ЮЖНА ТЕРАСА
ЮЖНА ТЕРАСА
На Хубен Стефанов
Разбира се, това не е балкон.
Балконите ухаят на романтика
и на бръшлян ухаят, и на спомени
от други времена…
Това е просто
тераса от бетон - и нищо повече.
Но толкоз по-добре за двата гълъба,
загукали в кафеза на момчето ми.
И за цветята по-добре, за здравеца.
И за душата по-добре, за погледа.
Тераса от бетон - и нищо повече.
Но ребром ако питате, признавам си:
изглежда, че отдавна съм мечтал
единствено за нея - за терасата
на този шеметен етаж, на седмия.
Сега по цели седмици съм щур
от нова страст -
да седна като хората,
загърбил суетни, горчилки, ядове
и дълго да се взирам ту в далечните
отдръпнати простори, ту във себе си.
А как чудесно виждам от терасата
съдбовните неща, копнежа, страстите
на моя град!
Градът помита трескаво
прогнили къщи и прогнили навици,
вкопава се в земята, извисява се,
задъхан от премала по етажите,
и търси своя неизбистрен лик
сред спорове, изприщили езика му.
И как чудесно виждам от тераса
дори потайните неща, прикритите
на този град!
Да кажем, изневярата
на принципи, на съвест, на човешкото,
заложено у хората -
и ето ти
настръхнали амбиции, боричкане,
протрити лакти… Боже мой, противно е
дори да си помислиш за мотивите!
А тъй боли, че слагам на сърцето си
изтръпнала десница, свивам пръстите
и шепата ми се изпълва с удари
на тежък чук…
- Изчезвай от терасата! -
крещи жена ми, изведнъж изплашена
от този жест. - Не чете ли за днешната
опасна радиация на слънцето?
- Прочетох - казвам. - Има право слънцето
да се гневи: я виж какво направихме
със себе си - против самите себе си!
- Ах! - казва - пак ли се разпъваш целия.
за глупости? Не ме ядосвай, моля те,
и отмести се да полея здравеца!
Това е то… Ще си полеем здравеца
и ще си пазим здравето, разбира се,
от гневни радиации…
А някъде
съвсем наблизо - май че у съседите -
свисти бургия - сигурно с бургията
пробиват външната врата…
Честито ви
поредната шпионка, драги жители
на моя град стохиляден! Ура
за пълното доверие в шпионките!
И в този миг дочувам сто гьрла
надмогнали свистенето:
- Злобееш ли?
И нямаш ли си в къщи друга работа,
та зяпаш чуждите врати?
- Прощавайте,
но аз съм зле устроен, невъзможен съм
особено с проклетата алергия
към вашите бургии, драги жители
на моя град стохиляден - уви! -
не бих могъл да ви прегърна истински,
понеже ме възпира острието им…
И в този миг ме срязва тъмен глас,
набъбнал в мене:
- Вразуми се, моля те,
и погледни най-после от терасата
с ликуваща душа:
светът е прелестен
и ти си жив - какво ти трябва повече?
Наистина, какво ми трябва повече?
Синът расте /за жалост няма братчета,
нито сестриче - има само гълъби,
но да е жив и здрав!/; с привични жестове
жена ми се обрича непрекъснато
на своя дълг - трепери, престарава се
и бди над нас… Какво ми трябва повече?
Обърна ли към себе си очи,
не виждам стръв за постове - доволен съм
от своя хляб и своя ден; доволен съм
от своя дом /най-вече от терасата
с чудесно изложение/; доволен съм,
че току-виж - надхитря ли инфарктите -
съм доживял до внучета, загукали
и в моя скут… Какво ми трябва повече?
Не съм отритнат от съдбата, не!
Дори - не дай си, Боже - ако някога
се тръшна на леглото, сломен от болести,
не ме е страх:
държавата отчаяно
ще се опълчи срещу тях, прежалила
най-скъпите си грижи, средства, мигове -
да ме спаси… Какво ми трябва повече?
Ала защо говоря празни приказки
и се залъгвам сам върху терасата
с наивни гласове?
