ПОЕЗИЯТА НА ВАЛЕНТИНА РАДИНСКА
Валентина Радинска е от националните ни поетеси, които навлизат в българската лирика зрели, сякаш нямат детска и младежка възраст. Макар че при прекалено високи критерии в първата й стихосбирка „Към мен върви човек” /1977/ може да се открият известни несъвършенства, пред нас застава лирическа героиня, мъдра и вдълбочена не според възрастта си. Откриваме не според годините ранно узряване, дълбока и дълбаеща в себе си и търсеща самопознанието поетеса. Никаква ученическа лекота и естрадност няма да открием и доловим в дебютната й лирична книга. Това е поезия, присъща за по-зрели години и автори. Валентина Радинска е последователна в своята поезия, в следващите си стихосбирки, последователна е в търсенията си по отношение на творческото си развитие, на словесния си изказ - с поетична изчистеност, лаконичност, пестеливост, а обхватът на визията й се разширява и задълбочава.Гласът на ранната Валентина Радинска е изключително индивидуален. В стиховете няма да открием нищо лековато, непреживяно, съчинено, измислено. В следващите си поетични книги - „Нощна книга” /1983/, „Не” /1988/, „Чистилище” /1993/, „Всичко” /1995/, „Поне” /2001/ и „Дъждовете” /2009/ - тя потвърждава своята зрелост и съдбовност на поетеса. Тя извървява едно неспирно художествено изследване на живота и смисъла на живеене. Нейната лирика идва от познанието, интуицията, вътрешното самопознание. Болезнената й чувствителност създава у нея известен скепсис, който става важен елемент от нейното светоусещане, в основна умонагласа. Сериозните поети и творци са така устроени като темперамент, че са лесно раними, незащитени от суровите удари на живота. Податливи са повече на страданието, отколкото на възторга. В поантата на стихотворението „Трябвам” поетесата заявява:
Петият: Господ - от мен неотлъчен.
Жива му трябвам, за да ме мъчи.
Диалогът на поетесата със себе си минава през света и се затваря отново в субекта. Есента и зимата властват в лириката й. Предимно реквиемна е нейната поезия.
Валентина Радинска съчетава силния ум, духовния стоицизъм, интелектуалното прозрение с неповторимата женска сетивност и интуиция. В нейната лирика няма да открием декадентско-формалистични капризи, а дълбоки пихологически обобщения в екзистенциален смисъл. Талантът й е специфичен индикатор за художествена истинност на нещата, което постоянно я поставя в конфликт с всяка обществена система и време въобще. Поетическият диалог със света, времето и действителността на лирическия Аз на поетесата е драматичен, труден, съдбовен. От една страна е недоволството от нашия свят, а от друга няма различна действителност и единствената възможност и шанс е да я променим. Валентина Радинска е търсеща поетеса и личност, а това е ключово за истинската поезия. В лириката си тя е част от света, макар че се опитва да се разграничи и го пренаписва посвоему, като рови и търси в себе си и навън пътя на живота ни, маркиран от въпросителни.
Ако трябва обобщено да характеризираме поетичното творчество на Валентина Радинска, то най-подходяща и сполучлива е отрицателната частица „не”, както е озаглавена една от лиричните й книги: не на ставащото около нас, не на случващото се, не на действителността. И това „не” е силата и творческият импулс при тази поетеса. В едноименното стихотворение поетесата отрича всичко недостойно. Особено силна е поантата на творбата:
На думите - удобни, леки, кръгли,
с които на мнозина им потръгна,
на думите, причакващи по ъглите,
особено на „да” с подвити колене,
особено на „да” -
аз казвам: Не!
Социалната й болка не крещи, но откънтява дълго в душите ни, въздейства ни убедително. Понякога несъгласията са изразени по-притушено, друг път на висок глас, стигащ до вик, но винаги достатъчно категорично и безкомпромисно. Изтънчената чувствителност и болезнената отзивчивост към всяка неправда и чужда болка на тази поетеса е много силна. За поетесата Валентина Радинска като че ли особено подходящо ми се струва определението „дете без детство” от стих на един от учителите й в поезията Иван Динков. В потвърждение ще цитирам началото и края на стихотворението „Диагноза”:
Пришълка ли съм вече, о, Господи? Нетърпеливи
чужди улици бързат към края на тъмното лято.
Катинари блещукат по всичките порти на Сливен,
и реката от моето детство мирише на блато…
……………………………………………………………………….
Ето - свършва безсънната нощ над заспалия Сливен:
тези мисли остават, гнездо във сърцето ми свили.
И усещам сега - сред това тъй пресилено лято,
как реката от моето детство мирише на блато…
Тази вроденост на поетесата да усеща преди всичко драматичното и трагичното на живота, неговите сенчести страни се проявява още от детството, просто Валентина Радинска така е устроена творчески.
В поезията на Валентина Радинска откриваме откроено присъствие на човешка съдба, на отношението към човешката участ и болка. Заглавията на поетичните книги на Валентина Радинска говорят много и определят атмосферата в нейната лирика, нейните особености и характеристики. Темата за страданието постоянно магически я привлича. Тя търси в раните раждащото се от страданието слово, опитва се да прозре по-абстрактния смисъл на страданието. Поетесата силно усеща вътрешните детонации на човешката душа, екстазите и терзанията. Сянката и нощта властват в стиховете й, но още в първата си стихосбирка поетесата търси човека, съмишленика, приятеля, на когото да се довери и да го чувства като опора. Но… лирическата героиня не съзира човека, когото търси и това я прави самотна до екзистенционалност. Това настроение и състояние усещаме още в стихотворението й „Предисловие”, което можем да приемем като предисловие въобще към цялата й лирика:
Февруари е. Нощ е. Бръска сняг полегат.
