ФОТОГРАФИЯ
СТИХОВЕ 1979 – 1982
ФОТОГРАФИЯ
Стоях си изоставен и проблемен.
Мълчах си, както зная да мълча.
И гледах, както мога да не гледам.
Личеше си, че просто не лича.
Привикнал съм от навик безпощаден
да чезна в ежедневен негатив,
където подозирам, горд и хладен,
че лед и топлина са мой статив.
Но кой ме е заснел такъв – незнаен,
потънал и полунепроявен,
такъв самотно-тъмен, лошо краен?
Навярно ежедневието в мен!
26.V.1979 г.
ЗА ПРАВОТО, ЧЕ СЪМ ЖИВЯЛ
Завърших собствен университет.
Сърцето дипломите ми призна.
Сега с познанието съм зает
върху един таран от светлина.
Ще блъскам тази крепостна врата
на мрака пуст, ленив, окаменял.
И въглени ще хвърлям по смъртта
в борба за правото, че съм живял!
27.V.1979 г.
СЕГА И НЯКОГА
Вдигам стълбове, лъчи и гръм,
за хармонията водя битка.
Буден като капка лава съм
в смееща се вулканична китка.
Някога, (това е друг закон),
пълен с тайна светла ще угасна.
Времена ще пеят в тъжен тон:
“Всичко беше толкова прекрасно!”
11.VІ.1979 г.
ПРОЛЕТ
Вървях по хълма и обезумявах
ту в люляково-синьо, ту в зелено.
Избухвах страстно и се утаявах –
нещастна капка в океан-вълнение.
Не се обсъждах, ни запаметявах.
Болях от всичко, всичко оправдавах.
Забравях нещо, нещо все забравях…
И нищо повече… Обезумявах!
16.VІ.1979 г.
КОГАТО СИ ИЗГУБИЛ ЧЕРНОЗЕМА
Когато си изгубил чернозема,
ще разораваш камъни и пясък.
В браздите на нещастното съмнение
ще хвърляш гладен, лешояден крясък.
От него никнат вълци и хиени,
с неназовима мъка в гласовете.
Когато си изгубил чернозема,
не сей, а извор намери, поете!
26.VІ.1979 г.
НАСТРОЕНИЕ В КЛУБА НА МХТИ
“Не немеем, но се смеем!
И народни сме без жертва!”
Плач забравен, ненадеен,
Ботев тихичко откъртва.
Тази водка, дето струва,
колкото не струвам вече,
интелекта ми лекува
от интелигентски речи…
КЪСНО БЯГСТВО
Забравяш, че си свършил с чистотата,
не виждаш, че в мътилката си друг.
На късно бягство си вдървил краката,
безпомощен си като детски звук.
Еднаква тиня те топи и цапа,
увлича те безжизнена лъжа.
Не можеш крокодилите надлапа!
Ще бъдеш лапнат, ако не греша!
Те даже с предварителна тирада
ще оправдаят жеста некрасив.
Добре си – няма що! И ти се пада
смилаем да си и формално жив.
ИНТЕЛЕКТУАЛЕН ФАШИЗЪМ
С отровени в растежа ядки,
в черупки винаги прилични,
какви сте ми горчиво-сладки,
когато сте оптимистични.
Рогцата ви не са големи.
Ужасно малки са, но остри.
И дебнете за сгодно време,
неканени и страшни гости.
ПРЕД ОЛТАРА – КРАСОТАТА
Със скептично примирение
и бунтарство приглушено,
остарял от поражения,
се учудвам, че не стена!
Някъде греших нарочно.
Много повече – неволно.
И живях разнопосочно,
с голо тяло, вместо с броня.
Удряха ме най-различни.
Колкото можах – отвърнах!
Вече ми е тъй скептично –
гръб, едва ли не, обърнах!
Свято чувство – на колене
пред олтара: красотата,
само ти бъди у мене!
Другото е за в земята.
КЛЮЧ
Жълто петно – меланхолия,
трия унило очи.
Толкова много защо ли е
всичко, което горчи!?
Тихо и дълго очакване
на примирена вода.
Някъде с кратко прещракване
врътва ключа си смъртта.
Няма кого да затрогваме,
няма какво да мълвим…
Много сте, много сте, спомени,
а пък ключът е един!
