Печо Господинов

Писателят Стилиян Чилингиров е и добър познавач на нашето възраждане. С новата си книга „Против чуждите училища”, той е имал щастливата идея да запознае българската културна общественост с епохалните борби, които българският народ е водил през годините на своето народностно самосъзнание и държавно утвърждаване, за извоюване гражданственост на потъпкания в миналото български език. Тази народностна борба е изходният пункт на българското национално възраждане. В новата си книга писателят разглежда „един въпрос, връстник на българската държава, който ведно с въпроса за българската църковна независимост, образува същината на нашето национално самоопределение (с. 3)”. Тя е предизвикана от опасните увлечения по чуждото, на което българинът все още плаща данък, забравил заветите и поуките на възраждането Авторът се въодушевява от една колкото похвална, толкова и благородна амбиция: „Българинът да си остане винаги българин, като запази своята национална и културна самобитност”, защото - това е напълно вярно - „хиляди пъти е по-добре да бъдеш лош първообраз, отколкото добър отпечатък (с. 4)”.
В една кратка историческа справка Ст. Чилингиров установява, че въпросът за чуждите училища е стар - „неговото начало се крие в началото на българската държава и особено в зараждане на идеята за българска национална църква (с. 5)” Това, което българският цар Борис се помъчи да осъществи с покръстването на българския народ и най-вече - с допущане създаването на условия за творческа работа на св. св. Седмочисленици - учениците на братята Кирил и Методи, - намира потвърждение и красноречив израз особено в епохата на българското възраждане.
Манастирите в това отношение изиграха своята ползотворна роля като духовни съкровищници на българското четмо и писмо. Но чуждите пропаганди, особено гърцизмът, бяха обсебили голяма част от българската интелигенция. Дори Неофит Рилски, фанатичната привързаност към българския народ на който е всеизвестна, в своето „кратко и ясно изложение и пр.” дава предпочитане на гръцкия и латинския езици пред славянските.
Но отрезвяването не закъсня. То се прояви първоначално в историята на Отца Паисия и по-късно - в народностните борби на възраждането. Справедливо бележи авторът, че „няма народност без език, че езикът е сбора, същината на всички духовни постижения у един народ”. Нещо повече: „Той е неговият гений, неговият живот и неговото безсмъртие (с. 7)”. Твърде интересни са историческите справки, които авторът е направил в потвърждаване на своята основна мисъл. Извадките, които привежда от сп. „Любословие” на К. Фотинов, сочат за голямото национално чуте, което никога не е липсвало на нашите възрожденци.
Ст. Чилингиров цитира пасажи и от в-к „Народност” (15. XII. 1868 г.), от които заемаме следните редове: „Езикът е първата нравствена сила, която свързва хиляди человеци в едно нравствено тяло, в един народ”.
Тези и ред други доказателства навеждат Ст. Чилингирова на мисълта, че през възраждането „църквата и езикът се уеднаквяват (с. 10)”. Естествено, че при това положение „борбата за езика е борба за българско училище и за българска църква, слели се по-късно в един единствен въпрос - във въпроса за българска църковна независимост (с. 10)”.
От друга страна, с успеха на църковната борба окончателно се утвърди не само българският език, но се изградиха и здравите народностни устои за духовното и политическо освобождение на българския народ.
Прочие, не ще бъде пресилено, ако кажем, че българският език бе живеца, който самосъхрани националното ни битие. Той е предвестникът, основата и същината на възраждането и на днешната самостоятелна и независима българска държава.
Предвид на това, книгата на Ст. Чилингиров е колкото навременна, толкова и полезна. Тя е оглушителна плесница за днешната българска полуинтелигенция, която в слепотата си не иска да разбере, че „народ, който мисли за своето бъдеще, може да се ползува отъ чуждото образование, но не бива да се подчини на него”. У нас се подклажда - за съжаление, от доста дълго време - един необясним стремеж към европеизиране, който изгори в душата на българина физиономично красивото, което той имаше. Ние забравихме не само заветите на възраждането, на които дължим своето самостоятелно съществуване, но подценяваме и своя майчин език, без да си даваме сметка, че за това може да заплатим много скъпо.
А. Константинов осмя българина, който поиска да стане много скоро европеец. Със същия благороден гняв и Ст. Чилингиров бичува българската полуинтелигенция, която, като немари за своя език, мисли, че той „има вида на дреха от груба аба, надяната върху нежните плещи на царствен потомък”. Тя не само отбягва да говори, но счита, че е белег на интелигентност да се мисли, „че българското слово не е достатъчно пригодно да даде израз на нейните „дълбоки” мисли, на нейните „изтънчени” чувства (с. 13)”. Така, тя даде широк кредит на чуждите училища, постави се драговолно в услуга на иностранните пропаганди и с това постави на изпитание националната самобитност, независимостта и бъдещето на българската народност.
Много уместно бележи Ст. Чилингиров, че живеем „в разгара на една незапомнена от човечеството културна и стопанска война, в която, ако не устоим до край, рискуваме да изгубим не само нашата политическа и държавна самостойност, но и да се изличим от лицето на земята като народ, без да оставим какъвто и да било спомен за себе си (с. 12)”. Ст. Чилингиров обосновава, и с ентусиазъм брани българщината отъ пристъпите на чуждите пропаганди у нас, защото „без българско училище няма българска литература - българска научна и художествена мисъл (с. 88)”. Без български език няма и българска държава. Макар да се съгласяваме с много от изводите на автора, ние все пак мислим, че в своята критика против чуждите училища на места той е отишъл далеч. Една борба против чуждата пропаганда е повече от необходима, но и тя трябва да държи сметка за възможностите и за податните сили на българския народ.

сп. „Гребец”, № 4-5, 1935