МОМЧИЛ ВОЙВОДА
Нощ падна, прохладен вечерник
повя над меропска земя -
прибулена с облаци черни,
хайдушка гора зашумя.
И песни юнашки подеха
букаците в китний балкан -
напуснали родната стреха,
меропци там бяха на стан.
Войводската кула наблизо
бе кацнала в гъстий шубрак;
не помнеха там да е влизал
кракът на съседния враг.
В широката зала събрани
меропци, най-отборен свет -
очакваха своя избраник,
дошли на върховен съвет.
И ето, пред мрачна колона
застана войвода Момчил,
надянал пръв походна броня
и рог на бедро окачил.
- Меропци, той каза, към слава
зове ни пак бойна тръба:
деспот Кантакузин отдавна
с царицата води борба.
Подел неуспешна обсада
той чака подкрепа от вас-
нам редкия жребий се пада
в замяна: богатство и власт.
Тракийската крепост ще падне
със Анна и княза Йоан;
за плячка богата сме жадни
и ние - от бедний балкан.
И дълго речта неразумна
звънтеше под каменний свод,
но сянка зловеща безшумно
открехна страничния вход.
И гост от земята израсна:
отшелник, десница прострел,
развяваше своето расо -
подобно крила на орел.
- Момчиле, съдбата народна
не туряй под елински крак -
обичай страната си родна,
пази се от хитрия враг!
По-рано Душанов войскарин,
днес на Кантакузин слуга -
ти искаш със твойте другари
да бъдеш маша на врага.
Дедите си славни забравил,
кръв чужда ли в тебе тече?
Хайдутин, в родопска дъбрава,
деспотски ли сан те влече?
Наемник на знатни злодеи,
ще паднеш от техния меч,
без някой да знае къде е
трупа ти след грозната сеч.
Момчил на дланта си железна
притисна ханджара широк -
отшелникът беше изчезнал;
разляха се звуци от рог.
- - -
Нощта септемврийска наметна
Родопите с морни лъчи;
прозорецът в кулата светна
и мярна се в сянка Момчил.
От бран неотдавна се върна -
юнак над юнаците, пръв,
под коня тревата посърна,
реки се проляха от кръв.
Като победител навлезъл
в калето на вражеский стан -
богат бе, подобно на Креза,
и севастократор по сан.
Родопски владетел, но вече
изпитваше страх и копнеж
за мирен живот; привечер
той виждаше призрак зловещ.
Момчил под кошмара огромен
мираж в равнината съзре:
бял замък, издигнат за спомен,
край Ксанти до Бяло море.
- - -
И ето, зидари напролет
издигнаха бели стени;
там чайки летяха на воля,
играеха светли вълни.
Момчил бе напуснал балкана
и в Ксанти, престолния град,
отхвърли васалския данък,
властта на предишний събрат.
Бе вожд независим в Меропско,
на юг - до егейския бряг;
отсеняха бездните морски
на замъка новий байрак.
Но той не обикна морето
и сутрин, потънал в печал,
летеше със мисъл там, дето
се спуща родопския чал.
И поглед блуждаещ отправил
към север с дълбока любов,
звучеше в душата корава
последната песен и зов:
„Сънувах дъбрава зелена,
кръв блика от моите рани;
лежа там, а дебнат край мене
и вълци, и врани.”
Гората говори: „Момчиле,
я ставай, развявай байрака!
Заспаха по бранни могили
юнак до юнака.”
Бих искал да стана, не мога:
змия спи на моята пазва.
„О, сбогом, Момчиле, о, сбогом” -
тревата ми казва.
- - -
Отседнал до кулата конник,
донесъл мълва отдалеч:
„Цар иде с войска многобройна
и Ксанти ще падне под сеч.”
И сам Кантакузин начело
предвожда най-храбрата рат -
от прах е небе потъмнело,
от саби - израсна гора.
И ето, от Ксанти тръбачи
разляха сигнала суров:
летяха меропци юначни,
дочули хайдушкия зов.
- - -
Пустинник из кулата ходи,
с вериги той сякаш звънти
и дебне Момчила войвода,
и чука на входни врати.
А дългото расо простира
злокобната сянка на гроб -
и сякаш грамадна секира
стои над Момчиловий лоб.
Като че стените говорят:
„Момчиле, гората гори -
зове те свети Петър горе,
юнак си, юнашки умри!”
- - -
Момчил, стремената разслабил,
измери войската с очи;
звънтяха блестящите саби
под южните ярки лъчи.
Той беше подобен на вихър -
меропци в стихийна вълна
колоните гъсти смутиха,
огъна се жива стена.
В тила ненадейно се втурна
Омар бей, скрит в близкия лес -
в борбата жестока и бурна
меропци загинаха с чест.
- - -
Вей вятър, гората се сепва,
хайдутите с песен зове -
но глух е Момчил и не трепва:
очите му врана кълве.
Гората говори: „Момчиле,
я ставай, развявай байрака!
Заспаха по бранни могили
юнак до юнака.”