Добре, съгласен съм,
че бих могъл да поумнея някак си.
Но как да вразумиш ушите, сраснали
с антените, а погледа - с пространството
на шир и длъж?
Съгласен съм, разбира се,
че бих могъл - загрижен както никога -
да вдигам гири /в гирите е здравето/
и да събирам слънце, но от мекото,
а не от гневното… И нищо повече!
Но аз съм зле устроен, невъзможен съм,
особено с проклетата алергия
към вашето нехайство, драги жители
на цялата Земя -
уви! - наистина
не бих могъл спокойно от терасата
да пренебрегна, да речем, ракетите,
понеже ме пробожда острието им…
И ако трябва да съм прям докрай -
това не е тераса, уверявам ви,
а погранична вишка:
Ето Гърция
с маслинените клонки и с отблясъци
на древна слава… Ето Кипър -
виждам го
на две разсечен, сякаш че от мълния…
А по-нататък - в залпове и дим -
се откроява не мираж, а Близкия
възбунен изток:
вижте палестинците
опалени от скръб… И вижте пясъка,
посипан с гилзи… Вижте арсеналите,
локаторите вижте, вижте пистите,
проблясващи в секретните подножия
като ками…
- Изчезвай от терасата!
изплашва се жена ми. - Стига рискове
с това разхлопано сърце…
- Млъкни!
Не ме опявай - казвам - като циганка,
а по-добре ми донеси цигарите,
напук на доктор Кокаличев -
виж:
светът ще се продъни пред очите ни…
А всъщност аз съм набеден пушач.
И не от страх да кажем, не от паника
пред никотина - просто ми е блудкаво
и ми горчи…
Защо тогава, питам се,
посягам към кутията?
Нима
разчитам на кълбетата - на димните,
да ми препречат трескавото взиране
към всички взривни зони, точки,
кътчета на земното кълбо?
Нали си знам,
че няма смисъл да хабя цигарите?
И ако трябва да повторя пак -
това не е тераса, уверявам ви,
а мойта наблюдателница:
ето ги
държавните мъже, заели кръглите
и четвъртити маси, зали, форуми
по всички континенти…
Ето техните
безкрайни дрязги и безкрайни спорове
/а междувременно - под строг секрет -
се пръкват все по-страшните отрочета
на злия дух: ту ядрени, ту лазерни,
ту дявол знай какви/…
Като на длан
се вижда как трагично срещу себе си
настъпва днешния отчаян хомо сапиенс -
разумният човек /видях му разума!/,
могъщият човек…
С напрегнат слух
улавям бликнали гласчета сребърни
откъм кварталната градина, откъм всичките
градини по света - ехтят звънчетата
и ме огласят целия…
- Деца,
боя се зарад вас, треперя, стряскам се:
не мога да повярвам на прехвалени
компютри и устройства -
невъзможно е
да не сгрешат /напук на дипломатите,
на хартите, на общите възвания
за траен мир, за сигурност!/
деца,
боя се зарад вас!
…Припада здрач
и ме заварва тялом на терасата,
а духом - между книгите: припомних си,
че в сборника за най-различни мъдрости
се мъдри, подчертана от ръката ми,
една английска популярна максима -
“Домът - това е мойта крепост.”
Глупости!
Бих искал да попитам англичаните
все още ли са толкова уверени
в удобните си жилища? И нямат ли
бетонени тераси като моята -
обърнати на юг, но и към всичките
посоки на всемира?
Лично аз
не бих се перчил с овехтели максими.
И слава Богу, че не ме влече
да се ограждам в крепости, особено
от чуждите беди - дори съм сигурен,
че бих намразил като червей себе си,
ако усетя вероломен страх
единствено за себе си…
Но ето го
и звездното небе - така загадъчно
и не съвсем загадъчно: посегна ли,
току съм пипнал спътник или станция
или совалка /четох за совалката
и ми настръхнаха косите/…
Не,
не съм отчаян от човека, моля ви,
отчаян съм от себе си -
съмнява ме,
че ще дочакам читав на терасата
да видя как все същия човек
ще си затвори злия дух в бутилката,
напук на всичко…
И веднъж завинаги!
