Анита Коларова

Пътуване към истината

Виетнамската война (1955-1975) е най-тежкото поражение на външната политика на САЩ и най-блестящата външнополитическа победа за СССР. Милиони невинни виетнамци загиват, а оцелелите ветерани от войната в САЩ, не успели да се интегрират след нея в американската действителност, или полудяват, или се самоубиват, или до края на живота си носят травмите от тази война. Американската общественост рязко се противопоставя на управляващите по отношение на войната - чрез филми, рок фестивали, демонстрации и др. Но колко парадоксално! И сега, след толкова войни и трупове, хиляди американски войници са готови за нови „повдизи” всеки ден, всеки час!
Книгата „Пътуване към пижамата” 1982 г. на българския дисидент, журналист и писател, удостоен посмъртно с наградата „Черноризец Храбър,” Стефан Продев, е сборник от новели. Тя е близо до автентичността, до лично изстраданото. Като журналист Продев посещава воюващия още Виетнам. В предговора си, на предполагаемия въпрос на читателя защо се връща към една забравена вече война, Продев отговаря: „Защото не мога да я забравя!” А Виетнамската война вече е почти забравена. Тя се е превърнала в далечен исторически факт, представян в интернет превратно от определени среди, в хладна статистика. Тези, които е трябвало да си извлекат поука, не са го направили. Това, което се случва в наше време в Сирия, както и подготвяната война срещу Иран, е бледо напомняне за апокалипсиса, който ни чака, ако не спрат военните конфликти в много точки на света. Нека си спомним опустошителните войни в Афганистан, Ирак, Косово и всички военни огнища в света днес. Но човечеството забравя бързо и добре е, че има книги, които да му напомнят забравеното. Тези филми и книги поне отчасти блокират устрема му към лековато и пълно с удоволствия битие за сметка на някой страдащ народ.
Герои на тази книга са участници в Съпротивата, партизани, интелигенти, обикновени селяни от Севера и Юга, пленници, американски войници, чуждестранни журналисти. След толкова много премеждия под неспирния тропически дъжд и зловещата канонада на бомбите писателят с право възкликва:”Имам чувството, че съм се родил на тази земя”.
Непобедимостта на един народ е идеята, убедително защитена с всеки епизод, свързан с тази кръвопролитна и сякаш безкрайна война. С почти суеверно благоговение се възприема образът на змията - пазителка на обелиска в гр. Хо Са, изграден в чест на падналите в борбата срещу френския колониален гнет десет години по-рано. По тялото на този обелиск има стотици рани, но той не пада от бомбите, защото свещеното влечуго, източило тяло под самия му връх, стърчи като сабя на невидим страж.
В „Пътуване към пижамата” Продев проследява ПЪТЯ НА СМЪРТТА: хотел „Констеласион”, просмукан от порок, уиски и „женски добитък”, Тайланд, Лаос, Виетнам. ШЕСТОТИН ДОЛАРА НА ПОЛЕТ! (В ония години много пара!) Някои летци летят по три пъти на ден. Рискът си е риск, но американските момчета имат своя философия: и най- голямата мръсотия престава да вони, щом се заплаща. В САЩ тая философия се всмуква заедно с тютюневия дим и евтиното уиски, или още по-вярно, с първата глътка въздух, особено ако незаконният ти баща е бил най-безработният безработен в щата и ти е завещал същото „право”. О, кей! Америка няма да те остави!
Между шестте новели най-интересна е втората, дала заглавието на книгата. Първата картина е невероятна със своята яркост.
Свален е американски военен самолет. Летецът, заплетен в парашута си, увисва на едно дърво, безпомощен като пеленаче. Под него е „лъскавото месо на джунглата” с хилядите си очи, лапи и лигави обръчи. Запазило самообладание, американското момче все още вярва в щастливата си звезда. То е чувало, че елфите /на американски жаргон - виетнамците/ не убиват, а обличат пленниците си в пижами, за да ги показват пред чуждестранните журналисти. Летецът все още пази чувството си за хумор, както и надеждата си за спасение. С тъжна самоирония той вече се вижда като коледно украшение. Преди да влезе в отчаяна борба със скочилата на дървото маймуна, която по навик нарича макак, без да е сигурен в зоологическия й вид, летецът тъжно си мисли, че по същия начин и европейците не правят разлика между американците, като ги подвеждат под общото название янки. Тъжен намек за започващото човешко прояснение.
