Петър Василев

Импресии

Няма смисъл да се вторачвам към първите си пет-шест годинки - никакъв спомен не са ми завещали завалиите, с нищо не мога да се усетя.

…………….

И все пак, и все пак…като в просъница се виждам: на нашето торище сме, играем си с охлепани дървени колчета, забиваме ги с пълната си хлапашка сила и настървеност, препираме се кой кого е надборил. И изведнъж…не, тези зловещи женски писъци никой не може да ми ги отнеме, тези насечени мъжки викове: Сотир!.. Сотир се удавил!

…………….

Ще слушам отпосле с каква юнашка сила се отличавал вуйчо ми, щом веднъж се счепкал нарочно с истинска грамадна мечка и успял да я тръшне баш посред двора на своята годеница, та сащисал мало и голямо. Но ха да се измъкне от въртопите на шейтан кюприя, де! Не се измъкнал.

…………….

И са ми разправяли още как са го издирвали цяла седмица над зейналите подмоли из малкия и големия чакъл - та чак до самата граница, докато се разчуе, че бил изхвърлен от водата върху пясъците край гръцкото село Бехчешли. А по какви пътища е скрибуцала волската кола на дядо ми Христо и откъде е заобикаляла, за да не премине удавникът през нашето село до селското гробище, само един Господ навярно все още помни.

…………….

Ще ми се хвалят сегашните ивайловградчани с огромната си язовирна стена - и нека! Но тя се извиси тъкмо над същата тази зловеща шейтан кюприя и сигурно е толкова здрава, понеже си има вградена жертва в темелите - как да не си помисли човек за една покъртителна балада!

…………….

Но ето: вече съм точно на шест години, осем месеца и двадесет дена - така излиза и от най-беглото пресмятане. А ни е развихрила такава гоненица, че ризките ни са залепнали по хилавите ни гръбчета и вече сме се зачервили, та чак пламнали. И тъкмо да се докосна до побития камък, без някой да ме достигне, току ме застига едно внезапно подкосяване: Петре, бре, ей, Петре! Какво си се разтърчал, бре, какво си задихтял - майка ти умряла, бре, еййй! Майка ти, бре!

…………….

Притварям сегашните си очи и едва-едва провиждам как нашата изплашена баба Кера броди насам-натам из двора и по торището, за да пръска срещу уроки. Но така и не успявам да зърна майка си. А тя си отивала вече - кръвта си повръщала и започнала да посинява. Едва тогава се разтичали за доктори, но как се достига до далечното Хасково, щом още преди Алван дере издъхнала?

…………….

На шест години, осем месеца и двадесет и един дена съм кукнал така, че ми се вижда само русолявата главица и част от раменцата. Очите ми са като точици, но все пак си личи, че са сведени надолу…към майка ми. Съвсем плътно до мене, от лявата ми страна, се е прегънала като запетайка по-голямата ми сестричка Кера - толкова голяма, че й трябват още цели три месеца, за да навърши пет годинки. От дясната ми страна пък, между леля ни и баба Кера, се е изправило Митето и почти достига до главите им, понеже и те са кукнали, а то, Митето, е вече на цели две години и почти два месеца. Но пак не се сеща да погледне надолу обаче. Съвсем настрани гледа и по-малката ми сестричка Султанка - близначка на Митето. Тя пък се е изправила в ръцете на другата ни леля - на леля Дена. И двете ни лели, и баба ни Кера са целите в черно. С голяма черна забрадка е забулена и леля Султана - най-близката ни съседка. Само тя стои изправена, понеже е саката, и се вижда как се е опряла на бастуна си… А зад нас са се скупчили сума ти дечица: едно, две, три…единадесет и половина, че едното е отрязано от главата до петите. И те са вторачили очички към онова, което се е протегнало по протежение на цялата снимчица: едно опънато бяло платно върху някого и дясното рамо на някаква дървена носилка…И нито един мъж наоколо, нито един! Дори и баща ми никакъв го няма!

…………….

Баща ми все още не е получил телеграмата навярно. Или не е успял да сдаде запасняшкото си снаряжение някъде из Беломорието. Но и това ще стане, щом няма кой друг да поеме вдовишката му повинност едва на тридесет и четири години!

…………….

В селското ни гробище, на Гробето, майка ми се е кротнала до вуйчо Сотир и тихомълком съжителствуват в пълен мир и разбирателство, макар че са от различни майки. На няколко пъти леля Мара ми е разказвала, че след като повторил, дядо ни Христо охладнял към двете си дъщери, а мащехата изобщо не ги притоплила. И двамата ми вуйчовци обаче - природените, така са били привързани към своите каки, че се надпреварвали да им помагат с каквото могат. По-големият от тях можел повече, но тази Арда, тази пуста опустяла Арда!… И тази пуста майчина болест!

…………….

Все още съм готов да се обзаложа, че няма нищо по-жилаво от веднъж усетената детска обида. Как така да вземе и да се скрие някъде, да се притаи, съвсем да изчезне - и хич да не помисли какво оставя след себе си? Ами, че то…

…………….

Страх ме обземаше, когато преминавах покрай Гробето, смут ме възпираше да се отбия при майка ми, макар че малко по малко бях започнал да я оневинявам вече. Но и обидата не се предаваше обаче!

…………….

Когато и баща ми си отиде, а това се случи след цели петдесет години, решихме да ги съберем най-после заедно - и се запътих към село с една найлонова торбичка.

Не знам дали за другите е драма,
но аз си мисля ей таквиз неща:
при майка ми отдавна място няма,
а в градски гробища не ща… Не ща!

…………….

И баща ми никак не щеше. Но така се стекоха житейските обстоятелства, че бяхме го погражданили вече на стари години и най-накрая допряхме до споменатата найлонова торбичка. И веднага се изприщих целия, понеже ония упорити драчки, които бяхме изкоренявали ужким толкова пъти, особено преди всяко одуше, сега бяха направо луднали. И не толкова от жестоките им бодли прехапах устни - от угризения ги прехапах, от недопустимото, но толкова явно нехайство към тази отдавна затрупана и почти изоставена вече Еленка Христова, на която едва успях да разчета името върху килнатата плоча…

…………….