1985 г.
РЕКВИЕМНА ПОЕМА
В памет на Йордан Йорданов -
една звезда от първа величина
върху духовния небосклон на Кърджали
Край на всички оглушки - за кога да отлагам -
вече сядам над листа, към перото посягам
и съм в паника вече, вече пръстите кърша:
от къде да започна - и къде да завърша.
Впрочем, кой ме упреква, че надълго ще пиша?
Там - под лятното слънце,
там - под зимната киша
и под вечната глина, дето бавно уляга,
поне времето няма къде да избяга -
време имаш поне…
Разкопчей си яката,
разхлаби този възел /ще ти стегне душата/
и по стария навик да четеш полугласно
виж какво ме смущава напоследък ужасно
и защо се разпъвам между ъгъл и ъгъл:
драги мой, мили мой, ти комай си ме лъгал.
Не, не бързай да вдигнеш раменете в почуда -
може би - знам ли аз - тази мисъл е луда,
ала тя ми припомни как от твойто ”Родопи”
ти ме хвърли в такива душевни въртопи,
че едва се измъкнах
и те погнах накрая:
“Виж какво, господинчо, бих желал да узная
като как си представя този, дето ме кани,
че тепърва ще хукна по софийски тавани,
за да гоня - тепърва - всевъзможни контакти,
дето често се плащат с изпотъркани лакти
или с въглен в душата…Не, не си заслужава:
нито служба ме блазни, нито блазни ме слава.”
Кой да слуша обаче аргументи такива?
С тази тънка насмешка, дето най ти отива,
ти отсече спокойно:
”Чуй какво ще ти кажа:
я недей се втелява, ами стягай багажа!”
Като бесен изскочих от смрачената стая.
После взех валидола.
После хванах трамвая
и додето си шепнех, че си сбъркал адреса,
от перона ме грабна и потегли експреса.
Може би ще попиташ как пътувах обратно?
Не пътувах с кортежи,
но ми беше приятно
тъкмо в хорската глъчка - издебнал момента
да превъртам живота си като филмова лента,
тук-таме поизтрита, избледняла отчасти,
но с такива акценти и с такива контрасти,
че ми грабва очите…
Ето първата среща.
Ето твоята лапа - ух, каква е гореща! -
Ето твоите думи: “Няма що да се прави -
настанявай се, братко, и запретвай ръкави!”
Колко малко му трябва, боже мой, на човека:
похвали му куража, дай му стръмна пътека
и недей се съмнява,
че ще хукне по нея
не за лични облаги - за едната идея,
дето даже на сън ще го дърпа нататък
цял живот може би… А живота е кратък!
А животът расте от сезон към сезони:
пламва първият мак, първи плод се отрони,
първи лист полети, тръгват първи пъртини,
а по тях се изнизват осемнайсет години -
най-добрите години, най-силните…
Нека -
не за жалби по младост е създаден човека,
щом веднъж - и до края! -
вместо разни клишета
си избира девиза: “На конете, момчета”
На конете момчета! - значи нейде ни чакат.
Значи нейде - все още - спотаява се мракът,
значи някакво село тихомълком се буди,
изтерзано от своите верски заблуди,
и коварната злоба хвърля сянка проклета
върху нашата правда… На конете, момчета!
На конете, момчета! - значи в прашните газки.
Значи в кримки попътни, потъмнели от смазки.
Значи просто пеша - в кални друмища, в тъпи…
И къде ли кракът ни в този окръг не стъпи!
А сега - чрез устата на улегнали хора -
нека кажем направо кой ни беше мотора,
а пък ти си навивай ироничните смешки
за дебелата пешка между другите пешки
и за шумната кухня, тоест, твоята служба,
дето само с доклади и с идеи обслужва.
И сега ще отворя една мъничка скоба:
знам, че нищо не води по-нататък от гроба,
но едва ли е толкова леко, едва ли
ти да мъкнеш товара - друг да жъне похвали.