Зареден с подтекст е и епизодът с пиявиците - този жив дъжд, който буквално се излива върху нещастника. Колко жалък е сега първокачественият летателен костюм пред хилядите малки, настървени от миризмата на човешката кръв хищници! Проникват от всички възможни места и се впиват в тялото му, като искат да го изсмучат жив. Сцената, в която за малко отсъства ужасният напалм, с който американците изпробваха тогава във Виетнам, е още по - натуралистична. Този, който е проливал за пари човешка кръв, кръв свята и невинна, трепери за своята, която пиявиците пият. И цялата тая сила, която хлуе срещу него, той усеща като някакъв общ организъм със свой ритъм. Така авторът открива най-яркия символ за цялата книга - живо въплъщение на природното отмъщение, бликащо от самата утроба на джунглата: природата си има свои закони, с които бди за равновесието в живота и наказва ония, които го нарушават. Може би няма да сбъркаме, ако кажем: наказва Бог!
За разлика от великата и безпощадна в случая природа, хората отделят от своята оскъдна храна, за да го нахранят, от дрехите си - за да го облекат. Възпитан по американски, но непохабен окончателно, един американец се сблъсква с противоположна на неговата логика, с истински, съзнателен, всекидневен хуманизъм. Не е трудно да се проникне във философията на този изстрадал народ: всеки американски войник е Америка. Не убийството, а спечелването на човека за каузата на справедливостта, е голямата мисия на всеки виетнамец в тази свещена за него война. Такъв е и примерът на всички миролюбиви народи. Така са разположени полюсно два враждебни свята. Ретроспекцията позволява да проследим едно минало, което летецът, вече пленник, е на път да зачеркне. Попаднал под обстрела на американските „фантоми”, пилотирани от собствените му колеги, американският войник изживява още веднъж кошмарите на Дантевия ад. И не случайно тъкмо през ужаса в паметта му нахлува един интимен спомен. Той се вижда в миналото, в луксозен китайски ресторант, където неговата еднодневна приятелка - военна телефонистка, въоръжена с лъжичка за сладолед, с настървение се нахвърля върху пикантната поръчка - все още ж и в и я и още топъл мозък на току-що умъртвена маймуна. Неусетно, чрез спомена за китайския специалитет, Продев извежда, вече като доминанта, темата за жестокостта. Насилието, за което преди не си е давал сметка, започва да отвращава бившия летец, още повече че край него е лекарката Май - въплъщение на нежността, героизма и страданието. Цялото му същество натежава от неизпитвана преди умора. Тя идва от мъката по загиналия приятел Конти и от закъснялото съзнание, че бомбите „няма да решат нищо”.
Дългото нощно пътуване покрай порутени пагоди, опустели оризови ниви, гирлянди от повехнали лотосови цветове не е просто едно пътуване към пижамата на пленничеството и позора. За доскоро мамения това е пътуване към И С Т И Н А Т А.
За кратко време той достига до такива прозрения, до каквито никога не би достигнал при други обстоятелства до дълбока старост. Най-ясното прозрение е това, че един народ не може да се победи завинаги, както не може да се победи и природата.
Войната създава нова етика. Зашеметени от нея, без да забравят своите лични трагедии, убитите си родители и деца, но подчинени на природния си инстинкт, хората се срещат и се разделят в рамките на една нощ. Така унищоженото през деня се възстановява през нощта. Животът е по-силен от смъртта. Хилядолетната история на човечеството, доказала, че природата иска равновесие, слага над тия „случайни” срещи ореоли на святост. „Тоталната смърт може да бъде победена само с ласка” - пише Стефан Продев. И цялата книга остава под знака на тая мисъл. Слетите сенки край сенчестите дървета, надсмиващи се чрез любов на отстъпващата смърт, са един от най-ярките символи в тази книга за победата над смъртта.
„Пътуване към пижамата” пробужда асоциации с филма на Фр. Копола „Апокалипсис сега”, но има предимството на зрънцето добро, което, съгрято от нежността и вярата, може да даде добър плод. Защото какво друго, ако не това ни подсказва финалната сцена, в която американският летец носи на ръце убитата пред очите му виетнамска лекарка. Възкръсналата му душа сама крачи към заслуженото възмездие и към протеста.

Стефан Продев. „Пътуване към пижамата”, Военно издателство, 1982 г.