Ох, не, само това не можех да направя: да се разхвърля по риза и трескаво да разкъртя спечената глина, за да събирам това, което все още е останало от майка ми, костичка по костичка да я напъхам в някаква си кесийка, та ако ще и позлатена да бъде кесийката, осветена, ако ще, да бъде. И се улових за хорските приказки, че и няколко шепички пръст били напълно достатъчни за хасковските гробища, при татко.

…………….

На връщане от Хухла се замислих и за вуйчо ми Илия - за по-малкия от двамата братя. Той пък ще се прочуе със силното си влечение към проявите на Земеделския младежки съюз още като гимназист в Свиленград. А когато бил включен и в централното ръководство и Съюзът преминал в опозиция на новата власт, започнал да прескача нелегално през Арда и да обикаля цялата ни околия. Днеска - така, утре - така, докато в една мъглива заран къщата им се оказва обградена от дузина милиционери и го измъкнали от леглото „да му уври главата” в някакъв си лагер „Куциян”.

…………….

То си е било чиста драма, но как да я проумея още през ония далечни години? Спомням си обаче как се завърна и как на бърза ръка склони баща си да се преместят в тогавашния Коларовград, откъдето се изселвали много турски семейства и можело по-лесно да се закупи някоя къщичка…

…………….

Изобщо не можех да проумея драмата, но за мълчаливите упреци бях напълно пораснал вече, пък и той си ги заслужаваше, понеже побърза още на следващата година да изтегли към онова далечно градище и цялото семейство на леля Мара. А тя ни беше едничката по-здрава опора, почти като майка ни беше останала… Но и това трябваше да се преглътне!

…………….

Никаква представа си нямах за турската къщичка на вуйчо в Шумен. Но затова пък нашата къща - старата, и досега се мярка из най-кошмарните ми сънища. Тя беше съвсем прегърбена вече под своите плесенясали турски керемиди и само плачеше ден по-скоро да бъде съборена. Ако се заема да я описвам, не съм сигурен дали ще успея напълно. От лявата й страна, на първия кат, тя си имаше една малка стаичка за живеене, а зад нея тъмнееше нещо като килер, задръстен с какви ли не битови вехтории. Върху тях, на втория кат, се бяха разположили още две подобни помещения, към които се възлизаше по разкривени зидани стъпала до малко дървено одърче. От дясната й страна беше сайвантът, изведен пред два обора за едър добитък. Точно над оборите се намираха още две стаи с опушени оджаци, а пред тях се ширеше хаятя - един просторен трем, който приютяваше какви ли не сандъци, бурила, бакъри и бакърчета, сърпове и паламарки. И дъсчени хамбари си имаше тази къща. И чардак си имаше. И колкото си искате халки за бебешки люлки имаше по разкривените тавани…

…………….

Ето къде ни било писано да се появим с двете ми сестри и с брат ми на белия свят - в турска къща! Но кой да вземе и да разпита баба ни Кера как точно е било извършено на времето това нейно жилищно настаняване - само с три дребни дечица в толкова много помещения. И сега се налага да компенсирам личната си немара с неоценима услуга на професор Любомир Милетич. Обикаляйки из руините на разорените тракийски поселища, той успява да запише на пазара в Ортакьой и едва сподавените поплаци на Колю Делчев и Злата Колева от нашата „Хохла”. И двамата са не само очевидци, но и потърпевши от двумесечните безчинства на Иляз бей и неговите озверели 60-70 башибозука. На 28 септември /годината е 1913/, след като цяла нощ са били бити и изнудвани за пари и накити, всичките мъже са били поведени към една от крайните къщи на селото, където ги изпосичат и изгарят полуживи. „Когато ги изклаха - продължава разказа си Злата Колева - дойде главатарят при нас, жените, и каза: “Сега хубаво стана - мъжете ви изклахме, но вие рахат ще живеете, ще ви заведем в Анадола, ще станете кадъни”. И наистина ги повеждат като стадо към Ортакьой, мъчат ги по цели нощи из обори и бубарници, гладни ги държат и жадни, стигат до село Сейменли, връщат ги обратно, когато се намесил руският консул, блъскат ги с пушките си, унизяват ги до полуда и ги изоставят най-после в Ортакьой. А когато се завръщат на село, какво да видят…

…………….

Сигурно е изтръпнала ръката на професора от бързане да не пропусне и най-малката подробност на онова, което се е случило. Преди да се разрази трагедията, в селото са живеели 60 български семейства и 25 турски. Като усетили накъде отиват нещата, турците се изнизват вкупом от него, като повличат не само своята покъщнина и своя добитък. Убити са точно 41 мъже и 1 жена и са останали неизгорени само турските къщи. „В тях се настанихме да изкараме зимата” - завършва своя покъртителен разказ Злата Колева. А на мене ми остава само да добавя, че и дядо ми Димитър Трендафилов се оказва между посечените, та поради тази причина неговата млада вдовица и трите му сирачета получават огромната къща…Провървяло им с една дума, няма що!

…………….

Когато започнах да се измъквам от детските си дрешки и детските недоумения, заварих цялата си къща почти пренаселена вече: само ние бяхме двете братчета и двете сестрички, а първите ни братовчеди - децата на стрико Ангел и чича Маринка - бяха петима. Не само стаите, но и разните му там хамбари, килери и обори бяха разделени по равно. А баба ни Кера се причисли към нашето семейство, понеже баща ми беше хем по-малкия, хем овдовелия неин син. По два вола си имахме вече и по едно дръгливо магаре. И си живеехме задружно, общо взето, ако не смятаме дребните препирни, когато кокошките ни объркваха гнездата си за снасяне, вградени по стените на сайванта. То се подразбира, че нямаше да ни се разминат и по-сериозните конфликти, ако стрикови не бяха побързали да си издигнат нова къща върху руините на някогашното фамилно жилище…

…………….

