Филип Марински

Слез, коннико, от своята скала
и на жребеца поводите дай ми!
Не, аз не развенчавам светила,
нито се ровя в стари царски тайни.
Със твоя буен кон във вихрен бяг
земята си да прокопитя искам.
С хан Аспарух от дунавския бряг
ще яздя аз към стародавна Плиска.
Ще ме опива гордост във Преслав,
ще страдам в Търновград със цар Шишмана,
ще бродя с меч подир деспота Слав
и в строя самуилов ще застана.
Ще падам в бран, ще се изправям пак,
ще стигна на историята билото
и със сърцето си ще видя как
перчем развява Левски пред бесилото.
Ще срещна Гурко. От възторг пиян,
глави и пушки с китка ще накича
и на върха на гордия Балкан -
на Шипка, свел глава, ще коленича.
Дай коня! Таз земя околовръст
аз искам да обходя и да гребна
от всяко свято място шепа пръст,
свещена пръст - като живот потребна.
И в бъдния, изгряващия ден -
добър и спорен, възвишен и светъл,
да бъдат тези шепи пръст за мен
Свещен олтар, за изповед и клетва.