Aлександър Гочев

ЧАРЛИ

Чарли Шера вече го няма. Симпатичният и учтив Чарли. Не беше необходимо да го познаваш отблизо за да знаеш, че е много добър човек. Достатъчно беше да го срещнеш по коридора или в асансьора, стиснал с кафявите си от никотин пръсти вечната чаша, поздравявайки с лека усмивка, внимателно правейки път на колеги и колежки.  А чашата си беше почти вечна, 400 милилитрова стандартна чаша за американско кафе или чай, тридесет и пет годишна, с адсорбирани молекули кофеин от деня, в който Чарли постъпва на работа в компанията. Предположението за адсорбираните молекули беше направено пред  Чарли и той, отговорно замислен, отвърна, че най-вероятно имам право. Беше специалист по адсорбция. Не изказах гласно предположението, че учтиво дава път на всеки, за да предпази преди всичко чашата. То само се мярна като сянка  и изчезна  като изключително недостойно - не се вързваше с усмивката му. Чарли ми обясни, че  и той самият е много изненадан как така е все още жива и здрава и че напоследък е станал даже малко суеверен по този въпрос. Суеверието си беше съвсем на място и ето защо.

Всяка сутрин Чарли изплакваше чашата и си правеше прясно кафе. Отпиваше малки глътки без да прекъсва  редакторската си работа, кафето стинеше и, когато достигнеше стайна температура, Чарли ставаше, вземаше чашата в малко протегнатата си напред ръка и се понасяше, леко  ситнейки по маршрута си: надясно по коридора, завой наляво, след десетина метра още един наляво, след още толкова надясно и спирка пред асансьора. Слизаше с него до приземния етаж, където имаше малка кантина с машина за вода и лед, нагревател с гореща вода и микровълнова печка, в която Чарли кипваше кафето и се понасяше обратно. Тази процедура се повтаряше  приблизително всеки час, предполагам поне 5-6 пъти на ден. При 240 работни дни в годината за 35 години това прави  между 42,000 и 50,400 разходки. Споделих тези бакалски сметки с Чарли в светлината на винаги коварната теория на вероятностите и в двама ни се всели истинска тревога за съдбата на чашата. След този разговор ми се струваше, че той започна да ми се усмихва малко нервно и сякаш ръката му леко трепереше.

Малко след това на някаква разпродажба видях  електрическа подставка за чаша, предназначена да поддържа течността в нея достатъчно гореща. Платих два долара и реших, че това е много добър подарък за Чарли. И компенсация за тревогата, която вселих в душата му за неминуемата съдба на съкровената чаша. На другата сутрин рано рано цъфнах на вратата на кабинета му и поднесох подаръка. Казах му, че това е много добро решение, особено като се има предвид, че по коридора напоследък започна да се движи някакъв мустакат със скоростта на торпила, появявайки се внезапно на завоите,  леко наклонен, за да компенсира центробежните сили. “Чарли - казах му - чашата няма никакъв шанс, ако го срещнеш! “

Бях  мярнал навреме  мустакатия една сутрин и, както му се бях заканил отдавна, реших да не изпускам удобния момент. Направих се, че не го виждам и продължих дълбоко замислен по права линия. Мустакът му се мярна отдясно наляво на около десетина сантиметра  от лицето ми,  лъхна ме на пица и после оня се хрясна в стената - беше отскочил в последния момент да не се блъсне в мене, но не можа да изчисли стената. “Добрутро! -  казах най-мило. - Всичко наред ли е? Главата такова….”

Мълчание, втренчен поглед, тръсване на глава и пак напред със същата скорост. След около година изчезна някъде. Може и да не взел правилно някой завой в по-обобщен смисъл.

Бях доволен от себе си и даже си представях как  Чарли  въздъхва с облекчение, пипвайки чашата, която наистина си стои гореща. Най-изненадващо, още същия ден, виждам нашия пак да ситни по коридора да подгрява кафето. Зинах! Чарли ми се усмихна с особена усмивка, леко накриво, стори ми се  даже малко виновно, усмивка, в която прочетох благодарност, че не му задавам никакви въпроси.  После разбрах колко кретенски съм си въобразявал, че така лесно, с някакво си нагревателче, ще се пречупи една тридесет и пет годишна рутина. Идеята ми беше добра по отношение на чашата, да се запази цяла, но по същество беше еквивалентна да се строши нещо вътре в Чарли. Повече не го подкачих, а той започна пак да ми се усмихва нормално, даже с малко дяволита усмивка.  Започнах да се лаская, че ме е оценил малко по-високо интелектуално главно поради мълчанието ми след инцидентна с нагревателчето.