Смачкани бяха душичките ни вече и никаква радост не усетихме от внезапното замогване с двойно повече помещения. Успяхме само да се преместим на долния кат - в най-прикътаната стаичка, та поне да не зъзнем през тежките зими. Иначе си останахме със същите хасъри от царевични обелки и същите козиняви халища. За да си извоювам сякаш правото за едно ей-такова „особено мнение”:

Харесва ми, съседе, тази стая:
на пода - кожи, черга на стената.
Но чуй сега, какво ще ти призная,
преди да сме опитали вината.

Навремето - добре, че то отмина! -
когато нямаше ни хляб, ни мода,
с такава черга спяхме върху пода,
а подът беше от студена глина.

Представяш ли си грубата постеля,
протъркана комай от памтивека,
с натръшкани в съня - като сардели -
един до друг, съседе, шест човека?

…………….

Как по-точно се подреждаше въпросната шесторка ли? Ами по следния начин в единия край, най-близо до вратата - баща ми, до него - моя милост, после - брат ми, до брат ми - сестрите, а до тях, на другия край вече - баба ни Кера. Тя имаше грижата да застила чергите преди лягане, като не пропускаше да се изправи пред малката колизмичка в ъгъла и да измоли шепотом от Богородица „здраве и кувет” на Дена, на Ангел, на Васил, на децата им, на всичките…Дай, Боже!

…………….

Така и не срещнах никъде по-измъчена жена от тази наша баба ни Кера. Че беше овдовяла съвсем млада подир погрома над селото, е едно на ръка. Но тъкмо да отхрани и задоми и трите си деца - хайде още четири ситни-дребни сирачета върху главата й: дръж се, бабо, ако можеш, дръж се! И тя се държеше по своему стоически, въпреки пристъпите на пълна изнемога, когато се хващаше с две ръце за коленете и започваше да нарежда пресипнало: „Зем ма, Боже, зем ма! Зем ма, та да са отърва веке!” Но Господ все още се бавеше с нейното отърваване и понякога, след поредното скарване с баща ми, тя извършваше своите привични бягства към долната махала - за измолено дъщерно приютяване. Но и леля Дена не беше в завидно положение, понеже си имаше своите четирима поотраснали сина и една дъщеря, а схлупената им къщурка разполагаше само с две стаички. По тази причина отсърдването беше неизбежно и баба ни скоро-скоро се завръщаше при нас, за да има все същите основания за нови молби към Господа…И нито вендъж не можах да я видя усмихната!

…………….

Но ето го и първия ни учебен ден, а мене ме няма никакъв сред първолачетата. Защото ми скимна да си покарам колелото. И хуквам подир стоманеното колелце, като го тласкам с дълга корава тел чак до Арабалъка и обратно. А когато се завръщам в къщи запъхтян и ухилен, тутакси получавам една тежка бащина плесница: Ха, утре пак да търчиш с това търкале, калпазанин с калпазанина! От тебе човек няма да излезе!

Няма да се ровя в стари драми,
нито в стари дрязги и злини,
само си припомням, че баща ми
рано свойта младост ослани;
че в неясни времена вторачен,
зарад хляба твърдо пожела
да сдружи остена на орача
с прашната училищна метла…

…………….

Де да можех да не се ровя, де да можех! А въпросното сдружаване беше извършено по чисто битова принуда и още с първите петли бай Васил слугата - така започнаха да го титуловат вече всичките - бързаше да почисти двете учебни стаи, канцеларията и салона на селското ни училище, да насече дърва и да разпали огромните печки, да донесе вода за пиене и миене от Боровата чешма, да подреди кое-що из двора - и чак до последния час да се навърта наоколо, за да бъде под ръка на директора и на двамата учители. Едва по обяд вече, а твърде често и късно след обяд, и неговата кола заскрибуцваше ту към Чаирища, ту към Пазлака, ту към Цимбела - за оран и сеитба. А обратното скрибуцане можеха да го чуят само най-окъснелите почитатели на селската ни пивница.

…А зимите пристигаха свирепи -
с виелици и планини от сняг:
едва прекрачиш хлъзгавия праг
и вече духаш в посинели шепи.

И не от глезотия -
то се знае -
единствен май от цялото селце
баща ми чак до класната ни стая
ме носеше, задъхан, на ръце…

…………….

Не, не ми се вярва да съм дотежавал чак до такава степен. Но сиромашията ни задъхваше всичките и само аз си зная - и все още помня! - с какви очи съм гледал как другите деца си подреждаха галошките покрай двете стени на салона, за да влезем в класните стаи…

…………….

Но те не ми и трябваха - тези бленувани галоши, когато успявах да се измъкна към Хармищанското дере за раци. Виж, това удоволствие никой не можеше да ми го отнеме и още преди да стигна до самата Арда, бакърчето вече гъмжеше от уловените животинки. Някои от тях ми бяха оказвали отчаяна съпротива от своите подмолни убежища и защипваха яко подадените ми пръсти, без да подозират, че тъкмо в това се заключаваше моето безсърдечно коварство при измъкването им. Едва на свечеряване ми предстоеше опичането на раците, а от какво бях по-доволен, така и не можех да си отговоря, защото хем имаше нещо за хапване, хем зачервените им коруби можеха да се отчупят в единия край и да се превърнат в малки свирчици - в нюнюнки по нашему, с които можех да се перча пред когото си искам от другите деца. И това ми стигаше!

…………….