Отегчено мъждеят стари улични лампи.
Да върви по дяволите този свят,
в който трябва да ходим като с котешки лапи!
Стари смешки. Шегувам се. Хитрост. Все пак -
знам, че вчера бе същото, тъй ще бъде и утре:
черни къщи мълчат като погреб барутен,
украсява ги в бяло този нашенски сняг!
Февруари е. Нощ е. Може би полудявам
или вече съм луда, затова се надявам:
че все някой ще блъсне настрана свойта супа,
свойта чаша със вино домашно ще счупи
и глава ще покаже от свойта хралупа,
и ще види снегът как все трупа, все трупа,
и ще види снегът как засипва полека
всяка жива пътека от човек до човека,
как душите са дадени - само прах да събират,
как - послушни и сити - тези къщи умират!
Февруари е. Нощ е. Може би полудявам…
Или - вече съм луда, затова се надявам:
че един между нас - ще отвори очи,
че един между нас - няма да премълчи!
Великолепно стихотворение, сякаш програмно, в което поетесата е изразила своето творческо верую. Нейната постоянно самоанализираща се душа се втурва без страх в бездните си. Обстановката в творбата напомня за поетите от 40-те години. Потискащо, тъжно, монотонно, безсмислено, студено е битието на човека в тези стихове. В тази лирика на светлосенките човекът се е задоволил с минималното на битовото съществуване, изглежда доволен и това води до отчаяние лирическата героиня. И въпреки цялата безнадеждност и тотална безперспективност поетесата все пак не губи Надеждата, че ще се намери поне един, който ще надигне глас против статуквото. В същото време поетесата е способна на задъхано страстни, синкопно насечени съзерцания, видения и блянове. Всеки стих е една искрица, лъч от изгаряне, преживяна болка, която пътува в мрака на човешкото битие и неистово иска да го осветли и помилва. Очевидна е непоносимостта на поетесата към лъжата, фалша, преструвката, лицемерието, жестокостта. Женското кокетство й е неприсъщо, тя е не по женски женствена.
В стихотворенията на Валентина Радинска можем да разчетем и позиция, която да наречем универсална културна съпротива срещу действителността, подчертавам - срещу всяка действителност - минала, настояща и бъдеща, предстояща. Това прави поезията й универсална и общовалидна във времето. Интересуват я проблемите на взаимоотношенията между властта и индивида, на манипулацията, на социалната машина, която премазва и унищожава индивида. Интересува я човекът, притиснат и смазан от всяка тоталитарна машина, човекът, обезличен, объркан и обезверен, човекът с плаха надежда за бъдещето.
А в стихотворението „Химн”, макар че става дума за смърт, лирическата героиня отново се спасява на ръба на крайния песимизъм и се оттласква с надеждата за продължението на човешкия живот в природата, която е негово своеобразно продължение и смисъл. Земният край преминава в селенията на любовта, която в последна сметка е безсмъртна, окуражаваща и осмисляща човешкото раждане и съществуване.
За същността на един поет съдим и по неговите творчески пристрастия, по предпочитаните и любими поети, които са еталони за собственото му творчество, оказали са влияние върху стиховете му, в определен смисъл са негови учители. Очевидно е пристрастието и влечението на Валентина Радинска към поети с драматична съдба и творчество, които са устояли на големи изпитания, тя ги чувства творчески близки, поетесата е тяхна съмишленичка и продължителка. Ще ги открием в нейните посвещения - Ана Ахматова, Марина Цветева, Иван Динков, Борис Христов и още неколцина - все дълбоко драматични и трагични творци. /Валентина Радинска е сред най-добрите преводачи на Ахматова и Цветаева/. Стихотворението „Август” е драматичен въпрос към гениалната Марина Цветаева. Въпрос за собствената съдба и същевременно напомняне за трагичния край на великата поетеса в Елабуга. Валентина Радинска търси отговори и съвет за своя път в поезията. Изборът е направен, но все пак поетесата търси жеста или тихото „да” на гениалната си предшественичка, за да е по-сигурна в избрания и поетия път в изкуството. Макар цялото стихотворение да е въпроси към предходничката, краят на творбата и поантата осмислят стихотворението с главния въпрос:
Август - напредва. Застрашително зрее рябина…
И чернова да е - пак ми е страшно, Марина!
Път след нозете ти: бурени чакат - да мина.
Рано ли тръгнах, как ли ще стигна - кажи ми…
Каква скръб, каква терзаеща горест измъчва сърцето на поетесата. Понякога в стаеното писане на Валентина Радинска отриваме една нагнетена и нажежена до бяло болка. Поетесата е почти сигурна какво я чака, но търси духовната подкрепа на Цветаева, за да издържи на изпитанията. Ортега-и-Гасет казва: „Всичко, извън традицията, е плагиатство”. Стиховете на Валентина Радинска предлагат да я съизмерим с големите й предходнички, те изобилстват с култура, общуват с явни и скрити цитати и реплики на класически образци на българската и световната литература. В нейната лирика можем да говорим за интензивна скръб. Марина Цветаева, говорейки за влиянието, за „дочутите” стихове, казва, че това са стихове и строфи за запушване на тази поетична „вода”, която не е нищо друго освен „плитчина на вдъхновението”. Тази плитчини напълно отсъстват в лириката на Валентина Радинска.