След като Чарли напусна, научих, че работел вечер като келнер, не защото му трябвали пари, а защото обичал да е сред хора. Представях си как се провира ловко с куп чинии сред тълпата, елегантно усмихнат, и си мислех, че и Чарли, и чашата всъщност са си били винаги в пълна безопасност по простата причина, че си бяха едно цяло.

—————————–

БИЛИ

Трябваха ми пари. Току що бях започнал нова работа, имах заеми, бъдещето беше леко под въпрос относно постоянни приходи, петчленното ми семейство както винаги беше силна опора, но за този начален момент само морална такава. С една дума главих се  да разтоварвам камиони в оромните складове на “Сиърс”, фирма с магазини навсякъде из Щатите, където можеше да се купи всичко за семейството с изключение на храни. Главната квартира на компанията в Чикаго  се помещаваше в най-високата сграда в света, със 108 етажа, висока 442 метра, като първенството й беше отнето едва през 1998. 

Трябваше да съм в складовете  от 17.30 до 23.30 часа с половин час почивка. Редовната ми и предполагаемо постоянна  работа ме ангажираше  осем и половина часа  в интервала от 7 до 17.30 часа и такова едно гъвкаво работно време даваше възможност да приключа деня в 15.30, да си бъда у дома в 15.50  т.е. имах малко повече от час за почивка и вечеря. В 17.00 трябваше да потеглям към складовете. Връщах се малко след полунощ, вземах душ и се бухвах в леглото без много да се мотая, защото трябваше да ставам не по-късно от 6.00. Разписанието беше малко натегнато, но беше възможно да се издържи известно време без особени проблеми. С малко повече дисциплина и с по-малко сън.

Разтоварвахме големи камиони, известни в България под името тирове. Двама души за пет и половина часа до пълно опразване. Освен разтоварването трябваше да се описват кашоните и сандъците - трябваше да се открие номера им някъде по опаковката и да се нанесе в компютър. Такъв имаше отделно за всеки терминал, пред чиято врата се паркираше  поредният тир,  позволяващ хоризонтално движение на стоките. Нашата група беше с малко променлив състав, между 15 и 20 души, главно защото не всички идваха редовно на работа.

Аз се паднах да бъда с Били, младо момче, не повече от 20-22 години,  стройно, елегантно, с мексиканоподобна физиономия, боксьорче, както почти веднага ми беше казано. И както се оказа, много мързеливо. Любимото му занимание беше да пише  писма до дамата на сърцето си, с късо моливче, на сгънат на четири лист, подпрян на вътрешната стена на тира. Като поопразвахме малко повече място Били започваше да сменя позиция не само на 180 градуса, пишейки последователно в шепа или на стената, но и с паралелно преместване по дължина на тира особено при по-сложни изречения. Най-много след четири или пет  думи се налагаше да сменя конфигурацията.

След няколко дни пристигна тричленна делегация водена от Кен, набит и много як афроамериканец, на когото бях помагал няколко пъти с компютъра. Били го нямаше в момента, вероятно беше мръднал до тоалетната. Кен направо ме уведоми, че Били ме изполвал най-безогледно, че аз трябвало да работя и за него, за да се опразни камиона, че те се чувствували длъжни да ме предупредят, че били на моя страна, защото съм бил добър човек, защото веднага съм бил съгласен да помогна на всеки, който искал помощ. Аз им благодарих за информацията, но им казах, че не ме интересува какво прави Били. Казах им, че прекарвам осем часа в малка стая, седнал пред един компютър, че считам разтоварването на камиона за необходима за здравето тренировка,  че времето минава по-бързо, когато работиш, без да спираш и че нямам на кого да пиша писма с моливче. Отговорът ми  добави много дебел штрих към странния ми образ на човек с вроден добросърдечен кретенизъм по отношение на възприемане на американската действителност. Отидоха си тихомълком и явно замислени.