Да…Но точно тази играчка твърде често ме довеждаше само до плачка, а и до неудържими ревове, понеже си натрисах такава простуда, че целия пламвах в огън и лицето ми се зачервяваше повече от самите нюнюнки. Тогава, още в самото начало, изяждах няколко болезнени шамара, подир които започваше едно ядовито мачкане и на двата ми крака, особено на прасците, от което направо пропищявах. А тъкмо пищенето подсказваше на баща ми да продължава с още по-голямо настървение тази манипулация. Но и мене опитът ми беше подсказал вече какво да правя при подобни случаи - да хитрувам ми беше подсказал: просто в един момент прехапвах устни и си налагах с огромни усилия да млъкна. „Не те ли боли вече?” - запитваше недоверчиво моят доморасъл лечител и аз бързах да му измънкам: „Хич не ме боли вече!”. И още в този миг се изприщвах целия от онова, което тепърва предстоеше. А предстоеше да ме оплеска с мас или ракия, отново да ме разтрие, но вече от ушите до петите, и бързо да ме затрупа с де-що имаше, за да запуши и най-малката дупчица за поемане на свеж въздух, да ме затисне с тежката си ръка, та нито да шавна, нито да гъкна до пълното ми изпотяване. Е, който не е бил изцеряван по този начин, нищо не знае! На сутринта обаче се събуждах оздравял и читав и си получавах още една-две заслужени плесници: Ха, пак да хваташ раци, калпазанин с калпазанина! От тебе човек няма да излезе…

…………….

Спомням си, че по онова време децата ме наричаха Червения рак, без да ми обясни някой защо са ми лепнали точно този прякор. Но едва ли е било достатъчно да ми признаят явното първенство при ловенето на тези многокраки щипачи - и хоп, готово! Много по-вероятно е да са повярвали в остротата на своите очички, от които не можех да скрия, че започвам да червенея още при най-малката възбуда или от най-слабото усилие. Доста по-късно и моите очи ще се отворят към истинската причина за това багрило - и ще помръкна като осъден на скорошна гибел. Но за това ще стане дума малко по-нататък. Сега засега ще добавя само, че при днешното пощуряване на зодиакалните знаци, няма начин да не се сетя за моя четвърти юли: рак съм, разбира се, рак съм! И си давам вече сметка защо съм се лутал с еднакъв успех-неуспех ту насам, ту нататък…

…………….

Толкова често избухваха свадите между баща ми и баба Кера, че едва успявам да ги поразбутам в спомените си, за да проблесне и някоя от мимолетните ни радости в къщи. Обикновено те се случваха в присъствието на случайни гости, но и без странични зрители се случваха. Хайде, Петре - казваше баща ми, - ставай по-бърже! И Петър се надигаше, за да изпълни с колкото глас има любимото стихотворение на сдружения земеделец бай Васил слугата „Ти, скъп герой и знаме във борбата, /възкръсна в теб духът на Стамболийски,/ издигна глас, разпали огнен пламък, /но падна сам във свойта кръв оплискан…” Ах, нека ми прости от небитието Сергей Румянцев, ако не го цитирам точно, но така ми препредава в момента моят далечен съименник…
За следващия номер обаче съм абсолютно сигурен, понеже на него разчитахме най-много за похвали. „Ха, сега да видим Митко и Тана!”- обявяваше водещият - и близнаците се изправяха един срещу друг, слагаха извити ръчички на своите кръстчета и едва дочакваха нашето задружно „Тън-тън-тън, тън-тън-тън, тън-тън-тън”, за да изиграят, подскачайки ситно-ситно, своята ръченица-посилница. И някак си съвсем спонтанно, колкото и да беше неподвластен на явните умиления, баща ми ги придърпваше към себе си и започваше да ги милва по главичките: Ох, мойте лопалчета-топалчета, мойте лопалчета-топалчета!

…………….

Твърде много грижи си имахме около тези наши съвсем безпомощни „лопалчета-топалчета”, а лично моята батковска немарливост при тяхното бавене ми носеше и допълнителни плесници понякога. И въпреки това, всички се наежвахме, когато се домъкваха мераклии да вземат или едното, или другото за осиновяване. Няма да стане тая работа! - отсичаше баща ми. - Аз ще си ги отгледам!
А на мене шамарите никак не ми пречеха!

…………….

Сигурно съм бил в трето отделение вече, когато се оказах очевидец на една жестока „патаклама” оттатък Арда, до самия гребен на гористите възвишения, по които преминаваше граничната линия. Гърците се лумкат яката! - говореха по-възрастните хухленци, а ние наблюдавахме от двора на училището пикиращите самолети и си запушвахме ушичките в очакване на поредното избухване на бомбите. Сгащени са и ще ги изтрепят всичките! - добавяше някой всезнайко, а друг се хвалеше, че бил видял даже как наши граничари издърпвали ранените гръцки партизани. И кой да предположи, че в един много по-късен отрязък от време съдбата ще ме пресрещне с двама изпоранени участници в същите тези събития, макар и не точно срещу моето село. С Аргирис Митропулос едва премълчавахме взаимната си симпатия, когато си разменяхме поредните поетични книжки, а осакатената десница на Василис Цикулас ми беше подсказала в един момент да възкликна: „И няма ли най-после - пръснати из Гърция на шир и длъж - да избуят във нещо пръстите, щом са посеяни веднъж?!” Съвсем основателно питане, впрочем!

…………….

Но защо не ми се мяркат никакви детски чудеса пред замъгления поглед, защо? И само ония червени покриви на Ортайко ли ще си останат все така ярки и незаличими от времето, което се проточи неочаквано дълго? Но как съм се спуснал за първи път през Бахчите към Голям дере, как съм издрапал по козите пътеки до Гръцко стръне и как съм се надвесил над градчето, което се беше скупчило гърбешком в ниското - изобщо не помня. Само червените покриви, ах, ония червени покриви! А при нас, накъдето и да се обърнеш, все едни мъшасали тикли, омешани с потъмнели турски керемиди - какво да им гледаш!

…………….

Само веднъж или два пъти ме бяха довеждали на пазара в Ортайко, преди да се превърна в негов трисезонен жител в продължение на цели седем години. С новото име на градчето - с Ивайловград, бяхме почти връстници, но коравият навик на хухленци още ги дърпаше към онова отколешно Ортакьой, произнасяно съвсем по нашему. Та в Ортайко ми беше писано да продължа своите науки след първите четири школски отделения.

…………….