Валентина Радинска се вдъхновява от поети, които са устояли творчески, граждански и биографично през годините и не са се прекършили, не са омърсили творчеството си. В „Репетиция” става дума за такъв поет - Иван Динков. Сънят на поетесата е трагичен до жестокост, защото в съня й си отива един от стожерите на българската лирика:
Невъзможно е утре - да му хвърлят по шепичка пръст,
после дълго да бършат ръцете си - пръст подир пръст;
да минават години и да никне спокойна трева
върху целия ужас и ад в тази тъмна глава!
Утре как ще посмея да воювам до смърт със листа,
да враждувам със знаците - поражения да търпя!
Кой с насмешлив урок ще ми връща до плач чернови
и в усмивката крива кой оскъдни похвали ще крий?
Невъзможно е, Господи… Рано бие злокобният час!
Двама-трима са само… Остави ги по-дълго сред нас!
Не превръщай на пепел душата ми - всичко ще дам,
ала трябва да имам пред кого да изгарям от срам!
Нали трябва все някой да крепи занаята ни стар -
от продажни търговци превърнат в позорен пазар! -
да го пази от жалки съдии, от шутове груби,
нали иначе, Господи…
В този миг се събудих.
Потресаващо адекватна е тази лирична творба. Това е стихотворение-откровение, творба-изповед, която дълбоко ни вълнува. Защото Иван Динков има и следните стихове: „…след съвестта и стиховете/ едва ли има трети ад”. При Иван Динков поетесата интерпретира фундаменталната тема за страшния съд на съвестта и страданието, което съвестта носи на тези, които я имат. Затова молбата на лирическата героиня е по-дълго да са живи достойните творци, защото са националната ни литературна съвест, пример и укор. Поезията на Валентина Радинска е трудна, с натежал от съдбовност слог, в който отекват силни гласове от миналото. В стиховете всичко е изречено на един дъх, понякога афористично, с искреност, на която напълно вярваме.
В стихотворенията с посвещения на творци Валентина Радинска използва мотиви и поетика, характерни за поетите, на които са посветени съответните лирични творби. „Молитва” е посветено на поета Борис Христов. Атмосферата в творбата напомня за атмосферата в лириката на Борис Христов - пустош, самота, тишина, отчуждение, безлюдно, глухо. Но същевременно стихотворението си е типично и характерно за Валентина Радинска. Социално-нравственото недоволство е по-отчетливо откроено, творчески конкретизирано, има точен адрес - събратята по перо:
Кипи от черна кръв и червеи земята,
от въздуха корав сме цели в синини,
но в постни чернови живота си пресмятаме,
че не с мастило - със страха си пишем ний!
Как важно маршируват куплетите превзети!
Как думите насъщни са сякаш под конвой!
Каква лъжа остава да кажем в стиховете,
преди с послушна точка да възвестим отбой?
Дано ме чуе някой. Продрахме си гърлата
от викове безумни, с безумните тълпи.
И не разбрахме, че съсирват свободата
варосаните ни мечти.
Тревогите на поетесата произтичат и от голямата отговорност на твореца пред словото. Тя е смутена и омерзена от епидемичната бездуховност, от пълната подмяна на вековни общочовешки ценности, от развихрянето на първосигнални примитивни нагони. Поезията на Валентина Радинска поразява и пленява с нейната чувствителност и сложните взаимовръзки на асоциативната й мисъл. Упрекът към поетите и творците се пренася върху човеците изобщо и се универсализира. „Вечерен тромпет” също е посветено на поета Борис Христов, когото лирическата героиня призовава отново да вземе тромпета и да засвири, защото само той може и е достоен за това. С нечисти ръце към тромпета на големия поет посягат бездарници нечестивци и недостойни писачи на стихове. Божествената дарба е необходима не само на хората, но и на боговете. А само белязаните и посочените от Него са достойни за изкуство. Борис-Христовски мотиви откриваме и в „Суша І” и „Суша ІІ”. В „Суша І” сушата - олицетворение на злото - свири, а в „Суша ІІ” - пее. Нейната музика и песен е музиката и песента на злите сили, които управляват живота. Все още много повече е злото в човешкия живот, е тъжният извод на поетесата. А в „Трето посвещение”, също посветено на Борис Христов, Валентина Радинска споделя предчувствието си и предупреждава, че идва Страшният съд.
Метафорите в тази поезия не са книжни, съчинени или измислени, а автентични, идващи естествено като резултат от лирическите преживявания. Тя не остава пленник на кошмарната духовна ситуация, която е обзела живота, не хленчи, а избира да се съпротивлява, защото е характер. Протестът й не е позьорски, а е неистов вик срещу обзелата ни духовна мизерия. Усещаме поетичен бунт срещу всевъзможните тирании, диктат и насилия над индивида, вкарването и ограничаването му в определени рамки, които го задушават и обезсмислят земното му съществуване. Скръбни са стиховете на Валентина Радинска. Поетесата се чувства като птица, стегната в примка /”Птицата”/ и неистов е стремежът й да полети и да достигне до висините дори мъртва. Но уви… хватката на живота е желязна и е непосилна за птицата-човек и тя не може да се освободи от примката.
Всъщност това е една от най-важните характерни особености за тази поетеса - тя изхожда от себеподобните си, от хората на словото и постепенно пренася проблематиката въобще върху индивида. Стиховете на Валентина Радинска не са весели, слънчеви, оптимистични. Мъртвина, сняг, ветрове, бури, студове, мъгли, дъждове, мрак, писъци населяват нейната поезия. Никак не е оптимистично в лириката на тази поетеса, защото тя предпочита да е вярна на живота, да не лъже и заблуждава. „Неделен репортаж” е творба, в която властва скуката и нерешителността за съпротива, защото моралните норми трябва да се спазват. Битовата сивота се превръща в духовна сивота. Лирическата героиня е смутена от непроменящия се във времето свят или пък от усещането, че промените не са към добро. Тя го преживява и пресъздава в драматичната си лирика. Поетесата се интересува от човека, притиснат и смазан от действителността. Нейната болка е екзистенциална, произтича от същността й, от чувствителността й.
