ОБВИНЕНИЕ
ОБВИНЕНИЕ
цял живот aз не бях същинският аз,
ни език притежавах, ни фамилни идилии,
и понеже от миналото
само сенките не ограбиха,
обявиха ме за скъперник
и противник на слънцето.
каква дълга забрава възцари
между портите!
бях и просяк и мост кръстопътен, когато
ме обвиниха в неориентираност
заради личния им сомнамбулизъм
и останал без глас
дълго слушах незваните
от престола небесен
как кощунстват и яростно
ми приписват безбожие,
а при всяко препъване
услужливо притичваха
и разстилаха бездната
пред нозете ми в тъмното.
ето, тъкмо напъпва това ново очакване,
някой вече потайно ми готви присъдата
и посяга към корена, та да може спокойно
след звънтежа на брадвата
да ме обвинява в безродие.
ПРЕСЕЛЕНИЕ
„Който не е преживял преселение, той нищо не знае.”
Думи на дядо ми
не от филм или книга аз познах преселението -
изгорях в преизподните му катранени
с дълги речи приспиван и разбуждан от химни,
гол-голеничък, като сянка надвесен -
собственото си тяло видях да оплаквам
и сърцето си, дядо, сега моля за прошка,
че остана да пее само песни трънливи -
разделено от моите двори зелени,
дето вълците само днес сноват и кръстосват.
аз лицето си търся от години залутан
подир родния вятър и след родния облак,
че дъждецът не пада в тия песни немили,
сред които пустеят занемели мегдани
и скитосва любовното време напролет -
ах, очите му само за последно да зърна
и езика му само за последно да чуя -
да ме пита-разпитва, да не смея да дишам,
нито да се разплача на доброто му рамо,
че приличам на знаме прокъсано вече
и на корен съсухрен, от земята изтръгнат,
който търси утеха само в спомена млечен,
само в дните мъгливи на селцето си родно,
към което пътуват писмата обратни
и през ден се здрависват с родните братя…
***
когато продадох родния дом,
разбрах какво значи да нямаш отечество -
няма нищо в света по-горчиво от чувството
в своя собствен затвор доживотно да съхнеш:
да го носиш навсякъде, а да нямаш и педя,
на която да завещаеш сърцето си.
една златна градина оттогава бълнува,
че към нея обратно бързат моите стъпки -
тя забравя лицето ми и не помни дланта ми,
а дланта ми е взела пълна чаша забрава
над балкона гори месечината горе -
новодомец в небето, както аз - на земята.
що за странна наздравица, питам се, няма
да я трогне такава нелепа раздяла.
ръкомахам й с поглед - дано се досети,
че забравих на клона окачената дреха,
макар че същата нощ изсъхна кайсията.
когaто родната къща продадох.
НОСТАЛГИЧНО
На внучката ми Бирсен
тази лятна нощ под небето озвездено
с едва чутия шепот на топъл ветрец
така са се сгушили в леглото до мене,
че сънят се измъква като беглец,
а в душата ми радостна струна прозвънва
с мелодията на прекрасните дни:
ах, когато премина тая границата тъмна,
ще ме чакат далечните им светлини.
ще отърся среброто от косите на случая
и в най-светлата доба ще вляза да стопля
тънките пръсти на моята внучка,
засияла щастливо в булчинската си рокли.
ДИЛЕМА
Кале* разтваря росни мигли
и се буди от розов сън.
в очите му гнезда са свили
отблясъци от ароматен звън.
люляковите му далнини
към хоризонта син побягват
и копринените им вълни
на крачка от мен полягат.
ветрецът подема в такт
устрема на птици лекокрили
и сам не усещам как
тъгата ми се е стопила.
а слънчевата златна чашка
над Черни лом се изсипва
и приличат върбите плачещи
на зелени радостни сипеи.
цъфналите ливади с нежност
сенокосите ми си спомнят
и ме примамва копнежа,
на една забравена стомна.
но аз днес не съм отражение
във водите на Черни лом:
миналото е самосъжаление,
бъдещето е чужд дом.
душата ми плаче осаждена
в тоя дом с потрошени стъкла.
сякаш никога не се е раждала,
сякаш никога не е била.