Срам не срам, ще си призная, че още щом ни поведоха към класните стаи, усетих как ме разтерзаха ухилените погледи на моите нови съученици: Тоя пък намерил с какво да се облече! И добре, че още едно момче беше пристигнало с почти същите окаяни потурки, та мигом се сдушихме с този Димитър Митков от Горноселци и побързахме да се свием на един и същи чин - и да не шавнем повече дори и през голямото междучасие. То не бяха сякаш часове, а цяла вечност беше и още преди последния звънец бях узрял за твърдото намерение да кажа на баща си, че никакво училище не ми трябва повече, никакво, никакво. И сигурно нямаше да ме разубедят дори и неговите вразумителни плесници, ако не бяха се намерили едни износени панталони от първия ми братовчед бай Митко, та ми светна пред омърлушения поглед…И училището в Ивайловград не остана с един ученик по-малко!

…………….

Такива дъждове бяха започнали да се изсипват вече, такава киша настана, че трябваше да се настаним някъде на квартира за през зимните месеци. И попаднахме с Динко Тараболов в огромната къща на банковите чиновници Попкирови с такива причудливи долапи навсякъде, че само да цъкаш и ахаш. Но и болезненото охкане не ни се забави! Понеже си бях свикнал да преспивам направо върху пода, току-що натъкменото легло от няколко груби дъски и две разкрачени дървени магарета хич не ми допадна, пък и бях започнал да се чеша като крастав още преди да затворя клепачи, та падането ми се оказа в кърпа вързано. И когато някъде посреднощ издрънчаха донесените чинийки и тенджери, върху които тупнах, и побързах да светна крушката, какво да видя: цели пълчища от трескаво пъплещи животинки откъм леглата ни - към долапите, цели пълчища…изгладнели дървеници!

…………….

През следващите няколко зими се бяхме наговорили с моя връстник и еднокласник Григор да наемаме стая у чичо Диньо Чичев, с когото неговият дядо си имал отдавнашно познанство. Най-много се зарадвах, че там нямаше никакви убежища за дървеници, пък и самата къща се намираше точно на улицата, по която влизахме в градчето, след като се спуснем по стръмната пътечка откъм нашето село. И бих казал, че нищо по-хубаво не можех да очаквам, обаче… Е, понякога съдбата си прави какви ли не експерименти, а в нашия случай навярно беше решила да провери как биха съжителствували две момчета от съвсем различни по замогване семейства. Това, по което се изравнявахме криво-ляво, беше, че и баща ми можеше да докара толкова дърва за огрев, колкото и на Григор докарваха - обикновено ни стигаше по една волска кола до ранното запролетяване. С фасула и лещата също можехме по равно да пълним тенджерата и да й виждаме дъното задружно. Но най-често се хранехме по отделно и тогава моите залъци се оказваха двойно и тройно по-корави, понеже хлябът на Гришата беше винаги бухнал и дъхав, а самуните, които баба ми Кера изпичаше по веднъж в седмицата, едва можеха да се разчупват. Ами ония луканки и суджуци, дето никога не се свършваха в торбата на моя съжител? Даже и няколко пчелни кошера си имаха на село, и мед си имаха, а ние едва оцелявахме по онова време…

…………….

Но и те не бяха щастливи навярно, не бяха доволни! То пък се случи така, че една вечер, както се бяхме разприказвали преди заспиване, Гришата едва не изстена и изрече на пресекулки нещо като смътна закана: „Само да му дойде времето… и аз знам какво да правя!” А беше станало дума за баща му и за това как са ходили до Пловдив на свиждане преди да го убият. Но не било вярно това, което се говореше из селото, каза. А все още се говореше, че подофицерът Ангелия Григоров взел участие в гонитбата на шумкари някъде около Борисовград и че се е снимал даже с две отрязани глави, та по тази причина бил обвинен от народния съд и го затрили на бърза ръка… И се оказа, че и нашата Хухла си имала своите заслуги към Царството, дума да не става!

…………….

Съвсем отчетливо си спомням с какво нетърпение очаквах и ние да се усетим най-после позамогнали. Дори се опитвах да давам кураж на баща ми, докато му изчитах по негова молба нещо от вестниците, които ни попадаха. И да се смее ли човек, да плаче ли, но точно по онова време - по Червенковското - и на нашия бай Васил слугата му се падна да кметува цяло едно лято, понеже бил сдружен земеделец и така се налагало. А да видим сега каква ще я свършим! - изрече човекът по-скоро на себе си, но и към мене погледна. Защото трябваше да се води най-строга отчетност кой колко мляко предава всяка сутрин на държавата, да се изпращат писмени справки за отчетени и неотчетени наряди, графици някакви да се изготвят и какво ли не още, а неговата грамотност се изчерпваше само с онова, което беше успял да понаучи като млад войник в казармата. За сметка на това пък на мене ми се признаваха вече цели четири отделения и три прогимназиални класа, та побързах да му помагам в „загелпеното” счетоводство. Но много плахо се намесвахме в постоянните селски разправии, а срещу явния ропот изобщо не се възправяхме, защото и нашият косъм не беше много чист, както се казва. Вярно е, че се бяхме принудили да закупим масло, за да си издължим наряда и за двете ни кравички, които така и не се разгонваха, понеже ги запрягахме, вместо волове още от съвсем малки. Но си позволихме нещо, за което можехме здравата да си изпатим. И хубаво, че в старата ни къща имаше и такива тъмни кюшета, където не бяхме припарвали даже, та в едното от тях се наложи баба Кера и брат ми Димитър да скрият цяла козичка, докато премине комисията, която ходеше из кошарите да описва наличната стока. Хем я дръжте здраво да не извряска! - беше ги предупредил баща ми. Че ще ми ядете ушите, ако ни усетят!

…………….

