РУМЕНА
Из „Орлите на Бабуна”
Лятната нощ прибули с тъмното си було назъбените хребети на Яворец. Над планината надвиснаха черни облаци. Започна да ромоли ситен дъждец. В миг сякаш черната завеса на нощта се раздра и лумнаха по небосвода дълги светкавици и гръм. Небето се бунтуваше. След малко заплиска пороен дъжд.
Летният дъжд преваля, но хлад лъхаше низ планината.
В мечите дупки на Бялата скала стануваше четата на войводата Камен. Зазори се. Хубав слънчев ден. На малка поляна сред гъста гора две диви козлета се притискаха в скутите на майка си, сякаш красотата на небесния лазур ги плашеше. Отрониха се славееви трели, повториха се и зачестиха из дивия лиляк е в миг се преляха с шума на трепетликите. На Бялата скала към Яворец се откриваше чудно красива гледка, сякаш Всемирът-художник преливаше хубавите гледки една в друга, преплиташе и раздипляше, за да насити окото.
Слънцето се сля с най-високата точка на зенита, пламтящо като огнено зарево. Оранжево сияние се разстилаше над него и се преливаше в бледата синевина на ясното небе. Изведнъж сякаш огнени потоци изляха лавата си върху Орляка и оцветиха с кърваво-червено сияние всички рътлини и падини. Ливадите добиха ясно-червен оттенък, а листата на дърветата се позлатиха. Огненото зарево обливаше планината и й придаваше чудна красота.
- Алени фесове ще се търкалят!… - с весел смях каза Страхил.
- Не се смей, Страхиле!… Това е знак, че скоро кръв ще се пуща, - каза Климе, засука мустак и полегна на земята.
Всички заспаха непробуден сън. Камен застана буден страж на поста си. Павле бълнуваше и високо говореше несвързани думи. Камен се наведе и покри със своята гуня спящите младежи. Полъхна тих ветрец, развя дългите кичури коса на спящите, премина през върхарите и отмина.
На една повалена бука замислено стоеше Камен. Той сякаш си даваше отчет за изживените борби. Той шепнеше полугласно, сам на себе си, опасявайки се да не смути суровото величие и тишина на планината. През мисълта му преминаха рой мисли: за загиналите другари, заточеници, затворници, за изоставените невръстни деца, за предстоящата борба… Шепнейки полугласно, той бързо се изправи и почна да се разхожда. Забелязвайки устремения поглед на Бояна, той млъкна. След опомняне, той се хвана за челото и заговори:
- Отървахме се от хищните лапи на смъртта. Но тя ни дебне на всяка крачка. Тя е наш постоянен спътник. Пък и ние трябва да свикнем с мисълта за смъртта, както сме свикнали с живота. Нито за миг не трябва да се плашим от нея.
- Така е, - каза Боян, поразмисли се и продължи: - Всеки човек, веднъж роден на земята, подлежи на смърт. От нея той не може да избегне. Трябва спокойно да посрещаме смъртта и се сливаме с майката-земя. Смъртта за човека-борец е щастие, когато той с жар се е борил против поробителите и умре за свободата на поробения народ.
- Но други пътища няма, - отвърна Камен. - Нашият път е осеян с тръни, по който и старо, и младо трябва да премине и през най-малката брънка на веригата страдания. Колкото повече бъде тормозен народът-мъченик, толкова повече у него закрепва вярата в борба и освобождение… Едни ще пребият, други ще изпратят в затвора, но народът постепенно ще се кали и ще стане годен за непосилна борба, към която трябва да го приучим.
- С твърда крачка крачим по този път, Камене, - рече Боян и загледа с кротките си очи войводата.
Те седнаха върху скалите и наблюдаваха красивия залез.
* * *
Лиляково е разположено в малка котловина, обиколена от голи, отвесни скали варовник. В селото се влиза само от два прохода - откъм с. Тополяне и откъм с. Босилково. Само селянинът планинец може да се катери по скалите, като дива коза, за да отиде на нивата си.