След десетина дни делегацията отново се появи  пред мене и отново в отсъствие на Били, който пак беше мръднал някъде, може би да си подостри моливчето или да търси гумичка. Този път Кен ми зададе въпроса дали съм му давал назаем пари. Отговорих утвърдително, двадесет долара. Веднага започнаха да излагат новините,  хорово, че Били вземал пари назаем  едва ли не от всеки. И не ги връщал. Казах им да не се безпокоят и добавих, че Били ще ми върне заема. До два-три дни. Толкова останаха изумени от невежеството ми, че мълчаливо се обърнаха и си тръгнаха.

След десетина минути пристигна Били. Бях му дал преди седмица една двайсетачка. Трябва да си призная, че той ми беше станал симпатичен, нещо което едва ли мога да обясня. Възприемах го по-скоро като някакъв, който можеше да ми бъде син, с надежди да помъдрее малко в близкото  бъдеще, по простата причина, че иначе едва ли може изобщо да се надява на каквото и да е  бъдеще. Привличаше ме абсолютно философското му отношение към проблема  заплата-работа, в което за понятието задължение изглежда нямаше  място. Още, струваше  ми се, че преди няколко дни, когато ни бяха прикачили един новак за обучение, бях спечелил нещо като рудиментарно уважение от негова страна,

Новакът Джейсън имаше малко странно поведение, но нищо екстраординарно - всеки си е малко странен, да не говорим за Били. Та този Джейсън спираше отвреме навреме и ни наблюдаваше внимателно как се движим като роботи. Разтоварването вървеше лесно, кашоните, макар и големички, бяха еднобразни с ясни етикети, без проблеми с регистрирането. Аз и Били се разминавахме, празен с пълен, точно на входа на тира, където се беше паркирал и Джейсън, край когото минавах съвсем близо на влизане без товар. В един такъв момент той ме блъсна странично. Аз се завъртях около оста си и продължих навътре като леко се оттласнах от стената. Завих и му казах, че е време да си сменим местата - той ще носи, а аз ще гледам. Бяха му казали, че съм старши и той безропотно тръгна навътре. Изчаках го да направи  няколко тигела, и когато тръгна да излиза с един по-голям кашон, го хласнах рязко в стената. Джейсън се срути, кашонът падна върху него, а той, полуседнал-полулегнал рефлекторно се опитваше да го задържи. И той, и Били се втренчиха в мене. Застанах пред легналия Джейсън и му казах най-спокойно: “Ени тайм, Джейсън, ени тайм!”

На другия ден Джейсън се премести на стаж при друга двойка, после при трета, после Кен ми докладва, че сменил всички възможни терминали. След десетина дни се появи с шефа (Били го нямаше на работа) и ми заяви, че иска да работи с мене. На въпроса ми «Защо точно с мене?» получих най-неочакван отговор, за който нямам обяснение и за който той нямаше никакво основание: «Защото си човек.»

 Работи с мене известно време, когато Били отсъстваше, после изчезна. Това беше случката с Джейсън, която явно допадна на Били и той започна да дава признаци, че ме забелязва.

Та ставаше въпрос за двадесетте долара. В подходящ момент започнах атаката: “Били - казвам - ти си ми много симпатичен, особено когато започнеш да пишеш писма на твоето бейби. Сега, виж, ако не ми върнеш двадесетте долара, нищо страшно. Аз имам по-сериозни финансови проблеми, които и с двадесет, и без двадесет и с още едно двадесет, и без още едно двадесет, няма да и да помръднат. За да ти покажа, че не умирам за такива пари ето,  тука имам още двадесет долара, които сега мога да накъсам на парченца и да хвърля на боклука. Няма да се карам, няма да се хвърля да се бия с тебе, но това, което ще стане, е следното: ще бъдеш преместен от групата хора, които аз харесвам, в групата хора, които аз не харесвам. И връщане няма, Били. Връщане няма. Външно няма и да забележиш особена промяна, само може би някои нюанси, но ти си зает човек, и едва ли ще ги забележиш. Имам предвид твоята малко еднопосочна кореспонденция. Защото не съм те виждал да четеш писма, а само да пишеш. Та така, значи, имаш срок 48 часа да ми върнеш парите.”

На края на втория работен ден Били ми върна 19 долара и 40 цента, обирайки  всичко от джобовете си.