Няма смисъл обаче от излишни въпроси -
доверчив или хитър, всеки кръста си носи,
а до грам тежестта му се измерва накрая
и каквото остане от тебе - това е…
Да, това е…Но ето: с изумителна крачка
ти вървиш срещу мене
и по стара закачка
изпод твоите мустаци - сякаш тънки бодили -
засиява усмивка: - Хайде, Пьотър Василич!
- Хайде - казвам - Йорданчик, дай посоката само,
а това, че ни хокали - чудо голямо:
все ще смогнем навярно да прикоткаме в къщи
тези бесни съпруги и отчаяни тъщи.
И отново - в неделя - бием пътя за Аврен -
за трагичния Аврен, поруган и погаврен,
дето уж се усмихва, а през сълзи съзира
все онази далечна повилняла секира…
И отново - в неделя - зажадняла да слуша,
ще се юрне към клуба тази златна Жълтуша,
дето - цялата в тръпки - най-накрая дочака
да си смъкне яшмака, да захвърли яшмака
и да екне гласът й, щом от радост заплаче:
“Бяла съм, бяла, юначе…”
Боже, как се множаха тези наши недели!
Как сред тихи възторзи гръмки песни сме пели!
Как се хвърляхме сякаш в исторически битки
с тези дълги беседи, с тези вечни агитки,
уж наивни, но всъщност като празници скъпи…
А къде ли кракът ни в този окръг не стъпи!
Е, добре, проработихме толкова време,
че съвсем се оголи твойто бляскаво теме,
а по моето теме, вместо буйните къдри,
само бледо подобие вече се мъдри.
Но какво от това, ще повтаряме - нека! -
не за жалби суетни е създаден човека,
щом не иска да бъде уязвим и досаден…
И все пак ще попитам: за какво е създаден?
Ти вървиш по петите му, дето се казва:
от калта го измъкваш и от гнойната язва,
с най-вълшебното семе му оплождаш душата,
а пък той се опъва
и така се отмята,
че току се окаже в пълен блясък накрая
от овълчени страсти - и направо те смае.
Знам, че пак ще напомниш да не се обобщава.
Знам, че има ли зърно, значи има и плява.
Всичко зная, обаче, нямам сили да скрия,
че в душата ми нещо пронизително вие.
И отново - в “Русалка” - обща болка ни дразни:
толкоз дълго громихме отживелици разни
и така лековато обявихме ламтежа
/пък и други пороци/ за патент на растежа,
че едва си признахме чисто нашите грешки…
А понеже са наши, те са двойно по-тежки.
И от яд ли, от що ли, че сме толкова слаби
/и в окръжни мащаби, и в глобални мащаби/,
чак до късно в “Русалка” пием върла ракия,
а в душите ни нещо пронизително вие…
Знам, че утре отново ще запретнем ръкави:
оптимисти сме ние, при това твърдоглави,
и отново ще чуя:
- Само нека сме живи.
Да, но твоите сметки се оказаха криви!
Не по ръста си само впечатляващ и виден,
помня как се прекърши - унизен и обиден -
и преследван от тежка тъга по Родопа,
за редактор поне на “Родопи” потропа…
А нататък се знае -
препрочитам пасажа:
“…я недей се втелява, ами стягай багажа!”
Е, добре - изтрезнях, поумнях - ще го стягам,
като нищо от своя уют ще избягам,
за да хукна - най-после - по софийски тавани,
щом така настоятелно ти ме покани…
Само нека излезе идиотска измама,
че от цяла година тебе вече те няма.
Тебе вече те няма - повали те инфаркта.
Покажи ми, обаче, как да свикна със факта,
че с последната връзка
и с последната риза
ти отнесе под влажната пръст и девиза,
дето пак би разпалил оредялата чета:
“На конете, момчета! На конете, момчета!”