Това беше комай последната неоценима услуга на тази наша къща - да ни укрие козичката, пък после ще му мислим. А то си беше и премислено даже, защото бяха започнали да ни се присмиват вече и току ни подканяха да й видим сметката. Това нахъсваше баща ми да побърза с мешовите греди и мертеци, да накърти достатъчно камъни и да накопае червена глина, а сламата му беше най-малката грижа. И сигурно сме били крайно настървени всичките, та само за ден и половина сътворихме такава съсипия, сякаш някаква бомба от войната между корейците, която бушуваше по това време, се беше взривила точно върху нашия покрив. Искам така да обърнем новата къща, уговаряше баща ми доведените дюлгери, че през целия ден да влиза слънце и всичките прозорци да са много широки. А майстор Теньо му гарантираше, че за тях това е най-лесната работа, а от нас се искало само чамур, камъни и повече манджа в тенджерите. Както и да е, за месец, месец и нещо къщата беше иззидана и ритуалната риза се развя върху покрива, а под него можеха да се видят само побитите диреци, които очертаваха бъдещите стаи, и зейналите четириъгълници на бъдещите прозорци - дотолкова ни стигнаха и времето, и паричните възможности. Обаче радостта ни беше неизразима и облекчението - всеобщо. И най-доволен от всички беше баща ми, естествено, понеже отдавна се беше зарекъл да осигури и на четирите си деца по една стая на горния и на долния етаж. Сега вече можете спокойно да си тръгнете по училищата, изрече, и да си гледате хубаво уроците!

…………….

„Е, вие нямате представа,/но през ония времена,/побъркан от мечти за слава,/сънувах всяка нощ война./ Как иначе…” И наистина: как иначе, без славата искам да кажа, бих могъл да спечеля онова „момиче от съседна къща, отвъд порутения зид”, в което…нали се досещате вече какво се беше случило? А войните си ги имаше и наяве - ту при съседите оттатък Арда, ту почти накрая на света - в някаква си разполовена Корея, за която ни разказваха изпомачканите вестници. И в един момент се оказах толкова съпричастен с „нашите”, че се опитах да римувам някак си онова, което ми напираше извътре. Обаче думите не ми се наместваха както трябва, сякаш бяха по-чепати и от камъните, с които дюлгерите бяха изградили новата ни къща. А виж как майсторски ги беше наредил оня батко-граничар от Ламбушенската застава: „Народът пушка не иска - той здраво кирката стиска!” Хайде, иди, че ги измъкни от ушите ми, ако можеш! И това се случи съвсем неочаквано, след като бяхме преминали един по един по разклатените греди над Шейтан кюприя и бяхме издрапали по козите пътеки през няколко дерета и баири, за да пристигнем на посещение в Н-ската застава. Сега ще чуем и нашия поет - бяха обявили в програмата и аз усетих как по цялото ми тяло пропълзяха внезапни тръпчици. И вече нито последвалите песни можеха да заглушат онова, за което се заричах тихомълком, нито шумното обядване с такива вкусни манджи, че ни идваше да си оближем пръстите. Но това не може да стане, докато сме на нива или пък се туткам с кравите и краставото магаре, мислех си, те само чакат да се позалисаш малко - и хайде в чуждите градини! А, виж, с козите е по-друго нещо, само саръта ни веднъж да дойде…

…………….

За моя радост скоро-скоро пристигна и нашият ред - пристигна саръта и първата ми грижа беше да пъхна в торбата, освен яденето, и една изпокъсана ученическа тетрадка. И кой да подозира какво си бях наумил още преди да заподканям с пълно гърло: „Козите пускайте! Козите!”, докато ги насъбера някъде в края на долната махала, а и след това, вече оттатък Турското гробе, когато започнах с още по-пълно гърло да пъдя де що вълк можеше да ми се изпречи пред бюлюка - и да ми обърка всичките планове?
И кой да предположи, че още след Дерменджи Гоговата воденица ще извадя тетрадката и ще започна да присядам ту на тази полянка, ту на следващата, заслушан и в чановете, но и в онова, което исках да чуя дявол знае откъде и да си го запиша. А то взе, че се получи цяло стихотворение още преди да стигнем до Пирамидата, където имаше пладнище за козите. И аз си го прочетох няколко пъти така високо, че сякаш ме бяха поканили на оная гранична застава, за да си премерим силите с техния автор. Е, не се сетих наистина да опиша какво иска и какво не иска народът. Но затова пък разказах на цели три страници и половина за един престъпник, който попаднал в затвора, но и на хубави хора попаднал, та се променил толкова много, че когато го измъкнали от килията да го обесят, той запял някаква песен и звездите му викнали: „Браво, човек!”. Ей такава една история се получи, прошарена с де-що рими ми бяха попаднали. И понеже нямаше на кого да се похваля из тези затънтени баири, започнах отново да викам по всички посоки, та хем вълкът да си остане гладен, хем козичките - цели, хем и радостта ми - двойно по-голяма…

…………….

Тройно по-голяма се оказа внезапната покруса обаче! И то още преди да си изкараме реда с козите, на третия ден още, когато си бях взел в торбата и една дебела книга с най-различни стихотворения. Тя ни беше връчена като подарък на баща ми след някакво усърдно разчистване на училищните шкафове. И уж я бях прелиствал от време на време, а отново се зачетох още на първата полянка - и едва не я изтървах от ръцете си: ето какво съм направил, значи, когато бързах да не изпусна ония думи, които ми идваха толкова лесно на върха на моливчето - преписал съм, кажи-речи, цяло едно чуждо стихотворение! Ами сега? Като ужилен скочих подир стадото, готов да се нахокам по най-суровия начин за извършената кражба, понеже не бях чувал все още, пък и нямаше кой да ми обясни, че това се наричало литературно плагиатство и че на тази възраст то можело да бъде съвсем неволно и дори неизбежно понякога. А щом си посегнал към самия Вапцаров, какво по-хубаво от това бе, човек? Дръж посоката - и няма да „стъпиш в погрешност на гнило”! Само че това е мисъл от много по-късно време. А в самия момент на разкритието побързах да се зарека, че към никакви рими няма да посягам вече, та ако ще и сами да ме преследват…

…………….