Тежка мараня задушаваше. Едва към заник, слънцето се прикри зад скалите, а откъм Бранището прелетя тих вечерник.
В черковния двор, дето се помещаваше селското училище, учителката Румена забеляза отец Йоан, прегърбен старец, току-що излизащ от вечерната си молитва. Подпиращ се на тежката си тояга, той спря Румена и й каза:
- Авджитабурът ке прави обиск в село.
- Кой ти каза това, отче Йоане? - запита Румена.
Пред тях изскочи Мицо Лудият, селянин на средна пора, с детинско изражение на лицето, фъфлещ несвързано: “Ей там…пум… пум… аскер…” и избяга към черквата, викайки с глас: “Бегайте, брей!… бегайте!…”
Румена и отец Йоан дълго време разглеждаха стръмнините и се съвещаваха, а щом войската влезе в селото, те се разделиха.
Потерята навлезе в селото, зае изходните пътища и започна обиски. Черковното клепало заби за тревога. Селяните се събраха в черковния двор. Кърсердарът Али-ефенди със строг глас им заповяда, ако искат да запазят кожата си, да съобщят къде се прикрива Камен. Всички вдигаха рамене и мълчаха. Мъжете бяха откарани в училището и поставени под охрана.
Разтревожиха се селяните. Жени и деца изплашено гледаха как откарваха техните бащи и мъже в училището. Десетина селяни бяха пребити от прикладите на войниците. Писъкът им се разнасяше по селото.
Румена се беше прибрала у дома си и с трепет в душата очакваше развезката. Тихо се промъкна отец Йоан през войнишките постове и почука на прозореца на Румена. Вратата се отвори, той влезе в стаята, с тежка въздишка седна на стола и каза:
-Днес беше на Калето наш Спас… Камен му съобщил, че към полунощ ще стигне в село.
- Що думаш, отче Йоане!? - викна уплашено Румена.
- На идване от Калето аскерът го заловил. Да пратим човек да върне Камена, а?
- Кого да пратим, отче Йоане?
- Някое от децата на Спаса.
- Не!… не!… Аз ще отида! - заяви смело Румена.
- Не ти, чедо, не ти!… Козарчетата знаят планината.
- Не мога да се доверя на децата… аз ще отида, - повтори Румена и скочи на крака. - И моят дядо е бил горски човек! И турци и арнаути са треперели от името му. Отче Йоане, от нищо не се боя. Като коза ще изкача стръмнините. Сега ми се пада случай да изпълня своя дълг… своята клетва.
- Не… не, Румено!
- Остави!… Не ми пречи, отче Йоане! Пък и татко ще се радва, че тръгвам по неговия път.
- Бог да ти е на помощ, керко, - разчувстван й каза отец Йоан, обезоръжен от нейното упорство.
- Ще се провра между шубраките в дълбокото дере, докато стигна сипея, а от там лесно ще се изкача до Калето.
- Дано… дано, чедо!… - каза старецът и отправи очи нагоре.
* * *
Промъкна се Румена незабелязано през войнишките постове и се изкачи по стръмнината, като дива коза по върхарите. Щом се изкачи на Стръмна ливада, от гърдите й се изтръгна вик на радост. Сякаш планината въздъхна като уморен бродник след усилен подод. Тя седна върху един камък и отпочина. Когато навлезе в оцветените планински ливади, лятната нощ слизаше с тихи стъпки над планината и прибули с виолетов полуздрач белите скали на Калето. Трепетликите леко шумяха, а в бистрите води на ручеите потръпваха бисерните отражения на появилите се небесни кандила. Минавайки между шубраките, тя вдигна ръка и отправи горещ поздрав на великолепната гледка, откриваща се към Орляка, сиенитовите скали на който изпущаха чуден блясък. Скоро мрак настла земята. Звездите затрепкаха по синьото небе. В миг като че ли една се отрони, описа голяма сребриста дъга в лазурната синевина и се претъркули сред ливадите на отсрещната седловина. Румена изтръпна. Смут настъпи в душата й. Тя застана за миг между леските и се огледа. Така стоя няколко минути, които й се сториха вечност. Вдясно овчар засвири на кавал. Тя се спря и заслуша. Пропука пушка. Тя се сепна и тръгна с голяма крачка.
