В АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ
В АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ
1.
Аз дирих предвечния смисъл
във строги и мрачни Палади,
в останки от бели фасади,
в надгробните плочи изписани…
И Венери със земна женственост,
оголваха мраморни станове -
уморена от тая божественост,
от страстния повик на фавъни,
ослепена от златни разпятия,
инкрустирани сребърни ножници,
от емайл и украси богати
на знатни и прости наложници -
в тая зала, с антични колони,
отпочивам пред бедна витрина
и пия от чистите линии
на българска стомна от глина.
2.
Смъртната сребърна маска!
Где е тракийският вожд?
Грее в преджертвена ласка
тъмният жречески нож.
Тръпне венецът страхливо,
златото плаче, звънти…
Конят уплашено цвили
спрял пред незнайни врати…
Аз ли, избраница огнена
с вожда през мъртви гори
диво ще литна на коня?
Нека плътта изгори!
Огънят жадно очаква
първия пламък без грях.
Конят любим ли проплаква?
Грее в очите ми смях…
Тежки стрели ще останат
спомен от нашия път,
златни листа в пепелта ни
вечно край нас ще кръжат…
Ласка! Ръката ти властна.
Ти ли си! Кой?… Замълчи!
Сливат се в песен безгласна
нашите живи очи.
ВЕЧНИЯТ ПЛОВДИВ
Потъмняла яворова стряха,
утрин пак звънчето ти звъни.
Сините цветя не потъмняха -
все цъфтят по писани стени.
Глинените амфори са пълни
с хризантеми, къпани в роса,
залезите пак преплитат мълнии
в чистите прозорци… Дървеса
пак се мъчат с багрите богати
на листата да се мерят с вас…
Могат ли със накити от злато
да достигнат вечната ви власт?
В пазвите ви каменни разровен
никне от земята древен град -
в прастаринни тухлени основи
Филипопол оживява млад,
съхранил подобно на зеници
кръглите си кули и врати -
сякаш тежък наниз от жълтици
на гърдите каменни блести…
Сините цветя не потъмняха -
все цъфтят по писани стени.
В рамките на яворова стряха
греят тихите жени като луни…
***
Тихите църкви - старици
си почиват уморени.
Пред светилници смрачени
мръкнат сребърни светици.
Паяжини са навесени
по столове варакосани,
кадифените завеси
самотата е дамгосала.
Само в празници забравени
никнат бабички приведени,
стискат шепите им ледени
китка цвете… Изоставени
те се щурат като птици
зад високите дувари,
а камбаните-гробари
канят с меден глас стариците:
спомнят им сватбари весели,
многобройни кръщенета,
и като свещица светва
пламъче в очите есенни.
Зад светилниците медни
грейват пак светци златисти,
стоплят ги със устни чисти
богомолките последни…
Гаснат сетни вощеници,
звънват тъжните камбани,
а самотни ли останат
трите църкви-старици,
впримчени във свойта вечност
от сърцата на резбарите,
те си шепнат за зидарите
и моминството далечно…
***
Средногорски и родопски майстори,
слезнали от планините сини,
някога в сърцето на Румелия
възкресили нашата родина,
вие ли със люляк зографисахте
стройните фронтони зад дуварите?
Като в пъстра и старинна приказка
портите ковани ми разтваряте,
за да зърна зад стените кичести
багрите на здравец и мушкато;
яворови сводове покрили сте
с кехлибарни гроздове. В позлата
вият се лозници по таваните,
в раклите - класила е пшеница,
излетели от ръцете на резбарите -
още пеят огнените птици…
Ех, уста-башии златоръки!
Няма ви. Напразно ще се скитам
в уличките с тежката си мъка
да ви срещна и да ви запитам:
Где да чиракувам, за да мога
като вас, макар едничка само
шарка да изрежа с оня огън!…
Нека после нищичко да нямам.
СИНЯТА СТАЯ
Дъждът откъсна устни от градината
и се зарея нейде към Марица.
О, влажен дъх на люляци… отминала
любовна песен на дъждовни птици,
навлизащ през прозорците разперили
криле… Лица от люляк в мен се вглеждат…
И паяците древни, ненамерили
покой, заплитат в златната си прежда
разцъфналите клонки в стенописите
на тая стая люляково синя…
Заглъхва джазът… Шумните емисии…
И вдишвам вечност в синята градина.
СТАРИТЕ КЪЩИ
Бдят оградите настръхнали
над старинния ви свят,
а край кладенци пресъхнали,
в наводнение от цвят,
като странни птици дремете
в свойте дъхави гнезда -
и лети безследно времето,
грейва утринна звезда…
Заран, клоните целунат ли
с нежни устни на жени
еркерите, засънували
стари, романтични дни -
пак във уличките каменни
силен шепот ромоли,
ехо от копита пламенни
плисва в писани стени…
Порти и капаци дървени
пак с протегнати ръце
жадно чакат: ще се върне ли
оня, който с две ръце
е закотвял по таваните
едри, български слънца,
за да греят на стопаните
в свечерените сърца.
А когато над тепетата
плъзне здрачът отмалял,
впили в сенки виолетови
поглед - златен минзухар,
пак разнищвате събудени
дълголетните си дни…
И по детството загубено
стенат писани стени…
ЕПИТАЛАМИЯ
Трихълмието грее побеляло
и като ракла сребърна разтваря
от бяла свила китените дари
и пухкавите халища… Втъкавам
на стъпките си весели следите,
заскитала по уличките сдиплени,
извезани със цветните кенари
на сводовете вити, на стените.
А тежките резета са заключени.
Ковани порти, като неми кучета
се взират в мен. Дърветата-сватбари
надвесват бели гугли над дуварите
на храстите-гайдари да пригласят.
Задумкват глухо белоснежни тъпани,
валят над мене меджедии скътани
и еква песен сватбена, стогласа.
Загърбила клюкарки белокоси,
във снежно було тръгвам към подноса,
през сто аршина ленени месали,
на вихъра с крилете, зажадняла
да се сведа над снежната ти хубост,
и отмаляла в сребърните губери
на сватбения одър - да изпия
на щастието лютата ракия.