Лесно е да се заречеш, след като си забъркал подобна каша, но отричането е съвсем друга работа. И особено, ако се окажеш в положението на оня похлупак от поговорката, който се търкулнал и си намерил делвата. Точно така се получи в десети клас вече, когато се „търкулнах” от север и се „озаптих” в най-долната част на градчето - в една тристайна къщичка срещу нестихващия гръмол на валцовата мелница - в къщичката на семейство Бучкови. Това, че главата на семейството си бил загубил непокорната глава някъде около близката граница при едно от тайните си преминавания оттатък, ми изясни на бърза ръка защо новата ми хазяйка е толкова съсухрена и плаха, а синът й вечно умислен, та чак помръкнал някак си. Но крушката си имала и допълнителна опашка за младия хазяин. И това го разбрах, когато най-неочаквано този невероятен Георги Бучков, по когото се заглеждаха най-отбраните градски красавици, ми подаде един свитък с прилежно изписани листове и ме помоли да си кажа мнението, ако нямам нищо против. Нищо против нямах естествено, но и нямах достатъчно похвални думи за тези тъжни негови стихове, които ме бяха разтърсили. Ами, какво да правя, някак си виновно отвърна той, щом съм си харесал такива учители. И ми пъхна в ръцете няколко изпомачкани книжки от Емануил Попдимитров и Димитър Бояджиев.

…………….

Така се подушихме с този мой хазяин и трябваше да му призная, че и мене ме присърбява ръката понякога, но нищо свястно не мога да напиша. Е, и това ще стане, каза, ти само гледай по-скоро да овладееш ритъма, я виж как се леят думите: „Все така съм тъжен, Люсиен: /мисли мрачни, странни и нелепи/все така ми тегнат нощ и ден,/за света очите ми са слепи”. Или пък ей-това, да речем: „Приведен, над пейка самотна седях уморен/сред някакъв шумен и стар булевард непознат…/Ехтеше тълпата безгрижна след празничний ден…” Какво ще кажеш, а?

…………….

Помня ли вече какво съм казал тогава и дали изобщо съм отронил свързана дума, поради внезапното зашеметяване и унеса, в който изпадах. Но бяхме си изнамерили тъкмо навреме своята неизбежна парола, наместо делничните поздрави: „Все така съм тъжен, Люсиен!” Пък и това си беше самата истина, защото на Бучката не му стигаше сякаш жестоката семейна трагедия, ами си беше придобил и някаква каверна, та „Жълтата гостенка” също му помагаше да се равнява по стихотворните вопли на символистите. А при мене немотията продължаваше да се шири както си иска, щом не можех да подменя дори ученическата си фуражка, която беше толкова износена и посивяла, че по нея можеха да ме разпознаят и от птичи поглед сред огромното множество в двора на гимназията. Плюс това си имах вече и първите сърдечни трепети, които не ставаха за нищо друго, освен за римувани изблици, понеже не се мержелееше и грам надеждица да бъдат споделени…

…………….

Де да беше само немотията обаче, и само сърдечните трепети да бяха! А то и сърдечни пороци - вродени или придобити - ходели по хората. И както си ходели най-безразборно, ето ме и мене насреща. Че как така си загазил бе, момче, едва не ме нахока начумереното човечище, докато си прибираше лекарската слушалка. Я зейни да ти видя сливиците, ревматизъм имал ли си вече, болки в краката да си усещал?

…………….

Всичко бях имал, ако иска да знае този училищен лекар. Но няма да му разкажа за рачешките си истории на хухленските дерета, нито пък за лечебните похвати на баща ми ще обеля дума. Той да си гледа рецептите и да ми предписва каквито си иска хапчета, но да не бърза да ме освобождава от часовете по физическо, че направо ще се смачкам в очите на ученичките особено. И как можех да се опазя хем от силните вълнения, хем от най-лекото заморяване? А кой ще драпа вместо мене чак до село и обратно? Мотиката през цялото лято на кого ще оставя? И къде ще се скрия по жетва и вършитба? Много му е лесно на него да ми дава наставления!

…………….

Доста време се беше изнизало вече, когато ми текна да се изрепча, че „страшните зъбци - озъбени/в кардиограмни редове/не са зъбци, а просто зъбери,/ не са зъбци, а върхове./И всичко друго си представям,/но не и пулс успокоен…” Да, но доста по-други неща ми преминаха през ума, когато се измушвах из кабинета на лекаря. Още повече, че съвсем наскоро бяхме изпратили до селското ни гробище един друг Петър и то само заради слабото му сърце, както се говореше тогава. А сърдечният порок е къде-къде по-страшен навярно и хич да не си мисля, че имам някакво спасение… А тъкмо умувахме с Бучката какви псевдоними да си изберем и все по-често се навъртахме около градското читалище „Пробуда”, понеже библиотекарката кака Руска Карамфилова ни беше подбудила за литературен кръжок даже… На ти сега псевдоним, Петре, на ти и кръжока!

…………….

На всичкото отгоре, отгоре и на порока, вече бях подхванал една хашлашка щуротия. И нещата опряха до директора на гимназията Милчо Любенов. Вярно ли е, попита, че не си внимавал в часовете по литература и че нарочно си зяпал само към прозорците? Вярно е. И защо така бе, момче? Защото не мога да уважавам един преподавател, който задиря своя ученичка и се опитва да я изпраща до квартирата. Ти чуваш ли се какво говориш бе, кашавар с кашавара, или искаш да изхвръкнеш от гимназията?…Ох, само това не исках да се случи! Но кашата вече беше яко забъркана и в края на срока поведението ми олекна с единица. И отново си заслужих бащиното пророкуване, че от мене човек няма да излезе…

…………….

Човек - да, но някъде по средата на следващата учебна година, в единадесети клас вече, си подаде блуждаещата физиономия един току-що проходил стихотворец от село Хухла и заплаши не само Европа, както бил направил на времето си Лалю Маринов - Ламар от село Калейца, а всички ония „на Запад събрани” и най-вече всемогъщата Америка. „Нека!…” - така си беше озаглавил римуваното съчинение, което се появи на една от страниците на хасковския окръжен вестник „Родопска борба”, с недвусмисленото заканване, че „само да посмеят” - и ще видят какво има да им се случи! Трябва ли да обяснявам, че авторът беше одързостен не само от пресипналите вестници и агитки, но и от онова, което виждаше наоколо? А наоколо се бяха притаили огромни противотанкови заграждения по начупеното шосе от Ивайловград - до моста на Арда, а селото ни беше предупреждавано често-често да не пуща добитъка към Гръцко стръне, поради учебните стрелби на градското военно поделение. Така, че…само да посмеят!