И сега ще отворя вече другата скоба:
знам, че нищо не води по-нататък от гроба,
но кажи ми, приятелю, как дотам се достига
с толкоз много народ в онемяла верига
и какво му е нужно все таки на човека,
за да бъде пръстта над ковчега му лека,
щом се струпа веднъж върху него ужасно -
ей това ми кажи -
всичко друго е ясно.
Няма смисъл, обаче, от наивни въпроси -
вироглав или кротък, всеки кръста си носи,
а до грам тежестта му се измерва накрая…
И каквото остане след него - това е!
1986 г.
ТИШИНА
В такава странна тишина
не си попадал от години…
Затваряш двете папки сини
и ги отлагаш настрана.
Разбира се, че си поет.
Поет си, дявол да те вземе!
И не от суета - от бреме
до сетна клетка си обзет.
Но как можа да се завреш
в праха на старите изрезки -
с ония две-три строфи резки
и с оди колкото си щеш?
Стопи се като лански сняг
довчера гордата утеха…
Защото даже и успеха
си имал свой обратен знак.
Прозря ли своята вина,
че просто от възторг без граници
печатал си на първи страници
през лековерни времена?
Такава страшна тишина…
юли 1989 г.
ВАША ВОЛЯ
Не цъфти по реверите цвете,
а усмивката вехне завчас…
Ваша воля, с каквото си щете
утолявайте жажда и страст.
С двойно тото и двойствени речи.
С камък в пазвата. С тежки права.
Ваша воля, не бих ви попречил -
нямам сили да сторя това.
Но дордето - доволни и сити -
се ограждате с пещерен хлад,
точно вие ли ще ми твърдите,
че човек за човека е брат?
Беше брат - и намираше сили
да премине през огън и смърт
до смълчаните братски могили,
избуяли по земната твърд.
Беше брат - и трогателно предан
на заветните свои слова
с люта болка навярно ни гледа…
Но защо ли ви казвам това?
март 1989
МЕТАМОРФОЗА
Лесно ти беше да свиеш юмрук
и да удариш по масата, драги:
нищо си нямаше - нито облаги,
нито ламтежи…
Но вече си друг!
Жилище, служба, семейство, уют:
подир сполука - сполука:
хайде да видим - по старому лют -
как ще удариш с юмрука!
ЧУВСТВО ЗА ВИНА
Нощта е пълна с тъмнина,
но и в душата ти е тъмно.
И пак навярно ще осъмнеш
с неясно чувство за вина.
Защо неясно, Боже мой,
мъгла ли, що ли, го обзема?
Я пак да проверим с калема:
къде, кога, защо и кой?
Предал ли си? Не си предал.
Не си проправял пътя с лакти.
Това са истинските факти…
Но и щастливо си живял!
И точно в този план се виж:
историята дава знаци,
но ти си като кон с капаци
и си вървиш… Къде вървиш?
Вървиш под свои знамена
в една страна разполовена
от Ястребино и Скравена…
И още питаш за вина!
ЛЮЛКА
Сега си спомням люлката, в която
капризната съдба ме залюля
по време с недоимъци богато…
И помня как жестоко ме боля!
Защото няма на света утеха,
щом стенеш като смачкана трева…
Но туй, което в детството ми взеха,
с добавка си го върнах след това.
То бе ликуване - и вгледан в нея,
в Идеята с преломния размах,
така и не успях да проумея
къде сгреших и как се възгордях.
Дордето се видя - сред гръм и трясък,
продънили света на шир и длъж,
че цял живот съм зидал върху пясък
и всичко се разсипа отведнъж.
Сега доказвам мъдростта, узряла
по време на погроми и беда:
каквато люлка те е залюляла,
такава ще те долюлее… Да!
8 август 2000
ОГЛЕДАЛО
Срещу себе си стоиш:
и за празник, и за делник -
бледи устни на отшелник,
тъмни скули на дервиш.
Нито помен от перчем,
край на щърбавия гребен…
Но и ти си непотребен,
щом се примири съвсем.
Нямаш в гърлото си вик,
нито ярост за юмрука.
А отвънка твой връстник
рови в кофите с боклука.
