Димитър Добрев

Днес и най-големите скептици в литературата ни колкото и да се стараят да ни представят нейните първенци в полунадеждно състояние лесно биха се съгласили, че има между тях надеждни дарования и свежи таланти.
Не става дума за литературни школи и обособености. Въпрос е - дали днешната литература се развива в хармония с действителността, не е ли тя откъсната от живота и поради това: имаме ли литературен живот?
Безспорно е, че нашата литература след войните - с малки изключения - е откъсната от живота, и това е особеният й белег и днес. Вярно е, че тя се стреми към живота, но не върви съгласувано с неговия ход, не отразява тревожните въпроси на нашето съвремие. Не върви редом с борбите, радостите и скърбите на народа.
Писателите от столицата, делото на които никой не отрича - сякаш, не живеят на земята. В творбите им не са отразени болките, страданията, борбите, успехите и крушенията на народа, та не се радват на званието: духовни водачи към светли народни празници. Tе, сякаш, не са негови синове, изплували из дълбоката провинция, където и сега, сред мрака, искрят светлинки и се разгарят нови огнища… Творчеството на нашите писатели от столицата няма нищо общо с живота, като че неговите творци забравят: че само онова изкуство е вечно, което отразява живота, което служи на човека, че изкуството е вечно, ако е човечно.
Така се налага питането: имаме ли литературен живот от значение за развоя на днешната литература?
Отговорът е кратък: - не! Кипящ литературен живот, извисен над личното и котерийното, няма. Липсват предпоставки за съзнателно и осмислено творчество. Днес храмът на изкуството е пуст, без свещенодейци. На писателя липсва вдъхновение и подтик за работа. Всяка нова книга е, сякаш, с мъка написана.
Щом това е така в столицата, то писателят от провинцията трябва да тръгне по друг път. Наистина, писателят от провинцията е поставен сред по-лоши условия за творчество, но дълг му е да създаде огнища на по-смислен духовен живот в провинцията, която не е незаконородена дъщеря на столицата, а нейна майка. До преди войните провинцията нямаше своя културна физиономия; провинциалният писател требва да я възкреси и подбуди към духовно дирене. Защото грамадно е било значението на литературата за народа през всички времена - делото на писателя едничко надживява вековете. А за да процъфти литературата, за да остави делото на писателя трайни следи за идващите поколения - трябват условия! За да има литература - писателят трябва да се отдаде изключително на писателска дейност, да бъде независим в обществото, а това се постига с материална обезпеченост. Подобрени външни условия ще доведат до по-голяма духовна мощ. Бедният писател не може да бъде разточителен в изкуството си. Нашите писатели от провинцията са учители и чиновници, които цял ден разходват силите си в прашни канцеларии и класни стаи. Писателите от свободните професии са малко. Но и те са спънати от грижата за утрешния ден.
Затова нямаме голямо изкуство. Друго външно условие, което доубива писателя и пречупва порива му за труд, е апатията на обществото към книгата, за което, до голяма степен, са виновни самите писатели, защото са се откъснали от живота и действителността. И на последно место иде отговорната роля на критиката, която е субективна и изградена върху лични връзки.
Тогава? Из кой път трябва да тръгне твореца от провинцията, за да спаси своето творческо дело от провала и да подготви за духовен живот провинцията?
Пътят е един: упорита работа с пълна вяра в собствените сили.

сп. „Гребец”, № 6, 1935