трепет -
На избранници печат -
Гърчене на гмеж кротали,
Скръбен съсък на змия:
- „Мойте спазми са ви дали
Половината земя! -”

XII

- Щом море през сини къдри лихо грива размотае
И разсипе вихър звуци в мойте Острови на Рая,
Припомнете тая песен и гласа, що я е пел,
И кажете: „Тук почива Генуезец смел!” -