Драматично стихотворение е „Там”, в което поетесата се самоупреква за попритъпеното си чувство към починалия баща, чиито гроб в родния край е обрасъл с трева, а дъщерята не намира време да почисти буренясалия бащин гроб. Впрочем, в последно време това става повсеместно и се превръща в проблем за корените, за родовата памет, която закърнява, изтлява и се поизгубва - още един от националните ни добродетели е застрашен от погубване и това терзае поетесата. Страшното е, че мъртвите и живите стават еднакво самотни. Самотата властва и в „Монолог”, където нощта „от самота звъни” и лирическата героиня търси нещо свято да й свети, но уви…, защото:
…а всичко свято мъртво в теб лежи -
убито от лакеи и поети!
В „Кардиограма” срещаме „милиарди самотници”. За самотата става дума и в „Пренасяне”:
Е - и после? Седи си самичка и чакай година добра!
Общо взето, животът ти сред кашони премина -
не сред хора. - Вълчица да беше в гора,
щеше повече хора край тебе да има!
Поне щеше да знаеш - ни Бог, ни закон
в гората панелна не ще те пратят!
По-добре дивеч в ловен сезон,
отколкото - дивеч в този квадратен
ужас…
Отчуждението, алиенацията в панелния блок е убийствена. Краят на „Кръст” е с подобно внушение. Самотата е основна тема и в стихотворения като „Тънък лед”, „Зима - І”, „Зима - ІІ”, „Трето посвещение” и други. В „Послепис” лирическата героиня се самоупреква, че се терзае за другите, но равнодушието е непознато за поета, защото то би означавало творческа гибел.
Друга отличителна и важна особеност на творческата философия на Валентина Радинска е фактът, че тя вижда сред главните виновници за духовния упадък и нищета на обществото поетите, хората на словото, на изкуството въобще, защото тяхното призвание е да бъдат духовни водачи и будители на народа си, на хората. И когато творците са недостойни за своята мисия, тогава идва най-страшното - безнадеждността, „когато ведно със тълпите възторжени и творецът бие крак”. Поетесата се самоопределя като човек, „който вечно стои на ръба” и всеки момент може да полети в бездната от отчаяние и болка. Във „Високо” поетесата добавя към автохарактеристиката си:
Нося бури във мен, нося милост, и гибел, и пепел!
Родих се високо - и там ще остана докрай!
Лирическата героиня се блъска в стените на живота, отчаяно се мята и неистово търси изход и спасение.
По Дебеляновски дълбоки и характерни са стиховете на Валентина Радинска от „Задушница”:
Аз все така, заровила глава
в ръцете си - през нощите съм будна,
все тъй ме мъчат стиховете трудни,
все тъй ги късам мрачно след това;
все тъй отровни мисли ме душат,
дни скучни и безплодни ми тежат,
в кръвта ми броди глухо, черно ехо
и в нищо няма никаква утеха.
А мракът пада все по-упорито.
Единственият път едва личи.
Кажи ми истината!… Аз за нея питам.
Но твоят гроб, потънал в сняг, мълчи.
Поетесата е преситена от рани и страда насаме гордо с раните си. В тези стихове Валентина Радинска е изразила пиетета си към блестящата тъжна, безутешна поезия на Дебелянов, свидетелство за което е и литературно-критическата й книга „Димчо Дебелянов и Повелителят на вълците”. Емил Чоран казва: „Наистина дърдорене е всеки един разговор с човек, който не познава страданието. Аз повече се интересувам не толкова от изреченото или написаното от един автор, колкото от онова, което той би искал да изрече или напише. Вълнуват ме повече плановете, не толкова реалното, колкото мечтаното творчество”. Поетесата търси справедливостта в обществения живот и в устройството на Вселената, които според нея се намират вътре в човешката душа.
Чувството за опасност, за надвиснала беда е характерно за атмосферата в стиховете на Валентина Радинска. Понякога лирическата й героиня изпада в ужас, в безизходица, мракът става черен, дори далечната светлина е непостижим блян, но трябва да се живее със собствената си съдба, такъв, какъвто си. Поетесата се чувства като риба, подмамена в плитчина. Нейната надежда е „че някой някого може да разбере,/ че един приятел в опустялата ти квартира/ листа скъсан ще вдигне от пода и ще го прибере.” И още по-силна е надеждата в следващите, в продължителите:
Нищо. Други ще дойдат. Над техния стих
моят плач като тъмна виелица ще се извива…
Те навярно ще кажат каквото спестих…
Помогни ми любими!
Ако можеш…
Аз още съм жива!
/”Дневник”/
Душата на Валентина Радинска е разкъсвана от полюсни състояния, повечето й стихотворения са заредени с трагизъм и драматизъм. В лириката й откриваме трагизма на страдащата й душа, дълбочината на страстните й възземвания и падения.
Типично стихотворение за Валентина Радинска е „Кардиограма”:
Ще доживея до лятото. А сега - февруари е стръмен,
и градът се задъхва, подхлъзва, пълзи към върха му.
Зъзнат крехки звезди в заледените мъртви фонтани
и пияните рижи мъже ми напомнят баща ми.
Сякаш люта война - зима в пустите плажове шета,
като склад за шинели е разбъркано, сиво морето;
мълком призрачни кораби в хоризонта настръхнал потъват
дърпат чайките мократа мърша, на кръст я разпъват…
Картините са почти апокалиптични. Същото можем да кажем и за стихотворението „Жребий”. Поезията приближава света до нас, прави го проницаем и в същото време го разширява. В „Кардиограма” усещаме мрачните енергии в лириката на тази поетеса.