___________________
* Исторически хълм със старинна крепост в с. Крепча, Търговищка област.
ПЕСЕН ЗА БЪЛГАРИЯ
На Иван Есенски
ти знаеш, братко, че за България
на всички земни езици пях;
нейната обич в гърдите ми пари,
с нея аз своите рани церях.
тя беше моето спасително чудо
в деня ми, от мътни талази люлян,
когато далече от нея прокуден,
сънувах Дунав и Коджабалкан.
гласът й ласкав е с мен и в чужбина
в зимите на тоя дълъг гурбет:
„пей с езика на сърцето, сине,
поетът навсякъде е поет!”
и аз пях и пея със сълзи за мама,
спяща в крепченското дефиле
и шепна думите на баща ми:
„само родината дава криле!”
небето сега се синее високо,
и в мен се надига зова на кръвта -
отново ме вика онази посока,
опазила родния корен в пръстта.
за равносметка ли настава време?
че не е страшно и двамата знаем,
но за да свърша тая поема,
дай ми гласа си, братко, назаем!
***
отегчен от дългата власт
на времето остаряло
исках да се заселя в съня на една мечта,
но тогава ме спря жена
с лице снежнобяло,
чието име вече е тайна на паметта.
кажи ми как я доведе в моя ден, Господи?
подарък ли е това, изпитание или мъст
са премреженият поглед
и гърдите й остри,
набъбнали като тая запролетена пръст?
тя със зората се сипна, рейна се като птица
и с крилата й се понесе
над равнините заспали
розовият дъх на косите й,
чиито огнени езици
така нажежиха наоколо,
че сърцето ми се подпали.
гласът й ясен прозвънна
сред ежедневната пяна,
но този път не изпитах
от преходността й страх.
видях как жената мина
през цъфналите поляни
с боси нозе, покрити с тънка
дантела прах
и как пристъпи в сърцето ми,
и как пропъди тъгата,
и как дъхът ми се сля с
нейното име снежно,
как аз - покорен ловец
на поверия и на обятия,
стоях беззсилен пред прага
на нейната горда нежност.
после се свърши лятото,
но тя вече си беше тръгнала.
после водата заплака и хукна да я догонва…
не помня кога изтекоха
нейните стъпки зад ъгъла
но оттогава живея
в празния дом на спомена.
СТРАХ
всеки миг, всяка минута, всеки час
нощем убивам звука на твоето име,
а денем със същата немилосърдна
страст
оплаквам ехото му неутешимо.
ЗНАЕХ ЧЕ…
на излизане не погледнах часовника,
нито стенния
календар. знаех само, че този ден
ще бъде нелек
особено за мен. хазаинът беше забравил
бесния
си яд някъде и сякаш за първи път
беше получовек
и полувесел. знаех, че той не знае
за моето отиване
и че съм платил за болките си
най-високите такси,
че се съсипа волята ми от кърпене и пране
на житейската ми риза. знаех,
че той не знае как се
придвижва кораба фатален
към своя залез, но
можех да запиша неизвестните му неща
в графата на
моите познания. разбира се,
че хазаинът не беше длъжен
да знае всичко сега, както и преди.
а аз знаех,
че залеза ще кърви, кораба ще потегли,
а брега ще
тъгува, гледайки луната как се дави,
разкъсана на две
и после ще седне и нещастието свое
сам ще оплаче.
знаех, че хазаина и смеха си
щеше да забрави
а моята стая щеше да продължи
упорито да ме вика;
едно цвете щеше да ме посрещне там,
в мрачината тиха, едно цвете,
растящо в саксията на разлъката ни велика.
МАНАСТИР
тя се молеше на Богородица,
а аз на нея отдалече.
беше се унесла така, сякаш се беше се сляла
с околните красоти, със сиянието
на всеблагата.
съзерцаваше очите й - пълни с блясък
и с много обич,
съзерцаваше ръцете й - нежни стъбълца на цвете,
съзерцаваше гръдта й - кърмилница
на самата святост,
съзерцаваше косите й - разлюлeни
от пламъка на свещите
и въздишаше тъй дълбоко, тъй сърдечно
и с такава благост,
че от устните й излитаха серафими невидими.