“Били - казвам- ти си добро момче. Не съм се и съмнявал в това. Дано момичето, което получава редовните ти писма, да те оцени по достойнство. Няма нужда да ми връщаш шейсетте цента, почерпи се едно американско  кафе от автомата.”

На другия ден делегацията на Кен пристигна по разписание, както се полага, в отсъствието на Били. Осведомиха ме,  че всички знаели, че Били ми бил върнал парите, и че всички искали да знаят как съм успял да постигна такъв един немислим резултат.  “Секрет - казвам - това е пълен секрет, Кен. Обещал съм на Били да не казвам на никого.”

А от полунощните пътувания към къщи, около 25 минути, ми е останало само видението от пустата, безкрайна и права Мак Кинли  стрийт, по средата на която имаше светофар, зелените фарове на който  отдалече, през полузатворените ми клепачи, приличаха на очите на  добродушното слоноподобно чудовище Снъфи от популярното куклено шоу Сесами стрийт, което приближаваше, приближаваше и накрая ме поглъщаше, при което аз се усмихвах доволно със затворени за момент очи.

—————————–

ПОЛ

В  лабораторията ни в Texas A&M University един ден се появи странен посетител. Влачеше с усилие огромен куфар като тропаше тежко с желязната пета на  гипсирания си до над коляното ляв крак. Поогледа се и реши, че ще му е най-удобно да се паркира в далечния край на лабораторията. Повлече се нататък, аз го последвах бавно, после го изпреварих и влязох в стаята си, като оставих по навик вратата отворена. Наместих се зад бюрото си и в този момент гипсираният се появи на вратата. Куфарът му издумка на земята, а той се подпря на рамката като дишаше издълбоко. Поканих го да влезе. Той примъкна куфара без да го вдига и се стовари на  най-близкия стол все още стиснал дръжката му. Дишаше тежко, но успя да се представи: “Казвам се Пол. Благодаря!”

Попитах до с какво мога да му помогна и той пожела чаша вода. Изпи я на пресекулки като стеснително се усмихваше в паузите.  Изглеждаше около петдесетгодишен.

Попитах го накъде пътува. «Навсякъде» беше отговорът. Каза че е сейлсмен, търговски пътник, продавал книги, включително Енциклопедия Британика. Обърна куфара  на пода, отвори го, започна да вади книги и да ги нарежда на съседното празно бюро.

Аз вече имах известен скромен опит с купуване на книги  не от книжарница. По пощата. Бяха ми пратили някакво предложение за членство в нещо като клуб на почитателите на книгата - можех срещу един долар да почна да получавам книги, да задържам някои по избор срещу заплащане, а  останалите да връщам. На специална бланка трябваше да отбележа с кръстчета какъв вид литература предпочитам: детска, спортна, приключенска, криминална, военна, историческа, романтична и др. С моята само тримесечна практика да разговарям английски извън физиката и химията реших, че е добре да сложа кръстче на  adult books осигурявайки си по такъв начин един по-широк спектър на книги за възрастни (adults).  Смятах изборът за изключително удачен, неограничителен, гарантиращ  нещо като коктейл от най-разнообразни жанрове, избор направен умно и икономично и то само  с едно кръстче.  

След около седмица започнаха да пристигат на интервали през два-три дни дебели, лъскави и цветни порнографски албуми с размер на половин вестникарка страница, че и по големи. Пощенските разходи за връщане на един такъв албум бяха равни приблизително на  50% от цената му. Много скоро имах да давам от порядъка на двеста долара с единствената алтернатива да се превърна в постоянен клиент на пощата - опитите ми да прекъсна членството си се оказаха изключително неуспешни.  Побеснях и реших да не давам признаци на финансов живот. Книгите спряха да идват, но започнаха да пристигат на интервали отначало любезни подканващи писъмца, после тонът им взе да се  повтвърдява, след това да става леко застрашителен и накрая  направо заплашителен. След това се оказа, че телефоните им започнаха да работят, но сега пък аз започнах с тяхната практика - лоша връзка. Най-накрая пристигна любезно писмо с молба да върна книгите по пощата плюс специален  етикет за платени пощенски разходи.  Наблъсках поне десетина албума в един по-голям кашон и ги закарах с облекчение на пощата. Само два дни преди визитата на гипсирания.