Минавайки като вихър през гората, Румена се препъваше между шубраците и попадналите пънове, скачаше и пак продължаваше лудо да тича. При преминаване на един ручей, тя зачу шум от стъпки, прикри се в шумака и се заслуша. Нищо не се чуваше, освен църкането на щурците и тихия напев на гората, раздвижила се от лекия ветрец. На небосвода се появиха леки облаци, закриващи от време навреме луната. Тя цяла се вдаде на слух. Наблизо като че ли се движеше човек. Докато разгледа, неусетно на десетина крачки пред нея застана въоръжен турчин. Луната в миг осветли цялата му фигура. Той застана пред една бука. Румена не мръдна. Нейният поглед бе устремен към турчина. Той стана на крака, излезе малко напред, наведе се бързо, тури ухо на земята, след малко се изправи и със силен глас извика: “У… бре… бре… бре… изтерайте козите брей!”…
Румена се изплаши от неочаквания сигнал на турчина. Тя стоеше като закована на място, не смееше да мръдне.
Зачу се шум в гората, като че ли група хора си пробиваха път през клоните на дърветата. Турчинът залегна на земята. Чу се остро подсвиркване и вмиг се забелязаха очертанията на въоръжени хора, ловко провиращи се из гората.
- Изтерайте козите, бре-е-й!… - продължи турчинът.
- Козите са на Превала, брей!… - му отговориха.
Турчинът нададе радостен вик.
Притискайки се към буката, Румена забеляза как турчинът посрещна двама въоръжени хора и им подаде ръка.
- Какво има, Мехмед-Али? - запита единият.
- Со вас ли е войводата бре, Бояне?
Румена позна гласа на Бояна и радост бликна в душата й. Искаше да се обади, но нямаше сили да извика.
- Тук е, сега ще дойде, - каза Боян, - Какво има, а?
- Бастисаха Лиляково… много аскер.
Монката нададе пронизителен вик като чакал. Но докато повтори, Камен се провря през лещака и застана пред Мехмед-Али.
Дошла вече на себе си, Румена направи няколко бързи крачки към полянката. Зачули нейния шум, нощните бродници се обръщат и я забелязват.
- А!… А!… - в почуда извика Камен, последван и от останалите.
Румена пристъпяше бавно и се изравни с Камена.
- Аз съм… аз съм… - продума Румена.
Камен и другарите му с особено вълнение пристъпиха към нея. Тя им стискаше ръцете, без да продума.
- Защо дойде тук? - запита Камен.
- Али-ефенди прави обиски в Лиляково.
- Та тебе ли трябваше да изпратят посред нощ в гората да ни търсиш?
- Да. Само аз можех да сторя това. Всички мъже са затворени в училището. Щом разбрах от поп Йоана, че ще дойдете към полунощ в Лиляково, аз реших да ви намеря и предупредя, още повече че вуйчо Спас на път за тук бе заловен, - отговори Румена.
- Но къде те намери Мехмед-Али?
- Точно тук пред насрещната бука зачух стъпките му и се скрих.
- Аха!… Така ли? Ами къде е стрико Мирчо?
- Аз го отведох в Тополяне кай даскал Йонче - каза Мехмед-Али. - Стоях малце во село и хванах планината да ви потърся…
Камен стисна ръцете на турчина и го потупа по рамото.
- От къде дойде потерята?
- От кай Тополяне, през Голо бърдо. Кай Гребена има пусия со двайсетина души.
- Тъй ли?
Пукнаха пушки. Всички наостриха уши. Наново се зачуха изстрели към Жежката вода.
- Бояне, към Орлово гнездо да се оттеглим.
- Добре!… - отговори Боян.
Мехмед-Али потегли към селото си, а четата продължи пътя си по една стръмна пътека.
От рътлина на рътлина, преминавайки буйни ручеи, предпазливо се движеха бродниците. Камен и Румена вървяха по средата.
