Велин Георгиев

Моят гост в „Старинният файтон” в самото навечерие на най-духовния празник на България - 24 май - е писателят от Смолян Филип Марински.

Точно преди една година на празниците на културата в Благоевград се срещнахме за първи път - той беше в групата на смолянските писатели и взе участие в големия рецитал пред мемориала на Делчевия род. Като чух стихотворението му, си казах, че си струва да го поканя в Салона. Поздравих го. Това беше.

После прочетох една хубава рецензия за него от моя приятел и съсед Пенчо Чернаев в „Словото днес” и така връзката с Филип беше подновена, той ми изпрати някои от книгите си, аз имах време да вляза в неговия лиричен свят, да го видя отблизо, отвътре.

Пенчо Чернаев ще направи по-задълбочен анализ на разказите му и ще очертае неговия творчески профил. Така сме се разбрали…

А аз ще маркирам неща, отразили се в мен от антологичния му сборник с разкази „Мъртвите не възкръсват”, „Последна воля”, стихосбирката „Крило на пеперуда” и последния сборник „Светлинки от догорели свещи”. Тази книга с разкази, взети от гънките на Орфеевата планина, носи духа и атмосферата на Родопа. Тя завършва съвсем естествено със стихотворение, защото и прозаичните текстове в нея са една особена лирика, родееща се с „Шумки от габър” на Хайтов. Та в това стихотворение, озаглавено „Обезлюдяване под Карлък”, поетът споделя:

Боже мой! Ах, каква синева!
Как до днес не съм забелязал?!
На разсъмване става това:
син, денят през стъклото е влязъл
Всъщност не! Той е още навън,
с поглед син само още наднича.
Иде тихо, а буди от сън
песента на възторжено птиче.
Откъм изток светлее вулкан
и звездите уплашени стинат.
Глас се чуе, обади се чан
под небе от изпрана коприна.
И на този вълшебен декор
става то, катадневното чудо…

Такова наблюдателно око може да има само един поет, каквото имаше Николай Хайтов, то улавяше и най-тънките трептения в природата, то се възхищаваше по детски на неописуемата красота и я превръщаше в поетично слово.

Преди десетина дни в Смолян се проведе двудневна писателска среща под надслов „Родопите в българската литература - наследство и приемственост”. Срещата събра творци от цялата страна. С нетърпение очаквам да прочета след някой ден словата на Антон Дончев, Любомир Левчев, Васил Колевски, които „Словото днес” обеща в предишния си брой да публикува. В паметта си нося вече няколко десетилетия една метафора от „Време разделно” на Антон Дончев: Планината ни гледа… В тази крилата фраза лети духът на Родопа планина, в нея е духът на митичния Орфей. И мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че Родопите са най-шеметното нещо на нашето отечество. Ето затова форумът в Смолян беше национален и той има своето продължение в Националния литературен салон „Старинният файтон” и казвам с удоволствие на моя гост: Добре дошъл, Филипе. Добре дошъл, певецо на Родопа. Благодарим ти за тези бисери от хора и природа, които си събрал в талантливите си книги, с които си дошъл при нас. Позволи ми да ти кажа, че те възприемам като една светлинка, идеща от мрака на човешката ни история, от миналото. Защото ние, хората, сме саможертвени като пеперудите - нас ни привлича пламъкът и ние изгаряме в него, за да продължим пътя на светлината към утрешния ден - към катадневното чудо

19 май 2008

София

Традиционен послепис

Две места в София ме привличат с особена сила - Пазарът в Младост, където живея. Всеки ден се мотая между сергиите на хората от Шоплука, пък и от цяла България и очите ми се радват на плодовете на земята. Другото е - Музеят „Земята и хората” с гигантските кристали в него. Там откривам великата ваятелка на чудеса - Природата, от която сме и ние частица. И колко странно е наистина, че очите ми там не виждат оня кристал, без който нашият живот е немислим - солта. Директорът на музея, д-р Михаил Малеев, мой приятел, обаче слага акцент, че солта е най-ценният кристал. В миналото за него са се водили войни. Ето, такива жизнено необходими кристалчета са родопските певци, сред които е и Филип Марински с кристалното си слово.