“Имате ли adult books?” - попитах максимално саркастично сейлсмена Пол, който все още подреждаше щанда си на свободното бюро. “Защото ако нямате… какво да ви кажа, само си губите времето.” Оня така си и остана с отворена уста и книга в ръка. После се поокопити и каза, че това направление не влиза в амплоато му, но може да се опита да направи нещо. “Добре - казвам - ако нямате адълт букс дайте да видим нещо от Енциклопедия Британика.”

 Сега гостенинът разбра, че май става дума за съвсем безвкусна шега и изведнъж стана много пъргав.  Извади два-три тома от енциклопедията и започна да излага надълго и нашироко интелектуалното богатство, изисканото оформление, прекрасната хартия, която, представете си, е толкова тънка и здрава, че можете да държите и даже да размахвате целия том, като хванете с две ръце само един  лист. Тирадата завърши с добре премерена пауза, за да мога да се впечатля от гордата му поза с протегнати напред ръце, в които висеше само на един  вече необратимо омачкан лист, по-дебелия от томовете. “Колко струва енциклопедията  - питам -  и защо трябва да се мачкат листата?”

Пол се направи, че не е чул и продължи да излага някои исторически факти относно енциклопедията. Отново попитах за цената и отново не получих отговор. В това време в стаята влезе Питър, мой колега, и сейлсменът веднага го включи в в играта. Прекъснах тирадата му и го предупредих , че ако до една минута не ми каже колко струва енциклопедията, ще напусна стаята. Така и стана.

Върнах се след около два часа и заварих оживена дискусия, в която освен Питър бяха въвлечени още двама китайци и сърбинът Владимир. По моето бюро също имаше  книги, които Пол веднага започна да прибира. Скоро след това тълпата се разсея и ние останахме сами. Пол започна да прибира стоката в куфара, разбрал, че едва ли някой ще купи нещо. Попитах го къде е паркирал колата си, знаейки, че не може да е наблизо. Предположението ми се потвърди, след което му предложих да му помогна като му нося куфара до там. Той застина безмълвен, после само успя да попита защо. “Защото - казвам - сте със счупен крак и защото сте истински търговски пътник, като тези описани в романите. И още, довечера ви каня на вечеря у нас.”

Пред очите ми беше Уили Ломан от “Смъртта на търговския пътник” и детето мексиканче, което най-упорито и учтиво се опитваше да продаде вестник на Хъмфри Богарт, даже и след като последният беше плиснал чашата с вода в лицето му и после смаян от образа на жестоката детска реалност, най-накрая спечелила  сърцето му.

Тръгнахме. Ръцете ми периодично онемяваха от тежестта на куфара, в който, най-отгоре, тегнеше и черният том с омачканата страница. Не се предавах и не спирах, само често сменях ръцете, не исках да се покажа по-неиздържлив от гипсирания сейлсмен, който най-себеотдайно беше нахълтал в една университетска лаборатория, в която едва ли можеше да очаква някой да купи нещо по-съществено. Неволя, предполагам. Американска неволя.

Вечерта Пол пристигна с букет цветя за жена ми. Беше много занимателен, разпитваше ни за България, а ние за неговите пътувания, за живота му. Разбира се, веднага ми каза, че мога, в най-добрия случай, да си купя Енциклопедия Британика за 450 долара, нещо което не можех да си позволя, защото изплащах първата си кола купена на старо. На тръгване го поканихме пак да намине, ако има възможност. Месеци след това  на няколко пъти намирахме оставени пред вратата ни книги с бизнес картичката на Пол, но не го видяхме повече.

Британика си купих в края на втората година, в Калифорния. Сега рядко я отварям, информация  по-бързо и удобно се получава на Интернет, но всеки път, когато видя редицата от черни томове със златни надписи, пред мене застава Пол с гипсирания си крак и с тежкия куфар в ръка. Точно тогава започва да ми липсва.

—————————–

РИК

Рик беше типичен представител на преобладаващия бял американския контингент от групата на докерите в складовете на “Сиърс”, чиято средна възраст беше между 25 и 35 години, повечето семейни, без постоянна работа и с неизвестна професия. Случваше се, много рядко, да няма камиони и началникът с извинение  заявяваше, че можем да си тръгваме, но ако някой не желаел можело да остане до приключване на работното време, разбира се, с нормално заплащане. За най-голямо мое учудване част от белият контингет с радост си тръгваше. На въпроса ми «Защо?»  ми се отговаряше, че искали да поиграят с децата си. На коментара ми, че тази игра ще им струва около петдесет долара получавах повече физиономии отколкото обяснения. След две-три минути всички се омитаха възбудени и радостни. Рик оставаше - нямаше деца. Дребната му руса съпруга, с която по-късно можах да се запозная,  го беше изпратила да подплатява най-съвестно прозирния семеен бюджет. В тези редки случаи групата се събираше на разговори на удобно място и, най-естествено, започваше обмен на прерсонална информация.

