БОРИС ШИВАЧЕВ

Самуил Д. Стрезов

(Писмо от Южна Америка)

Прехвръкна океана кобната вест за смъртта на Борис Шивачев и опечали приятелите, които покойния остави на дванадесет хиляди километри разстояние от неговия гроб. Заедно с всичките скърбим ние за ненавременния и неочакван край на един многообещаващ писател и същевременно за загубата на един от най-ценните ни другари в Аржентина.
За пишущия тия редове, съдбата отнема другар, дълго време съпътник, рамо до рамо, из обширните плодородни и още по-обширни пустинни поля на Южна Америка. Неговия лик е отпечатан дълбоко в скъпите спомени за здружения живот, когато споделяхме радости и изтезания, много повече изтезания, отколкото радости.
С настоящите редове не искам да правя „литература” или критика. Искам само да нахвърлям бегло някои впечатления и мисли, които се трупат спонтанно в паметта ми като далечно задушевно надгробно слово за загубения скъп другар.
Борис Шивачев беше космополитичен писател, черпещ своите теми от собствения си живот, както това са правили най-прочутите писатели. Описването на неговия действителен живот е наистина материя несвършваема, толкова от гледна точка на авантюристически, колкото и на дълбок психологически анализ на положения комични, патетични или пълни с дълбок трагизъм.
Интересно е да се разглежда живота на Борис Шивачев в неговия предтворчески период, живота на неговото емигриране в Аржентина, но още по-интересно е да се проследи неговия характер, битие. Може би след разделянето ни да се е изменил, но периода на съжителството ни като неквалифицирани работници хвърляни в вихъра на безредното и колосално аграрно производство на тая още девствена земя, ми даде възможност да наблюдавам непосредствено някои негови черти, които са запечатани ярко в паметта ми.
Така напр. всичките негови начинания, от най-дребните, до най-значителните носеха един героичен отпечатък. Борис вършеше всичко с оглед на благородния подвиг, воден от желание да преодолява всичките трудности със своите качества, да върви на преден план, без при това да спъва пътя на останалите. Виждал съм го по цели часове да упорствува с рядко постоянство да извърши нещо, каквото и да било то, независимо дали би му дало някакъв положителен или относителен резултат.
В това отношение той беше предвестник, защото такъв трябва да бъде живота в едно особено общество. Никога той не схвана днешната тъжна действителност, че за упорития и тежък труд на работника по настоящем е нужна методичност, предпазливост и умереност, и че неможе за сега да се гледа на труда като на игра, спорт или изкуство. Днешния труд е крайно машинизиран и в него няма нищо творческо; господарите и условията на конкуренцията не позволяват това.
За куриоз и илюстрация ще спомена два случая, които ми идват на ум в тоя момент.
Според Бориса всяка работа, било и най-вулгарната на глед за обикновения наблюдател, в същност не е лишена от интерес и изкуство. Възхищаваше се, дохождаше до възторг, дори от хамалите, които дигат с една ръка седемдесет килограмов чувал пълен с жито и като го въртят над главите си минават бегом по дъската, просната между дока и палубата на парахода. Сякаш че подвига и ентусиазма украсяват и причисляват към областта на изкуството всяко човешко дело.
Един ден, когато слънцето пращаше почти отвесно горещите си лъчи и всички използувахме едночасовата пауза за почивка, Борис се изправи пред един пълен с жито чувал с твърдото намерение да го вдигне от земята, без да го пипа с ръцете си. Цял час се въртя, потънал в пот, разгърден, запъхтян, завирайки лице в праха, с изпъкнали до пръскане жили на силните си ръце и с вълнуващи се гърди, да постигне целта си…
- Ще го вдигна, брей, ще го вдигна! Хей такива „осъмски камъни” съм вдигал аз в
Ловеч!
Ето и друг характерен случай.
Веднъж, кой знае как, отзовахме се там някъде пред южната ж.п. линия край едно просторно езеро - блато, наречено „Лагуна де тодос лос Сантос” (езеро на всичките светци). Него ден не работехме. Отидохме с Бориса край езерото. Гонихме се край брега, кряскахме неистово, цамбуркахме се във водата и изпитвахме удоволствие да подплашваме облаци от дългокраки розови фламинги, патици, гъски и безброй други видове водни птици.
По едно време Борис постави ръката си над очите, изследва внимателно повърхността на езерото, чийто отсрещен бряг се губеше в хоризонта. Далече навътре всред тихите блестящи на слънцето води, личеше нещо като остров обрасъл с буйна трева.
- Да отидем на оня остров, каза Борис.
Тръгна. Тръгнахме. Нагазихме във водата. Опасната подводна тиня стигаше до колене и докато стигнахме дълбока, годна за плуване вода, капнахме от умора. Поплувахме малко и решихме да се върнем без да постигнем целта си.
Борис беше крайно недоволен и мънкаше нещо под нос, сигурно не благословии.
- Какво ти е?
- Нищо!
На пладне легнахме да спим край брега. Борис се въртеше и незаспиваше. Погледнах го, очите му бяха отворени и, легнал на гръб, гледаше вторачено белите облачета гонени от вятъра „памперо”, подиробедния вятър на пампасите, върху стоманения диск на небето.
- Какво ти е, Борисе?
- Нищо! Какво ще ми е?
Полежа още малко и когато аз вече заспивах, надигна се и извика троснато, така, че аз подскочих.
- Ще стигна, хей, до тоя проклет остров! Цялото езеро ще преплувам! Цялото! И ще мина отвъд и ще продължавам да вървя, знаеш ли! Слушай! Щеш ли, когато свършим жетвата, да се върнем пак тук? За един ден само, до като го преплувам.
В гласа му звучеше трепета на незадоволено желание, зачеркната гордост на унизен творец.
Не се върнахме заедно. Борис беше силен, с развити мускули, но не издръжлив на лишения и лош живот. Имал съм другари, наглед недъгави, слаби, хилави, които спяха през ден по цимента на участъците, сред зима на голата земя по полето, както по влажните и низки брегове на Ла Плата или Парана, така и по високите „пуни”, равнини високи над три хиляди метра в необятните вериги на Кордилиерите, без даже да настинат. Чудно нещо!
След една силна нощна буря, която ни завари на открито и ни измокри добре и след друга много хладна нощ прекарана пак на открито, Борис се разболя. Виеше му се свят, краката му се люлееха, но упорствуваше и се яви на работа. Припадна. Същото му се случи и в пристанището Мадрин при товаренето на чакъл. И тогава се противи на болестта, докато припадна.