тя дълго съзерцаваше Богородица, а аз й се молех,
притихнал като скъсана струна насред манастира,
под скръстените погледи на иконите, в тишината камбанена, в изпълнения
с възхищение въздух, който струеше връз нея.
МАК
първо пръстите ти обикнах -
те ми казваха всичко,
което премълчаваха устните,
тия два гълъба,
сгушени в моите шепи уплашени.
чувах сърцето ти, виждах
как полека разцъфваше
с всяка среща - същински
свенлив мак посред нива;
всъщност красотата
от този свян извираше сякаш -
под тайния облак, който невидим
минаваше горе,
върху водата подземна, по която вървяхме.
светлината твореше поемата си
по косите и шията,
по тръстиките гъвкави на раменете, в очите ти -
тия безбрежни прохладни води. как само литваха
като прелетни птици гърдите ти изпод ръцете ми,
как постепенно в паметта ми ревнива изчезваше -
в далнините й недостижими, в тъгата ми…
само сенки се мяркат сега, само отблясъците
на твоите стъпки, от земната длан недокоснати.
ЛЮБОВНИ САМОУБИЙСТВА
устните, зад които те чака
последния ти въздух. колко
смелост е необходима,
за да направиш крачката
и целунеш смъртта си?
ПРИКАЗКА
обичах прозореца да е отворен,
а луната ми - кръгла,
за да запаля свещичка по пълнолуние
не за да примамя любовта,
а да е романтично
плаването й под алените платна
на надеждата…
от балкона душата ми гледаше
с влюбени ириси
пърхането на птиците
и пролетното пробуждане
и примигваше морзовата азбука на цигарата,
и в чашата капеше гъстото вино на залеза….
докато се прибираше и последният трамвай
в самотата,
докато чезнеха сетните сенки зад билото,
връщах обратно среднощното й завръщане:
крилата й уморени, очите тревожни
и под нейните стъпки - оживялата улица…
как отваря вратата и влиза,
сякаш в рая пристъпва
с нозе отмалели,
с въздишка стаена в гърдите!
обичах когато красотата нахлуваше в стаята
сякаш вътре се втурваха
всички беди едновременно:
приливът на косите, дрехите долу на дъното -
пръснати около телата ни жадно преплетени
обичах да слушам дъжда -
само той ми напомняше
за сълзите й в пустошта на леглото самотно,
когато си тръгваше с разцъфтялата роза
на утрото,
а аз я обичах и вярвах в обратните пътища…
на балкона молитвено трепка
примамното пламъче -
най-красиви са
корабокрушенията по пълнолуние.
НЕОБИЧАЙНО
Монотонността
така нахално се е заселила в плътта ми,
че насладата от нейната досада ще ме задуши;
днес е всъщност „вчера” спрямо „утре”,
сиреч следващия ден след „вчера” -
няма полза от такава аритметика,
толкова години вече
ги изпращам и посрещам тези дни,
а сърцето ми - безстрастно и горчиво -
толкова години вече се надява
и кого ли чака още?
ДЕПРЕСИЯ
не бях часовете на лудостта предвидил,
но се скъса конеца, мънистата им
се разпиляха
и се свиха по ъглите непогалени и обидени
като сиротни деца под нерадостна стряха.
пътят пред мен изтънява и безбожието
ме обкръжава:
кой съм, къде отивам, какво ми е името!
още дълговете на предишния си живот
издължавам,
а ето че в сегашния двойно повече имам.
затова ли кънтят подир мен така гръмко
камбаните?
напъдете и кучето, дето сянката ми
е заглозгало.
за какво се вълнува това сборище
на мегдана
и защо споменават редом с мен
имената на розите?
разпълзяват се пътищата, които
водят за никъде -
бавно кретам по тях към своята
сянка-изгнаница,
суховеят отдавна е ожънал живота по нивите,
а аз още не съм прекосил и първата граница.
въжетата на ветровете посоките ми
са овързали,
слепотата като прилеп в слепоочията
ми се мята
и как смъртта да оплача като нямам
собствени сълзи,
как да проговоря с езика на самотата?
нищо! нека дължа на смъртта и нека
камбаната удря!
има време да стигна сянката си
и нарочно
да поседна най сетне до себе си,
да се учудя,
че е свършил и този живот
и следващият започва.