* * *
Намерила се между средата на народните бранници, Румена бързо се опомни, със смели крачки се движи наред с тях и с тиха радост ги наблюдава. Тя говореше безспирно. С тежка мъка разправяше за кървавия кошмар, който виси над родната земя; че едни работят денонощно за парче хляб, а други се гоят обилно от техния труд; че сълзите и страданията на жени и деца не са в състояние да омилостивят коравосърдечието на алчните бегове. Разправяше с жар за настъпилите революционни борби, за борба докрай, за свобода и добруване.
- Няма среден път, Румено; Пътят е един-единствен, - каза Боян.
- О, майки, раждайте юначни синове, които със здравите си мишци да се борят със загрубелите от леност и сласт аги и бегове. Нека цъфне и в нашата градина цветето на бунта, нека майката-родина го закърми със сълзите на нашите майки, изпратили свидни рожби из планинските усои, да скитат немили-недраги!…
- Поехме пътя на бунта и ще вървим докрай. Вчерашните роби днес вдигат нагоре чела и с радост поемат тежкия кръст за свободата. И аги, и бегове трепнаха, мнозина от тях станаха по-меки от памук и по-ниски от тревата. Ще се борим докрай. Твоята постъпка, Румено, ни дава вяра в борбата. Не само аз, всички се радваме, че си между нас - каза Камен.
Румена четеше по лицата радостта на младите бродници и сякаш хвърчеше всред гъстата гора. Всички замълчаха. Румена заговори с тих глас. Тя обясняваше, че щом затворела очи, винаги виждала четата над острите скали на Орлово гнездо, че много безсънни нощи прекарала във време на обкръжаване на планината от авджитабура; че сънувала чудни сънища и всякога ги виждала на върха на планината едва задържащи се да не бъдат отнесени от бунта на планината.
Свели чела надолу, те си спомниха за предателството на даскал Петруша и избягването на Камена при стария войвода Кольо Росенски. Така бродниците неусетно стигнаха Орлово гнездо, в планината над Тополяне. Едни полегнаха да спят, други заеха постове за охрана.
Седнали до дънера на един стар бук, Камен и Румена припомняха своето детинство: за ливадите и красивите дъбрави; за люлеещите се цветове на маковите градини. Спомниха си за свежата пролет и тъжната есен; за златните лъчи на лятното слънце и белоснежната премяна на зимата.
Унесени в разговор, те не усетиха раждането на новия ден. От изток се появи първият лъчезар и чучулиги почнаха да прелитат на ята. Птичи хор огласи гората, прелетя през върхарите, удари се в скалите и ехото го върна. Едва тогава забелязаха, че Ванката и Монката, полегнали на гърди пред тях, бяха всецяло унесени в разговора.
- А!… ето Ванката и Монката! - каза Румена учудено.
- Къде бяхте досега? - запита Камен.
- Оттук не сме мръднали, - заядливо отвърна Монката и кръшният му смях огласи гората.
- Монката си остава все същия, - каза Румена свенливо.
- Хубаво е човек да мечтае, но…
- Какво но… бе, Монка? - каза Ванката.
Мечтах… мечтах…, пък като изгладнях… изядох си мечтите, - рече Монката.
- Лъжеш, Монка!… - заядливо додаде Боян, идващ откъм постовете.
- Не лъжа, Бояне… не лъжа. С лъжата отдавна съм развалил приятелството.
- Че ти не мечтаеше ли снощи?
- Нищо подобно, Бояне, вятър…
- Ами, за пържените яйца… за баницата, полята с прясно мляко у стрико Мирчови, а?…
- Не ми разправяй за такива хубави работи, че зле ми става! - викна Монката сърдито.
- Ама с часове ми дрънка как ще се налапаш.
- Стига!… Стига, Бояне!… Стига!… Сега агаларите лапат, пък аз зяпам, разбра ли, а? - викна Монката и се тръшна на зелената поляна.
Засмени бяха и буките, и елхите, и борите на планината, а буйните ручейчета сякаш понижиха своя стремглав ход, за да послушат кръшния смях на бродниците.