***

Друга характерна черта у Бориса беше силно развитото у него чувство за взаимопомощ и самопожертвуване. В това отношение той ни надминаваше всички.
Веднъж в границите на областта „Ла Пампа”, няколко полупияни креолци задиряха и тормозеха един дребен и сух испанец. Борис започна да ги ругае най-нахално и презрително. Креолците ръмжаха и показваха заплашително ножовете си. Борис скочи да се бие с тях. Отстъпиха. Така необясним и възвишен им се видя другарския жест на Бориса за защита на човек, когото едва познаваше.
Това негово качество отслаби организма му и отвори пътя на страшната болест, която го завлече преждевременно в гроба. В петролните залежи на Комодоро Ривадавия, носейки с няколко души една тежка греда, от желание да поеме върху себе си по-голям товар, напъна се прекомерно и получи кръвоизлияние…
С покрусено здраве той напусна петролните области и замина за Буенос Айрес. След това отиде в пристанището на галските колонии по р. Чубут, Мандрин, където край бурния бряг на Атлантическия океан стои самотния гроб на друг един наш сънародник, жертва преждевременна на минералния прах на фабриките „Пулойл”, където спечели скоротечна охтика. Борис с рядка самопожертвувателност, нагледва болния си другар до последния час и получаваше върху лицето си повръщанията на агонизиращия, съставени от черна кръв и безвъзвратно разкъсани, изгнили младежки дробове… Със сигурност може да се каже, че това негово самоотрицание биде възнаградено със страшната социална болест.

***

Никога не го напусна едно мощно желание да се просвещава, да учи. В чувала що носеше на гръб като „босяк”, или както тука ги наричат „линжера”, имаше само книги. В една мизерна барака на петролните залежи на юг го намерих да изучава математика и да прави чертежи. Мислеше да следва инженерство в университета на Буенос Айрес. Това той вършеше след непосилен труд в така наречената „куадрижа сусия” (нечистата група), съставена от работници натоварени с поправката на омърсените със сгъстен петрол тридесет и повече метра високи кули, брулени от пясък и мраз през зимата. Тази жестока работа тогава, па и сега, е почти „привилегия” на българските работници - едни от най-зле поставените в Аржентина.
В Буенос Айрес се качваше на най-високото здание и рисуваше грамадната Метропол. Рисуваше добре. Четеше усилено. Доминираха го идеи за социална правда и напредък. Свободата, братството между хората, безвластието с един силен отенък от индивидуализъм, бяха теми, които той развиваше с умение и ентусиазъм. Никога не спираше да мисли. Дори и след осемнадесет часовия усилен полски труд, когато аз се тръшках на земята с замъглен ум и не мислех нищо, той започваше да глаголствува и да спори върху социалните науки или изкуството.
След заминаването му от юг се разделихме и не се видяхме вече…
Сегиз-тогиз научавах, дочувах нещо за Бориса, за неговия живот в България. Боледувал. Писателствувал.
Един горещ януарски ден, всред горите на Чако, получих неговата първа книга „Сребърната река”, заедно с едно кратко писъмце. Прочетох с интерес неговите описания и си припомних многото минали сцени. Борис ми изпращаше братски поздрави и ми излагаше сънищата си. Сънища на скован Прометей. Сънища за волен и бурен живот през всичките земи и моря. Схванах, че се беше ориентирал значително към индивидуализма, понеже ми говореше с възторг за „Морският вълк” от Джек Лондон.
По-сетне четох „Изобретателят” и неговите статии в „Литературен глас” и в списанията в чужбина.
Списанието „Ел Огар” издавано в Буенос Айрес, помести един негов разказ. Други статии се печатиха в тукашния литературен вестник Вита Литерария”, както и в „Гасета Литерария”, вестник издаван в Испания, на който беше редовен сътрудник и където влезе в интересния успешен спор с Анри де Монтерлан. Там се яви и една негова статия за моя книга, която искрено, не ми хареса. Борис не беше добър литературен критик за произведенията на другарите си, защото под влиянието на другарската обич се екзалтираше.

***

Последните минути на Бориса, както и дългия период на боледуването му трябва да са били крайно трагични. Как жестоко са се сблъскали неговите волни сънища с невъзможността да напусне леглото! И все пак, когато четех неговите писма, не можех да вярвам, че ги пише човек, чиято дълга агония беше започнала… И жалко е, че смъртта го покоси в разцвета на неговата творческа дейност.
Под впечатлението на безвъзвратно станалото, навяват ме тъжни скептични мисли за безсмисленото покрусване на един млад и неизчерпил още своите заложби творец и за суетността, изобщо, на нашия бурен и нещастен живот.
Нека тия мои разхвърлени редове бъдат като далечно и задушевно надгробно слово на загинал скъп другар.

Аржентина, 26 март, 1932 г.


в. „Литературен глас”, С., бр. 158, 5.VІ.1932, г.ІV