В такъв един момент Рик  предложи да ми помогне да сменя стартера на моя шевролет “Шевет”, най-малката кола тип “Шевролет” на “Дженеръл Мотърс”  и, според допитването в класа на дъщеря ми, възможно най-загубената кола. Бях й я купил за  250 долара от една колежка, хърватката Душка. Превозното средство беше на дъщеря й, наричаше се “Стефан” (в чест на нейния персонален герой, тенисиста  Стефан Бенгт Едберг), с изключително нисък километраж за годините си и с голяма дупка на пода на предното пасажерско място, която би могла да се използва за спиране с крак при малки скорости и при много уплашен спътник. Занитих парче ламарина върху дупката, сложих нова постелка и Стефан летеше без проблеми из целия град  показвайки завидно ускорение при изпреварване и потегляне. Често карах Стефан до складовете и обратно.

Рик пристигна с неговия Додж,  “тъф-гай” трък, с предно и задно предаване и свали сандък с много инструменти. Аз все още не бях се екипирал достатъчно и му бях много благодарен. С възхищение обиколих неговото доста внушително камионче, ритнах предната гума и го пипитах има ли с него проблеми, въпрос  с очевиден отговор като се има предвид продупчената му от ръжда ламарина  и над четирите колелета. Рик ми отговори, че не го кара много, освен през зимни дни с много сняг, когато веднага излизал по пътищата на лов за закъсали коли, затънали главно в някой крайпътен  шанец. Такса 50 долара. Ако искаш! Твърдеше, че добре припечелва: «Защото никой не иска да върви пеша или да спи в заседналата кола през зимата».

За да сменим стартера се наложи да сваляме главния спирачен цилиндър поради липса на място. Демонтажът и монтажът на самия стартер беше работа за половин час, но оправянето на спирачната система искаше обезвъздушаване, което отне доста време. Само след два дни стартерът отказа. Бях купил най-евтиния от  най-евтиния магазин за авточасти. Като го връщах попитах продавача дали знае, че трябва да се разглоби половината кола, за да се сложи стартера й, че продаването на  «рекондиционирани» стартери за Шевет е еквивалентно на криминално деяние.  Най-невъзмутимо ми беше даден отговорът, че магазинът предлага резервни части на конкурентни цени. Прибрах си парите и купих  друг от «Напа»,  магазин, обслужващ префесионални механици.  С Рик повторихме процедурата, след което се оказа, че сме нещо като много добри приятели. Според него.

После ме покани да ходим да гледаме боксов мач на Майк Тайсън, на платено предаване, у някакъв негов познат. В средно голяма стая се беше събрала доста плътна тълпа, в която веднага загубих от погледа си жената на Рик, на която бях представен като «моя най-добър приятел Алекс». После Джеймс “Бъстър” Дъглас нокаутира  Тайсън и това беше като земетресение поне от седма  степен - да се нокаутира урагана Тайсън!

Както бях обявен за “моя най-добър приятел Алекс”, един ден, през малката петнадесетминутна почивка, различих гласа на Рик да казва на  един от своите колеги-американци как тези “фъкинг форинърс”  вземали тяхната работа и затова те трябвало да работят каквото остане, например, да разтоварват камиони.  Приближих се и му казах, че и аз съм един от тези “фъкинг форинърс” и, че това някакси не пречи, например,  да бъда обявяван отвреме навреме за «най-добър приятел» на един от тези, на които съм взел работата. Или на които ще им взема работата и утре няма да могат даже да разтоварват камиони. Рик беше доста изненадан и успя само да каже: “Ти не си.”

Както и да е, не се бях засегнал изобщо по простата причина, че разбирах много добре нагласата им, такава, каквато е на всички в тяхното положение, а и не само в тяхното положение  - винаги някой друг им е виновен. Ние сме практически без недостатъци, но кой знае защо всичко е против нас и особено тези… (тука се добавя съответният причинител, типично, в ругателна форма).

