РАЗДВОЕНИЕ
РАЗДВОЕНИЕ
На една поетеса
Идете,
ако щете,
горе на Луната
на воля да развявате поли.
Аз ще остана долу на Земята,
мен повече за нея ме боли.
Луната е за дом неподходяща -
живота няма там да пренесем.
Всемирът вече своя гняв ни праща
и почваме като мухи да мрем:
редовно суша грозна и градушка
парчето хляб отнемат без пощада
или злокобен земетръс ни люшка
и запокитва в дъното на ада.
Не можем като птицата далече
от своето гнездо да отлетим.
Все нещо ни обвързва или пречи,
човек е станал много уязвим.
Ако природата по-умна би била,
тя щеше сигурно да ни даде крила.
Юни 1978
КАМЪЧЕ
Не съм със именитост още сниман,
не ме споходи мен подобен случай:
аз предпочитам да умра безимен,
с безименна обикновена участ.
Така место за гроб не съм си купил,
ни предварително поръчал плоча,
ни вкъщи вносни мебели натрупал
и чужди прегрешения не соча.
Писма не пишех, не подавах жалби,
излишни предложения не правех,
не се продавах, не ламтях печалби
и малка биография оставих.
Бях като остро камъче търкалян
от бързея стремителен на дните:
звънтях и се пилях по пътя кален
и никога не си пестих искрите.
Търсете ме в стената язовирна,
залутано сред камъчета дребни,
там, дето моята родина мирна
зарежда нощите с звезди вълшебни.
Октомври 1974
НАВЕЧЕРИЕ
Ти извървяваш своя земен път
и шумна книга не написа,
та стих, неподлежащ на смърт,
клеветниците да стъписа.
От ден на ден отслабва паметта;
очите гледат късогледи.
Ръцете ги съсухри старостта -
досущ стебла на слънчогледи.
Не се боиш да стъпваш по бодли.
Животът ти е болка вече.
Примирие и милост не моли,
за бой готви се отдалече.
Не чакай нищо да се промени
с големи думи, с мисли дребни.
Светът ти праща все по-мъчни дни,
а още битки са потребни.
Какво загуби, за да се смириш?
Не дириш почест, ни разтуха.
Ти трябва като огън да гориш,
когато вятър луд го духа.
Април 1984
ГОСТ
Тук думите дъхтят на пръст гореща
и по-добре разбирам своя дял.
Лъката витска щедро ме посреща
и другаде сега не бих живял,
че другаде по-топъл хляб не чупят
и по-радушно не приемат гост:
наоколо познати се натрупат
и стоплят ме със говора си прост.
Но няма тук да се притича мама,
да ми отвори старата врата.
За първи път не болка, не измама,
промуши ме внезапно пустота.
Защо не могат майките ни - живи -
от гроба да се връщат в дни горчиви?
1981
ОТМОРА
Напада ме умора насъбрана,
грози ме разрив и обсажда рак.
Макар че побелял ми е перчана,
не се предавам, не подгъвам крак.
Къде ги хълмовете полегати,
благуните и пашите на Вит,
та в люлката дълбока на тревата
да дремна, само със небе покрит?
Щурчета щури - не часовник ръчен -
да цъкат и отмерват моя ден,
и гукане на гълъб неотлъчен
от жегата в листака притаен.
Веднага слънцето да ме намира
в белизмата със голи колена,
де хлад на сини бранища извира
и хлопатари дирят си съня.
Един благун зелени гъсти чорли
заплита в облаците с две ръце
и на скорците веселия орляк
потрепва до последното перце.
Ще хвърля от гърба си всяко бреме,
от градски грижи и от градски прах,
и витската земя ще ме приеме
като загубен от талига блях.
Една глогина сянка ще ми пази,
ще ме пои на родна пръст дъхът:
досам скорци, далече от омрази,
най-сладък и целебен е сънят.
От труд не бягам, а от празна врява,
от скърцане на зъби и писци:
не искам никого да злепоставя,
че ги заменям с песен на скорци.
1986