Любовта също е част от лиричната тематика на Валентина Радинска. Но тя е далеч от примитивно-чувствените й проявления и изблици. По-скоро става дума за спътничество, за съмишленичество, за екзистенциалната осмисленост на любовта. Плътското е на заден план, почти отсъства за сметка на философското осмисляне на понятието любов като съучастие в духовните брожения на индивида /жената/ и нуждата й от морално съпричастие и духовна подкрепа по избрания път. Лирическата героиня е разпъвана между любов и нелюбов, възторг и покруса, ярост и примирение. Тя не се хвърля в емоционалните бездни на любовния екстаз. Самотно плаче любовта в „съборената къща на нощта” /”Тихо”/. Тъжна и самотна е любовта на лирическата героиня е и в „Напеви” с мотиви от Новия завет, където поетесата казва, че е „рана”. Любимият е неконкретизиран, универсален, той е мечта, илюзия, представа. А в „Свети” любовта е спасение.
В „Белег” поетесата прави житейска и творческа автохарактеристика:
Така е. Не обичам да мълча.
И помня как изглежда всяка истина.
Не се промива с нищо мисълта:
каквото мислех вчера - пак го мисля.
В каквото вярвах вчера - вярвам днес.
Не сменям като рокли боговете.
И пак на старомодния адрес
на съвестта ми нощем ме търсете.
Когато си честен и съвестен, ти ставаш неудобен и пречиш на продажните и безсъвестните, с всички сили те се стремят да те премълчат и изолират, да те направят анонимен, честният твой стих е като „чумна вест”, защото е презрял сделките на продажните съвести. Удовлетворението на поетесата е, че „пее в мен/ на болката сияещия глас!”. Това е тържеството на устояването, което не може да бъде заменено с никакви похвали и признания на силните на деня конформисти. За творческата съвест става дума и в „Репертоар”, където непримиримостта на лирическата героиня е повече от категорична. Щастието при масовите човешки нещастия е угризение:
Аз видях как умира - от срам, че ще бъде щастлив!
Ако той беше жив - щах ли аз да съм зейнала рана?!
Почти физически поетесата ни предава раждането на автентичния, истинския стих в „Думите”, когато поетът като „ловец посърнал” дебне и души въздуха и напряга слуха си, за да хване буквите на тайнствената азбука, която е материалът за поезията. Думите, които преминават през сърцето и продължават към листа:
Но не помръдваш - ето ги, че тръгват
по вените и дъх стаил, ги чакаш
да стигнат до ръката ти, до пръстите,
и с леко трепване,
и с два-три знака само -
света върху листа да сътвориш.
Това е Поезията, това е Творчеството, това е истинското Изкуство - премислено, преживяно, до болка изстрадано. Истинската поезия ни създава чувството за приютеност в един друг, по-хармоничен свят, иначе трудно би била поезия. За автентичността и уникалността на поета и твореца става дума в „Реторика”.
При Валентина Радинска няма интерес и жаждата по вулгарното не доминира, не я влекат локвите на пошлостта и низостта, защото е деликатна и високо интелигентна поетеса, още по-малко пък скандалното е нейна територия или стихия. Няма опити за нахълтване в човешката съкровеност. Тя не се опитва да навлиза агресивно и неприлично в човешката интимност, не се интересува от срамни тайни. На хорските одумки на махалата е посветено стихотворението „Тирада” Еснафският манталитет е отвратителен, завирането под завивките на другия е цел на нищите духом, на лицемерите. Но в последна сметка те никога няма да достигнат до същността на нещата, защото не могат да надмогнат битовизма си, просто нивото им е такова. И лирическата героиня стига до извода, че не си заслужава да се съобразяваме с еснафите, те са достойни единствено за презрението ни.
По фолклорни и приказни мотиви са изградени някои от стихотворенията на Валентина Радинска. Във „Фолклор” в основата на лиричната творба е митът за долната и горната земя. Долната земя е мястото, където живеят и битуват несъвършените човеци и която лирическата героиня иска да напусне. Чувството че е незаслужено прокълната родната ни земя е силно:
По-далече оттук, дето думи - несрязани вени,
всяко трънче в езика - са трън в неизвестно око!
По-далече от делници като празници пременени,
по-далече от проповедници със съмнително потекло!
По-далече оттук - има горна земя - тя е истина!
Каквото остана от мене - ще ви го дам.
Ето ръката ми, ето другата - с нея аз писах…
Все едно, че по вятър съм писала и по вода!
Вече всичко ви дадох - вземете сърцето ми розово…
Даже душата ми - този въздъх горчив - е за вас!
Само летете! До костите ме оглозгайте!
Но костите ми -
Нека стигнат оная земя!
И ако поне частички от тези желание биха се осъществили, въплътени в „люспички ситни”, то лирическата героиня би била достатъчно удовлетворена, дори щастлива. Поетесата не си затваря очите пред страданията, жестокостта и нещастията, но също така търси и иска да пише за красотата и светлината, защото чрез тях можем да заживеем по-добре, да откриваме и виждаме надежда в бъдещето.
Заглавието „Нощ” говори само по себе си. В творбата поетесата се моли на нощта да бъде допусната дотам, където даже нощта не знае какво има. Лирическата героиня може само да предполага какво ще види и чуе - човешки страдания, писъци, болки, стенания, а може би самия Ад. Но въпреки това тя иска всичко да види, да познае. А „Реквием - ІІ” е обобщаващо-съдбовно:
Изпепелени поляни, пропаднали в пладнето,
лешояд. Вкаменен в небосвода, пейзажи руши…
Ти, бездомна земя, във бездънната есен вкопана -
като в кръг омагьосан от начало до край ни въртиш.