А сред бурени и кал
цяло племе оскотяло
сякаш в криво огледало -
вижда своя днешен хал.
Кой е прав и кой е крив -
ще отсъди друго време.
Ти си знаеш свойто бреме:
нито мъртъв, нито жив.
септември 2002
ОЗДРАВЯВАНЕ
Такава лекота, такова чудо!
Остава ти да литнеш на възбог…
А в същата държава се събуди,
сред същите флакончета от глог.
Нима наистина подейства глогът?
И как така надмогна изведнъж
покрусата от тази изнемога
и от злодейството на шир и длъж?
Нали не бе измислен този пъкъл?
И щом не виждаше ни брод, ни бряг,
каква вълшебна сила те измъкна?
Или това е мистика все пак?
Защото има кой да ти припомни,
че тъкмо пред небесните врати
човек усещал същите симптоми…
Преди душата му да отлети!
2 март 1997
ПОДИР ПРОМЯНАТА
Не се напрягай да прозреш
защо в душата ми остана
един осакатен копнеж
и с нищо нелечима рана.
Ти нямаш тези сетива
и в блянове не си вторачен.
А всъщност точно за това
сега съм тъжен и съм мрачен.
То бяха хули и стрели
в неистов пристъп, в безпощаден.
И дваж по-силно ме боли,
че бях от своите предаден.
2002 г.
ЩУР КУПОН
Да беше само епизод зловонен,
ще си речеш, че всичко е наред.
Но тези днешни нашенски купони
ни свършек имат, нито имат чет.
И аз съм изумен… И няма начин
да не разбутам времето назад
и да открия как съм се вторачил
в едно талонче с подпис и печат -
купончето, спасителното - ето
с галоши ме снабдява изведнъж!
И нека от небесното решето
да вее студ и да чипурка дъжд…
Обаче времето сега е друго
/ах, кой ми дава знак за апостроф?/
и някой има явната заслуга,
че смисълът на думата е нов.
Та значи тъй: не бляскави херцози
и даже не владетели на трон,
а нашенски особи вдигат този -
до Бога превъзнасян - щур купон.
И значи тъй: несметни питиета,
от пиле мляко и засукан свят -
на фона от върлуваща несрета,
на досег от връхлитащия глад.
И виждаш как елита се облизва
и как беснее - пощурял и сит.
А тъй ужасно лъха на цинизъм,
че Бог да пази от такъв елит.
Не ни опази Бог - така се случи.
Но лично аз извадих щур късмет,
че никаква покана не получих
и няма да получа занапред.
2000 - 2006 г.
БУРЕНИ
Тези днешни царе на успеха
с мобифоните, с погледа кос…
Не, не питам от где ли се взеха
риторичен е този въпрос.
Но понеже душата ми вие,
обяснявам на глух и на сляп:
няма никаква черна магия -
просто техният ангел е слаб.
Мигар толкова бегло сте чели
на какво са способни, уви,
ей такива едни нискочели,
щом се сдушат и вирнат глави?
Не, недейте ме гледа накриво
и не стойте съвсем настрана:
тези бурени в нашата нива
избуяха по обща вина!
5 февруари 1998
ТРЕСАВИЩЕ
Но ти си прав: затънахме до шията
в това тресавище от бяс и злоба.
И ако - все пак - си прескочим гроба,
не питай как позора ще измием.
И аз не знам… И аз не виждам начина,
че то не беше мор, не беше чума,
а само думи слушам, думи, думи, думи
и мрачното бабуване на врачките.
Назад погледнеш ли - не е за вярване
каква безумна треска ни е друсала.
Сега ще въдим из полята гарвани
и просяци ще въдим помежду си.
Но и това е нищо спрямо мъката,
че с ужаса на разпиляно ято,
ще кажеш, че от огън се измъкнаха
и презглава избягаха децата ни.
И пак ще има „облаче ле, бяло”
и дърпане ще има към домашното…
А може би не би им домъчняло,
щом виждат, че държавата е мащеха?
И само днешните кресливи синковци,
навирили глави като лалугери,
на четири страни тръбят пресипнало,
че най-подир живота ни е сигурен.