Малко преди да приключи временната работа в складовете (уволниха най-неочаквано и моментално цялата бригада), Рик получи емоционален шок и причината бях аз. По време на голямата почивка от половин час всички отивахме в нещо като кантина, където повечето хапваха донесени или купени от автомата сандвичи, пиеха кафе или нещо газирано, обикновено кола. На път за кантината спрях да си измия ръцете на един от редицата умивалници в тоалетната. Колега от бригадата, Райън, си бършеше ръцете и на излизане ми бутна в ръцете един сандвич  купен от автомата: “Вземи го, аз си тръгвам, случи се нещо спешно! Изяж го или го дай на някой друг!”

 Всех сандвича, отидох в кантината и седнах на една от дългите маси, на която вече бяха насядали пет-шест души между които и Рик. Попитах го дали иска сандвич и му го подадох, професионално опакован. Рик ентусиазирано го взе, разкъса обвивката и го захапа доста зверски. Дъвчейки ме попита откъде съм го взел, защото той искал такъв, но нямало в автомата. “От тоалетната” - отвърнах доста директно и фактологично точно.

Рик се смръзна и после с отвратена физиономия изплю голямата хапка. Джонатан, седнал до него, с рефлексите на типаж от “Човекоядката” на Зощенко, моментално грабна сандвича с думите: “Дай, аз ще го изям!” - и го захапа, при което Рик за втори път остана с отворена уста, втренчен в мене за някакво обяснение. “Не лъжа! - казвам -  Райън ме видя в тоалетната и ми го даде, защото трябвало спешно да си ходи у тях.”

Чистосърдечното ми обяснение изглежда нямаше особен ефект, защото след малко чух как Рик каза на съседа си, че се чувствал осквернен. Съгласен съм, че се пошегувах малко в докерски стил, но пък не съм допускал, че малко дебелокожият Рик, например в други ситуации, може да бъде толкова гнуслив. Веднага Джонатан ми стана по-симпатичен, въпреки че и той не блестеше с чувство за хумор. Беше достатъчно гладен.

А Шеветчето ми служи още известно време и после го продадох на двама младежи за седемстотин долара, за да си покрия разходите от петстотин за малка поправка на скоростната кутия. След два-три дни се обажда съпругата ми на работа и ми казва, че човек от ФБР иска да говори с мене. Попитаха ме дали мога да се прибера в къщи за малка справка във връзка с колата, която съм продал. Казах, че няма проблеми и че след около петнадесет минути ще бъда там. Когато пристигнах, видях пред апартамента паркирани четири коли на ФБР, а вътре имаше трима симпатични млади хора, които най-приятелски си приказваха с жена ми. Обясниха ми, че двама души били ограбили банка, взели  20, 000 долара и отпрашили в някакъв Шевет. След известно време влязли в следите им, но бандюгите успяли временно да се измъкнат (Знаех си аз, че колата е добра!). После хванали само единия с колата и възстановили почти всички пари - били изхарчени само две хилядарки. Шеветът имал номера, регистрирани на мое име и бил моя собственост. Резонно било да си помислят, че моят апартамент е бандитска бърлога, което и обяснявало четирите коли отвън и тримата събеседници вътре. После ме посъветваха като  продавам кола да си запазвам копие от документа за собственост, в който съм бил длъжен да напиша имената на купувачите, адреса им плюс още информация по закон. И да си прибирам номерата. Обясних им, че това е първата кола, която продавам и не съм знаел процедурата освен най-елементарната: “Дай пари, на кола!”. “И после някой ти идва на гости” - допълни един от агентите и се усмихна.

Писаха ме свидетел, викаха ме на делото на хванатия, неговият адвокат започна да ме притиска, но това е друга история. След делото ми се обаждат да отида да си прибера Шевета. Водел се моя собственост. Обясних им, че аз съм го продал и че даже вече съм похарчил парите и че не е коректно да си го взема ей така, без да плащам. Отвърнаха ми, че има плащане. За паркинг - три месеца по десет долара на ден. “Мерси - казвам - давам го на бедните. Нека те да ви платят за паркинг.” “Не се безпокойте, - отвръщат ми - за тях е безплатно.”