Ти ме блъска и би. Ти душата ми вадеше с радост -
безразлична и зла, хладнокръвна и стръвна до смърт.
Но сега аз оставам. И не виждам в позора ти сладост.
Нека някой безгрешен те замери със камъни пръв.
Ти дамгоса сърцата ни и ни пусна белязани в бездната,
и след всичките пропасти - с опропастени лица
ние още катерим без дъх своя връх безнадежден
със любов и ненавист - и още сме твои деца!
Вече всичко ми взе. Младостта ми попи в прахоляка ти.
И детето ми - сенчица лека - полека топиш…
Нося топло сърцето му и пред страшни олтари го слагам,
в твойта църква чудовищна и ти казвам: „Проклета бъди!”
Но оставам. И тук ще стоя - сред народ от сирачета.
Като сол твойте рани моят стих да гори е готов!
Ти направи от мен оплаквачка.
И ще те оплача -
вкаменена от мъка, убита от твойта любов…
Творбата е характерна за творческия натюрел на Валентина Радинска. Личната драма се пренася върху земното битие и съдба на човека, която е тежка, но всеки трябва да преодолява личните си драми и трагедии и да си носи кръста. Особено е тежко на по-чувствителните, на интелигентно чувствителните, които болезнено и непрестанно усещат бремето и чувството им за вина е много силно.
От Ада на „Нощ” поетесата преминава в чистилището. Така е озаглавена третата поетична книга на Валентина Радинска - „Чистилище”. Но нейното чистилище е все така драматично и трагично, както Ада на поетесата. В „Упражнение - І” тя изригва:
Не ми подсказвай ти, априлски дъжд!
Научих от живота всички думи.
Все още мракът има власт в света,
преиначава дневните контури,
и пак - наивни атоми - кръжим,
без дъх от програмирания хаос,
и часовете си за гърлото държим:
като змии, за да не хапят…
Защо мълчим до смърт, когато всеки миг
подписва някой между нас примирия,
когато - всичко друго заглушил,
един оркестър страшен бодро свири,
и като еполети на нощта
над нас блестят съмнителни съзвездия,
и тънката, добре наточена луна
виси над вратовете ни, готова за възмездие!
Не ми диктувай ти, априлски дъжд!
Отдавна пиша грешни изречения.
Защо мълчим до смърт, когато всеки глас
и всеки възглас днес е от значение?
Трошим глави във българските дни
и търсим брод през тях или пролука,
с надеждата, че близък земетръс
черупката им ялова ще спука!
Защо мълчим до смърт? На глас, на глас, на глас -
гърлата си, тъмниците за думи,
отпушвайте - ни ден, ни миг, ни час -
не чакайте: не бива да загубим!
На глас, на глас, на глас - отворили бодли,
излизат с кръв ръждясалите срички;
на глас, на глас, на глас, - когото да боли,
на глас да кажем всичко - всички!
Не ме прекъсвай ти, априлски дъжд!
Не можеш ти поета да прекъснеш…
На глас, на глас, на глас - като внезапен тромб
е истината: тя сърца ще пръсне!
А вие, поданици на лъжата,
на лицемерието и на тъмнината -
една разправа страшна е за вас:
за цялата отрова, влята в нас -
на глас, на глас, на глас!
Едгар По твърди, че рефренът е най-добрият начин да се внуши едно настроение и да се усили търсеното въздействие. В творбата усещаме остър социален патос и нерв, който доказва, че Валентна Радинска е сред съвременните ни национални поети, които яростно въстават срещу подмяната на стойностите и идеалите - главно екзистенциални. Впечатляващо е желанието и ни харесва способността й да отиде до края и в същото време да запази в себе си почтеността. Лирическата героиня иска да изкрещи, за да стресне и събуди човеците. Това е универсално стихотворение с полифонично звучене. Опирайки се и изхождайки от универсалността на творбата можем да съотнесем и конкретизираме лирическите послания и към априлския пленум от 1956 година, понятия като Априлско поколение в литературата ни, към прословутите сборници „Априлски сърца” и т.н. Концентриран израз на собствения живот и съдба е рефренът в „Мотив”:
…аз, ничия майка, жена и сестра.
Съдбата на поета, на твореца на изкуството е сред основните теми и мотиви в лириката на Валентина Радинска. За това става дума в стихотворения като „Средновековна балада”, „Пак” и други, където съзнанието за мисия и пример е убедително изразено. Творецът е единствен, неповторим, незаменим и трябва да си носи кръста, колкото и тежък да е той:
…И днес - премазана от българскте дни
в месомелачката нелепа - смляна,
аз моля: някой друг да ме смени…
но тука, на земята - няма смяна.
До седма пот, до сетен Страшен съд -
върти се центрофугата на дните:
от ден към нощ, от нощ към ден политам
тъй, както за последен път летят…
/”Упражнение - ІІ”/
Непримирима е поетесата в поантата на творбата:
…аз виждам: свят, без милост сътворен!
Не е за мен,
не е за мен,
не е за мен…
Словото на поетесата разтърсва със страстното горене на душата за непрекъсната драматична борба в търсенето на съвършенство.
