С писателя Иван Аржентински разговаря Красимира Василева

- В една от своите книги казвате, че няма случайности на белия свят. Закономерност ли бе това, че станахте писател?

 - Не съм мислил  да ставам писател - като дете на село имах една книга, „Робинзон Крузо”, четях само нея и мечтаех за приключения и подвизи. Но по време на Септемврийското въстание през 1923 г. пред очите ми зверски бе убит учителят, когото боготворях. Тогава се заклех да отмъстя за него и най-важното нещо в живота ми стана борбата. На 15 години в Попово започнах да издавам списание „Пламъци” , единствено за да помагам на революционното дело. И оттогава винаги съм използвал перото като оръжие.

- А как създадохте първите си творби?

 - Първата си сатира „Метаморфозата на Генчо Гайдата”, например, написах като бонсист, при първото си попадане в ареста - надрасках я с топлийка на вратата на килията. Първият ми хонорар бе един бой и първата рецензия бе дадена от Гешев. Дори не съм се надявал, че ще оживея, за да стана писател. Но закономерното в пътя ми в литературата е това, че природата ми е дала оня един процент талант да разказвам, за който пише Джек Лондон.

 - Какво бихте казал за автобиографичния момент в творчеството Ви?

 - Убеден съм, че добре може да се пише само за това, което е преминало през сърцето. Няма моя книга и мой герой, които да не съдържат моменти от живота ми и черти от същността ми.

 - Узнах, че сега, гледайки  замръзналия Дунав, сте започнал да пишете документален разказ за победата над фашизма. Как живее тази тема у Вас?

 - Тя съпътства целия ми живот и живее в мен като плът от плътта ми. И ще е така, докато съществувам.

 - Вашите герои често рискуват.  Какво мислите за риска в живота и в творчеството?

 - За мен рискът е закономерност, без която не можеш да станеш личност. В Отечествената война, освен кореспондент на в. „Работническо дело”, бях и помощник-командир на полк. И знам, че войникът не уважава командира, който не умее да рискува.

Вървял съм прав между куршумите, влизал съм в територията на противника , пътувал съм по минирани пътища. 53-ма мои другари бяха убити, но каквото и да съм изживявал вътрешно, винаги съм помнел, че смелостта се състои в това да не обръщаш внимание на треперенето на тялото. Получих три ордена за храброст, но за мен храбростта е била просто необходим риск в изпълнение на дълга.

Рискът съпътства и живота на писателя.  Когато бях в Куба, за да се срещна с комуниста Фелипе Торес и да напиша репортаж, отидох в гората, където той воюваше с враговете на революцията и където можеше да бъда убит. По време на пътешествие по Средиземно море нелегално проникнах в лагер за бежанци в Гърция, също с голям риск, и съм описал този лагер в романа „Сребърната пътека”. Мога да разкажа много такива случки.

- Очевиден е Вашият силен интерес към революционната обстановка. Какво изисква революцията от човека и какво му дава?

- Революцията изисква  преданост до смърт, тя не се нуждае от половинчати хора. А дава надеждата да се сбъднат мечтите.

- А как воювате в мирно време?

- С перото си! В момента пиша отдавна замислена сатирична книга, в която откривам бесен огън срещу някои недъзи в нашия живот. Разбира се, сатирикът трябва да бъде хирург, а не палач, да реже само болното.

- Пълният с рискове живот  често поставя човека в опасни положения. Как се справяте с тях сега?

- Един от моите девизи е: „Когато изпаднеш в трудни ситуации, разчитай единствено на истината и я брани до смърт.” Така съм съхранил чистата си съвест и спокойния си сън.

- Къде виждате съвременния положителен герой?

- Сред хората, които създават благата за нашето общество - това е човекът, който обича работата си, заради нея жертва спокойствието си и се стреми към новото. Защото бъдещето е на мечтателите. То не е за мрачните хора, за мизантропите и подлеците, а за човеколюбците.

- А връзката между съвременния писател и политиката?

- Престъпление ще е, ако писателят стои настрана от политиката.

- Скептичен ли сте към младите хора?

- Не, в Съветския съюз по време на войната младите хора проявиха чудеса от храброст. Убеден съм,  че и нашата младеж в момент на изпитания няма да ни посрами. А от нас зависи да я научим да работи с упоритостта, с която ние се борихме.

- Вие сте редовен участник в Дните на военно-патриотичната литература в Русе, станахте и първият носител на наградата  „Единни в труд и в бран.” Какво ще кажете за връзките си с нашия град?

- Аз съм един от основателите на тези празници, които се наложиха като уникално явление. Тук ние срещнахме уважение, непринуденост, емоционална взаимност. Получи се истинско сродяване с трудовите хора, с обществеността, затова идваме с готовност. В Русе имам много приятели, член съм на редколегията  на алманаха „Светлоструй”  и въпреки че съм роден другаде, чувствам града като свой.

20.01.1985 г.