И прави са комай - нали завардиха
за себе си и внуците си кокала
и спешно се ограждат с бодигардове,
че знае ли се кой слухти наоколо.
Наоколо сме ние - с орисията,
която ражда тъмен гняв и злоба.
И ако все пак си прескочим гроба,
не виждам как позора ще измием!
август, 2005
ДРАМА
Не мога тъй да се понасям -
разкол в душата си да внасям
и да я виждам след разкола
все по-настръхнала и гола,
а в погледа ми начумерен
да се завихря облак черен.
Не искам повече, не мога
и бих крещял до изнемога,
че този свят не ми харесва:
по друга мода той се сресва
и гони други идеали,
а мойте - кучета ги яли!
Не мога повече… А ето:
не си поплюва битието
и както виждате - старея,
залъгвам себе си, немея
и нямам никаква идея
за бунт, при който се възлиза
към ешафода с бяла риза.
В това е днешната ми драма.
А епилогът все го няма
и светъл лъч не се прокрадва -
насън поне да ме зарадва…
И сякаш по ще ми хареса
да падне черната завеса.
септември 2005
ПРИСТРАСТНА ОДА
Мила Родино, Родино мила:
тази - от одите,
тази - от химните;
тази - от всичките черни бесила
и от погромите - черните, димните;
тази - с огромните скокове, с лъвските -
за свят и чудо,
но и за жалост
все подир лутане, все подир блъскане,
все от руини и все отначалото;
тази - от моите първи възторзи
и от сегашното мое стъписване,
същата тази родина на розите,
с розово бъдеще ужким орисана.
Мила Родино, прощавай, но ето:
химна ти пея, а вече не зная
как се стъмнява така под небето ти,
че не откривам и помен от рая -
виждам Балкана, но той е навъсен;
виждам злокобния бурен из нивите;
виждам, че някакво зло е възкръснало -
за смут на мъртвите,
за срам на живите…
Мъртвите глъхнат гробовно сред хаоса
от поругани завети и бюстове,
сякаш духът им отиде на халос,
сякаш кръвта им изтече напусто;
живите, виждам ги:
едните - в замъци
с крепостни кули и крепостни зидове;
другите - едвам преглъщат залъка
ведно с горчилките, ведно с обидата;
гръм да ме тресне, но ей ги и третите:
с отвъдни погледи, с внезапни залези -
в черните хроники - страшно и трескаво
сплитат ли, сплитат примки сезалови…
Ах, тези третите!
Кога се пръснаха -
сякаш лавина са, сякаш сме в киното…
Мила Родино, не гледай през пръстите -
грях на душата си взимаш, Родино!
Грях на душата си взимам, но ето ме:
химна ти плача - и нямам сила
силна и хубава да те усетя,
мила Родино,
Родино
мила!
септември 2005 г.
ГОРЧИВИ ДУМИ
Ех, мой народе! …
Бесен съм, зъл съм,
сам си говоря с думи горчиви:
Не ми се гледат кървави сълзи -
кървави сълзи не ти отиват;
не ми се слуша,
а само чувам
жалби за милост, жалби за хляба -
аз ли не зная какво ти струва,
ти ли не знаеш какво ми трябва!
Но кой си всъщност:
този ли, дето -
с помръкнал поглед, с последни сили -
прикътва скъдни трохи в мазето,
че и коремът не знае милост?
Или си тази презряна шайка,
дето с охота - денем и нощем -
баща затрива, продава майка
само и само да ръфа още?
Или си с този елит разпасан -
почти безполов, почти безплоден,
дето си знае кому приглася,
но срам не знае?…
Кажи, народе?
Мълчи народът …
На две разсечен,
на три разкъсан, злодей до жертва:
иди, че чакай задружна жетва -
късно е вече, късно е вече.
Късно е вече… Или пък… Знам ли -
може би дрънкам излишни рими,
щом още дишаш, щом вееш знаме …
Ех, мой народе! …
Лош съм, прости ми!
25 ноември 2006