Темата за майчинството откриваме във „Вместо люлчина песен”, където усещането за майчинство е физическо, плътско, утробно, съдбовно. Стиховете са изтръгнати от душата и сърцето на поетесата. Тя интелектулизира и опоетизира инстинктите, „пренася” ги в зоните на духа, опоетизира нагона. Това са душевни стонове, „осъвестяване” на инстинктите. Тя се опитва да опитоми инстинктите, да ги очовечи. Природното се превръща в духовно, осъзнато, преминава в интелектуално. Такова надмогване и преодоляване на болката, на неизбежното, на мрака, който ни връхлита със смъртта на най-близките ни! Изцяло автобиографично е потресаващото стихотворение „Април”, свързано със сина на поетесата и посветено на Степан. Творбата покорява с изповедността на майчината болка, която граничи с непоносимостта, но човек трябва да си носи жребия. Творба, която пречиства е и „Реквием”. И въобще разтърсващи са творбите от стихосбирката „Дъждовете” на Валентина Радинска.
В лириката на Валентина Радинска животът е „зид каменен, мъртъв, студен”, в който човекът се блъса безпомощно и иска да го пробие и преодолее, но всяко усилие отива нахалост, силите не достигат. Животът се обезсмисля и се првръща в съществуване. Протестът на поетесата е тотален, универсален /”Упражнение - ІІІ”/. Тя изследва тайните сили на мрака, вечният трагизъм на родната съдба, пустинните миражи на човешкото битие, екзистенциалната безизходица на битието. Постоянно преоткрива мъката, разголена до предела. Дори когато е огорчена, ограбена, обидена.
На човешката ни греховност е посветено „Чистилище”:
Тук съм, Господи - ето ме. Плача над гроба ти празен.
Не за себе си плача, не за себе си моля любов…
Виж ни - дрипави парии, задушени от гняв и омраза,
виж ни - жалки пигмеи: за ближния ходим на лов!
Нас роди ни геената огнена и ни беляза,
нас извергна ни мракът от адското свое сърце!
И ни даде душа, поразена от смъртна проказа,
и дамгоса със гордост надменното наше лице!
И размахахме своите мрачни криле, полетяхме,
като ледено ято се врязахме в топлия свят…
И рушихме, и бихме, и сякохме там, и се смяхме,
и превърнахме всичко на пепел, на мрак и на ад!
И със кикот безумен над пламтящата пропаст вилняхме,
тържествувахме зло и пирувахме в чумен несвяст!
После с радостни крясъци кръста ти вечен сковахме
и разпнахме те, Господи, и тълпата ревеше със нас…
И тогава глух тътен вселената тъмна разтърси,
и лазурният свод с гръм завесата своя раздра…
Със погнуса земята ни хвърли във миг от гърба си,
и ни всмука пространството в силните свои недра!
Тежко падахме ние - зловещи проскубани птици,
и се сипеха нашите дрипи над ада смълчан…
А над нас заваляха от златните твои зеници
топли сълзи и къпеха мъртвите наши чела.
И тогава душите ни бели към теб се въззеха,
А крилете ни черни - погълна ги смрадната твърд…
Векове оттогава… И все още затъват надолу крилете,
И все още душите нагоре летят и летят!
Мрачна характеристика на човешкия род, на човечеството, но има Надежда, защото душите продължават да се стремят и да летят нагоре, да се възземват към божествената доброта.
Поетът, творецът е длъжен да е откровен до предела на възможното, никаква истина да не прикрива и да не спестява на човека, да се разголва до жестокост, да изважда на показ най-интимните си чувства и мисли, най-нелицеприятните неща, да е максимално откровен, ако е истински. За това става дума във „Всичко”:
Всичко на масата - дрипа по дрипа вади,
късче по късче. И капка по капка изцеждай -
мъртвия плисък на черни, удавни води,
писък на птица, която в небето изчезва!
Всичко на масата - тънкият кръст и свещта,
детската треска, предсмъртните хрипове детски,
луминесцентния въздух на март, и нощта
дезинфекцирана със снеговете отвесни…
Всичко на масата - нека докрай да вървим:
в дните отровни с небето безмълвно отгоре
в тази до смърт равнодушна родина горим -
ставаме пепел - а тя за това не говори!
Всичко на масата - този душевен архив,
тежък с печал и омраза, лъжи и раздори -
и пред очите ни нашта родина гори -
става на пепел - а ний за това не говорим!
Всичко на масата - празните карти реди!
Български вятър вън българска пепел пилее…
Всичко на масата! Върху листа подреди
всичко на масата, всичко -
за да оцелееш!
Изповедта продължава и в „Още”, където лирическата героиня достига до отчаяние. А „Те” напомня на „За кого бие камбаната” на Хемингуей. В „Дневник” поетесата се самоупреква за недостатъчна смелост:
И какво имам тук? Аз съм само от хаоса част…
Негодувах, но заедно с всички подвивах колене.
И веднъж ли мълчах, щом потрябваше моят глас,
и грижливо гримирах лицето си, от лъжи изкривено?
Поетесата изгубва сигурност под нозете си, изнемогва от викане, а няма кой да я чуе, молитвата й към Бог е да я избави от кошмарите /”Зима-ІІ”/. Постоянно търси виновника за ставащото и в последна сметка открива Вината в човека - той сам трябва да се въздигне, да преодолее злото в себе си, за да победи Доброто. Това е и в последна сметка мечтата на поетесата Валентина Радинска.
Ето къде бродят стиховете на поетесата Валентина Радинска:
Във плитчините на плача,
по ридовете на риданията,
зарити в пещерите щедри на съня,
в подмолите безмълвни на молитвата,
на любовта във ловните полета,
във ритъма, със койнто на ранина ръми -
там стиховете ми живеят…
/”Къде”/
Истинското спасение и дом на поета е Поезията:
Бялото ловно поле на листа -
лобното място на моите мисли:
тук е за мене, тук е света…
Другият - е измислен.
