ПАРЧЕТА ПРОЗА
ВИКЪТ НА ПИЯНИЦАТА
В началото пияниците от крайните жилищни блокове до же-пе прелеза го гледаха с подозрение. От една година сядаше на масата им, пиеше евтина ракия наравно с тях, опитваше да се включи в разговорите им по двете доминиращи теми - политиката и секса. Въпреки това, усещаше, че и след година време, не го приемат докрай.
Може би причината беше, че той единствен от компанията имаше висше образование? Не трябваше да им казва, че е учител по музика, не трябваше да ги лъже, че живее сам, защото е останал вдовец…
Полуистината беше, че наистина беше учител по музика, но вече бивш - от 2 години безработен, че наистина допреди 3 години имаше жена, която го изостави и заживя с любовника си, че наистина имаше малко жилище, но поради невъзможност да си погасява кредита, то вече ставаше собственост на банката…
Може би, не трябваше да лъже и сам да си вярва, че сяда всяка вечер с компанията от обич към нея и алкохола?
Може би, днес най-сетне трябваше да прояви искреност и мъжество докрай и да сподели, че не вижда изход от положението си, че всеки месец, седмица и ден от живота му са изпълнени със страдание, че въпреки страха и ужаса от бързите колела на влака, тази вечер за него ще е последна?
Към полунощ пияните мъже се заклатушкаха към домовете си. Единствено той пое към же-пе прелеза… Въпреки решимостта и помътнялото съзнание, ужасът от натрошените кости, разкъсаната плът и обливащата релсите кръв караше тялото му да трепери…
Неочаквано чу зад зад себе си силен и дрезгав глас: „Човеко, спри се!”
Сепнат, обърна глава назад. Това бе достатъчно и последният вагон на влака да отмине на два метра пред лицето му…
В тъмното забеляза човешки силует с протегнати ръце… Беше на един от пияниците от компанията, който през цялото време бе вървял плътно и неотлъчно зад него.
—————————–
РАДОСТ В КУРНИКА
Кокошките изкълваха лакомо и набързо двете шепи зърно.
Навирил гребен, едрият петел ги поогледа и скочи върху първата. После покри втората, третата… След слизането му, всяка от кокошките доволно припляскваше с криле и радостно кудкудякаше…
Стопанката им мълчаливо ги наблюдаваше зад мрежата. След това се прибра в къщата си. Навечеря се и си легна. Още при първото, така познато, тихичко почукване отвън върху прозореца на стаята сърцето й трепна…
Самотната жена скочи и нетърпеливо отключи. Премаляла, отпусна горещото си тяло в ръцете на мъжа от съседното село.
—————————–
С РЪЦЕ ЗА ПРЕГРЪДКА
Откакто остана вдовец и абсолютно сам, старецът нощем почти не спеше. Или, ако успееше да заспи, то бе за кратко…
В полунощ ясно усети тихото проникване през балконската врата на апартамента… Престори се на дълбоко заспал и нарочно остави крадеца да тършува свободно.
Когато онзи стигна до шкафа, в чието дъно беше пликът със спестените 1000 лева за внуците, старецът безшумно стана от леглото. На пръсти доближи обирджията в гръб и яростно кръстоса ръце върху врата и шията му.
Изненадан, крадецът загуби равновесие и падна на пода. Озоваха се лице в лице. Стиснал зъби, старецът напрягаше всичките си сили, за да го задуши. От непосилното и нечовешко усилие сърцето му щеше да се пръсне…
Ала противникът му беше млад - бързо и лесно успя да отключи примката от шията си. Освирепял, притисна разтворените ръце на възрастния човек към пода и зверски тресна едрата си глава в лицето му…
След седмица внуците намериха тялото на дядо си в засъхналата локва от кръв. Изпочупените посинели пръсти на разтворените му - сякаш за прегръдка - ръце продължаваха да стискат половинка от скъсана банкнота…