…………….

Ах, ти, душице суетна! И на тебе ли ти пропърхаха най-сетне крилцата? Разгърна току-що получения вестник учителят ни по география Иван Калайджиев и пред целия клас ме попита да не би аз да съм този Петър Василев… И вече не бях същият, не бях същият!

…………….

О, разбира се, че и абитуриентски бал имахме! И много весело ми беше май че. Само дето се страхувах да не се разбере, че един Тошко, който се представяше за техник по тютюна, ми беше отстъпил сакото си за една вечер. А от фуражка нямах никаква нужда вече…

…………….

Така… Озрелостихме се вече, дори и страшната математика не ни препъна на матурата, получихме си съответното свидетелство - и хайде на село: из тютюневите нивички, при царевицата и слънчогледа, до паламарките и нащърбената диканя. И до сладката похвала, с която бяхме привикнали вече: „Бай Василовите пак ще ни засрамят!” А самият бай Васил беше поел още едно слугинско задължение - да приготвя всекидневната манджа за децата от лятната детска градина… То се подразбира, че хич не излизаха от главата ми лекарските предписания, но няма да се насадя на рахат под орехова сянка, я! А на всевъзможните кроежи за по-нататъшно учене - марш до след казармата!

…………….

Ядец… Ядец… Ядец! Разсъблече ни донаборната комисия чисто голи, премери ни до милиметър от главата до петите, хубаво ни опипа навсякъде, прослуша ни както се полага - и… ела да видиш как се потъва вдън земята! Ами сега? Такъв номер да ми погоди този съвсем безсърдечен сърдечен порок: негоден за военна служба! И даже специално удостоверение побързаха да ми връчат, та да се чудя къде да го потуля…

…………….

Ще потропам плахо на вратата, ще вляза при Страти Георгиев. Той е началник на околийската просвета, а в моето удостоверение за негодност все пак е добавено, че съм годен да си изкарвам прехраната. Я да видим сега дали нямат свободно място някъде, па макар и в най-отдалеченото селище? Имаме, каза, имаме. И точно такъв мераклия ми трябваше. Стягай си багажа за село Горско, ей сега ще им се обадя кога да те посрещнат…

…………….

Стягам си багажа: единственото ни купешко одеало, което ни беше раздадено за душата на Михаил Илчев, понеже бил ударен ужким от гръм и го бяха върнали в поцинкован ковчег от някакво танково поделение; една бродирана с цветчета калъфка за възглавница от кака Гела и… толкоз. На следващия ден училищният прислужник от Горско ще се спусне с едно муле до Гугутка, за да ме поеме от рейса, ще минем през село Казак, където ще си купя на вересия един тюфлек от бай Пеньо магазинера - и ето ни, най-после, на заветното място!

…………….

Горско… Вдън горите Тилилейски, както се казва. И както се оказа. Една дузина овехтели и олющени къщици, скупчени в полите на някаква безименна бърчина… Сравнително нова училищна постройка с една учебна стая и с още една - за канцелария, но и за жилище на учителя… Точно десет ученика цифром и словом, но и цели четири класа цифром и словом… Ха, бабам, даскале, грабвай дневниците и не бой се! Хем и директор ще си бъдеш на всичкото отгоре!

…………….

Колко му е да се справи човек даже и с четири слети класа, щом няма на къде да избяга! Но в самото начало поне се оказах много по-уверен извън училището, когато грабвах един опален прът и бързах към поредния харман, където мъжкото население чукаше задружно и с пълна сила кочаните на мисиря. Нито методика се искаше за тази работа, нито педагогика, а ми осигуряваше безспорна заслуга за царевичните пити, които ми изпичаха в подница, и насърчаващото признание, че такъв даскал не били виждали все още…

…………….

Не, не мога да си припомня точно какви избори ни бяха подлудили по онова време. Но не бих могъл и да забравя, как едва не се издавихме цялата комисия в придошлите талази на Арпа дере, което не искаше да знае колко бързахме да известим, преди съмнало още, че и в нашата секция сме гласували сто на сто за „най-достойните”… Хубава песничка бяхме подхванали вече, няма що, паметна песничка… всенародна!

…………….

С четири слети класа бях подкарал учебната година, но и с едно наум обаче: римичките, римичките! Че то и попътен насърчител си бях изнамерил без самият Усин Керим да подозира. И ако някой многознайко беше поискал да научи дали си имам „настолна” книга, тутакси можех да измъкна от джоба си „Песнички от катуна”: толкова ми беше допаднала! И толкова ме беше улеснила, впрочем, доста по-късно, когато се налагаше да разкривам от кого съм се учил на стихотворно творчество. Ами от него съм се учил, казвах, от Усин Керим най-вече. То пък се случи така, че и на самия Усин успях да се „изповядвам” още при първото му посещение в Кърджали, където беше пристигнал с цяла група писатели… и по едни сини гуменки, спомням си. С ей това циганче ще ви четем поезии, беше изрекъл внушителният Ламар и го потупа ласкаво по рамото…

…………….

Как бих могъл да се сбогувам, без да изтръпна целия, с това мое мисирково и ръжено Горско, как? То беше предоставило сиромашкия си подслон на няколкото бежански фамилии от родословното дърво на Гаванозови и Бадаврови подир пълното разорение на някогашното село Сачанли; как бих могъл да го загърбя? По наше време раните му бяха позаръбили вече, но белезите им си личаха достатъчно ярко, за да ме притегля така силно към себе си. Та него дори и насилената колективизация го отмина поради безподобната му затънтеност и го остави единствено в цялата околия като отритнато сираче. А ето, че вече и от поселищните регистри са го изхвърлили, както научихме наскоро от местните вестници… как да не се сбогувам?