/”Шепнешком”/
Нищо не може да замени удовлетворението и надеждата в Поезията, която осмисля сизифовския поетичен труд:
Аз вярвам в тези прости чудеса -
ту стих ме сполети, внезапен като гибел,
ту в светлите, вечерни небеса
гръм прогърми и буря се надигне!
Ту в бденията нощни над листа
ще се промъкне образът ти грешен
и мойта тъмнина и самота,
и моят тежък труд са безутешни!
Но дим далечен предвещава ден…
Дъждът шуми във есенната шума.
И се избистря въздухът над мен,
и ляга на листа послушна дума.
/”Призори”/
А във „Вместо отговор” Валентина Радинска е категорична и горда, подобно на великата Ана Ахматова:
Аз имам власт над думите всесилни!
А вашта власт над мен е - шепа смет.
Че мене - друга сила ме закриля.
Защото съм поет.
Валентина Радинска има пълното право да го заяви. Защото наистина е Поет!
***
Валентина Радинска разгръща поезията си предимно във вертикална посока - дълбини и висоти, по-малко в хоризонтален план, в широчина. Тя предпочита да дълбае в себе с и в живота и да лети в космическите висини, а панорамните й заглеждания и средоточия са предимно хоризонти на душата й. Нейната лирика не е пъстроцветна, ярка, колоритна, а е по-скоро графична, сивото и черното преобладават в стиховете, тя не разчита на многоцветна палитра, защото постоянно е съсредоточена в собствените си тревоги и разпятия.
Пред поезията и лирическата философия на Валентина Радинска никой не може да остане безразличен. Възприемаме тази поезия като монологично послание към други бедстващи души, опарени от обезумели страсти, разкъсвани от болки и илюзорни надежди. Убеждаваме се, че чрез поезията се изразяват важни истини за живота и смъртта, радостта и скръбта и всички останали сложни човешки емоции. Валентина Радинска ги изразява, използвайки езика по специфичен начин, променяйки структурата и ритмиката на обикновения, всекидневен говор, като използва сравнения и метафори, с които създава впечатляващи и запомнящи се картини.
Стиховете на Валентина Радинска са дълбока и жива поезия, загребана от дълбините на самия живот, на самото страдание. В творчеството си тя надхвърля пределите на индивидуалното преживяване и намира отклик в една колективна чувствителност. Думите в стиховете й се догонват и осмислят личното. Възприемането на нейната поезия не може да се осланя на буквалното възприемане на текста, а разчита преди всичко на дълбоко скритите подтекстове, не на ограничено-чувственото емпирично, а на интуитивно-пихологическото познание, което е най-същностното познание. За поезията й са характерни търсенето на равновесие между наситеността на размисъла и строгостта на формата. Лириката й еволюира към наситена мисловност, пренебрегвайки реториката на словесния лукс. В лириката на Валентина Радинска няма декоративни трели и поетични украшения. Поетесата е разбрала универсалната истина, че много от думите имат различни значения и оттенъци на мисълта, които могат да бъдат усетени и разбрани единствено в контекста на езика.
Във време на нарастваща дистанцираност и формализация на изразните средства и внушения в масовата култура, тази поетеса стои някак класически устойчиво. Тя сякаш се опитва да защити старомодната представа, че творецът е наистина отговорна личност и неговата мисия е да защитава слабия, уязвимия и унизен човек.
Валентина Радинска умее да превръща състоянията в картини, картината - в мисъл, а мисълта в себепознание и катарзис. Достигнала е до онова писане, което обединява голямата емоционалност на женската чувственост и високата вибрация на мъжкото покоряващо начало. В лириката й удивляват дълбоките пластове на тънката й наблюдателност спрямо живота. Вътрешните качества на поезията й далеч надхвърлят външните ефекти. Поразява и пленява нейната чувствителност и сложните взаимовръзки на асоциативната й мисъл. Чрез творбите си тя търси хармонията в дисхармоничния свят, в който живеем. Нейната лирика е израз на бунта на човека против грубата реалност на живота въобще. Болката в нейната поезия се крие в корена на думите й, толкова е дълбока, интимна, въздействаща ни парадоксално дори чрез мълчанието си. В лириката на Радинска ще открием преди всичко човещината, изповедността, състраданието, силата да бъдеш докрай верен на себе си.
Въпреки дискредитирането на големите идеали на хуманизма във времето, в което живее /и всички ние/ поезията на Валентина Радинска в никакъв случай не иска да се освободи и избяга от последното си убежище - човека и вярата в него. Тя непрекъснато тревожно и интелектуално-драматично търси хуманистични опори, Смисъла на човешкия живот и съществуването ни. Социалната й чувствителност е деликатна и дълбока, нейният хуманизъм е отворен към собственото й време. Скепсисът й е по-скоро противоотрова срещу възможни разочарования. Несъмнена е способността на Валентина Радинска да изрази вътрешната сила и динамика на образите със задълбочен и истинен художествен език, който не разчита на лъскави и ефектни словесни изяви. Поетесата ни поднася ярки и великолепни поетични метафори, независимо дали става дума за интимна лирика или за обществено-значими морални нравствени теми, или екзистенциални размисли.
Осип Манделщам говори за трудната задача и голямото усилие, което е необходимо на поета, за да се освободи от властта на „съзнанието за правота”. Манделщам казва също: „Ние сме хора на смисъла”. Можем да твърдим, че Валентина Радинска е поетеса на Смисъла. В нейната лирика думите се усмихват през сълзи. Стиховете й са изповедни, ярки, диалогични, дишат трудно и същевременно са озарени от високо майсторство. Творбите й са изпълнени с полемичност и актуална универсална проблематика в истинския смисъл на понятието.
Валентина Радинска - една завършена поетеса.
