ЕМИН
Заварих го да чука с тояжката си по плевнината порта. Почука, ослуша се за звук отнякъде, наведе се към отънялата дъсчена стена, та погледне и пак почука.
- И сенце има. Баш! - чух го да казва, преди да се обадя.
- Сено за купуване ли търсиш? - попитах и видях как гласът ми го стресна.
- Не, не! Я сяно не ям, пък няма и кому да го турям в ясла. Тросам си моята плевня да приспям.
- Каква твоя плевня?! - засегнато попитах, защото за тази плевня бях броил пари.
Човекът се обърна бавно с лице към мене, огледа ме с нескрито любопитство и с нотка на съжаление рече:
- Абанджия си, познах. Ако беше тукашен, не можеше да ма не познаваш. Че я съм Еминь, ба!
С такава гордост го каза!
Ябанджия съм, градски човек, ловец на мигове. Купих тази съборетина заради мястото й. Ще речеш какво й е мястото?
Тука мога да си играя със Слънцето. Сутрин то ме дебне иззад Турлата и когато се изкачи по темето на този божи купен и надзърне в прозореца ми, веднага ме замеря с бляскав лъч. Видяло, че се събуждам, седне на върха, чеше се по пламналия си врат и се смее. В града тая работа не може да стане… Ето, този миг искам да уцеля, защото това ми е занаятът: заставам на пусия зад статива с палитра в ръка и уцелвам мигове… Издебна ли го пък аз Слънцето - да го закрепя на челото на Турлата и да я видя върху платното, засияла като принцеса звездочела - ще дойде сърце на място.
И друго има. Когато вечер слънцето потъне зад хребета на Света Марина, върховете на елите се стопяват, а клоните им надолу светват като навлажнена паяжина. В късните вечери тук са ми близо звездите. Те висват над поляната и двора ми на едри салкъми като от асмалък - посягай и късай! Тази привилегия с нищо се не купува, а аз я взех за няколкостотин инфлационни каймета, заедно с порутената къща, разбира се.
Къщата е орташка. Наследниците са се плодили и роили, стигнали са до трето поколение и вече едва ли могат да се преброят. Всеки е хванал пътя си и никой няма грижа за тази градена на баир буква „Г”. Решили да я продадат заедно с двора, та парчето от баницата да изглежда по-големичко за всеки.
И тъй аз станах собственик на по чудо оцелялата плевня с огромна двукрила порта и залепена до нея каменна, ниска двуетажна къща, с порутена задна стена. В долния етаж има стая и кухничка с по един миндер в тях, в кухничката - и тенекиена печка, прохапана на места от ръждата, но с неописуема жизненост: гълта цели цепеници и подскача от старание,докато се зачерви от работа.
Сега съм тук по уговорка с един, който може да зида с камък. Задната стена, порутената, искам да оправя, та да се влиза в къщата само през вратата…
- Значи Емин, а? - рекох, оглеждайки непознатия.
- Еминь, я!
Възголям за ниския ръст на Емин платнен военен брич е провесил бузи като дъно на потури. Мукавената козирка на гълъбова милиционерска фуражка с червена околожка е сцепена по средата и едната й половина е климнала. В очите под нея се долавя някаква постоянна напрегнатост. Издута като преял хайванин чанта е впила ремък в ключицата на човека.
- Та какво, значи, искаш ти, Емин? - продължих.
- Значи, значи! Стига с твойто „значи”! От никого нищо не ищям, сичко си носям в чентаса. Ша приспям в мояса плевня и утре ша си ворвям.
Аз плевнята съм я предоставил на един градски селянин. Лятото онзи докарва от града крава и две-три шилета, а есен, преди да си тръгне към града, оставя няколко товара сено за пролетен кураж. Той, същият, е виснал катанец на плевнината порта, но ключът е в къщата - оставя го на уречено място.
- Че няма ли къде другаде да преспиш, та точно та плевня си харесал?
- Има, оти да няма. Минах през махалата, почуках туф-там, ама… От старите, дето ме познават, не е останал никой. Покаже се чиляк, непознат, погледне и ми затвори вратана. Тогава си реках: ша си идам в мояна плевня. Тая си е моята… Ама ти, гльода ми са, нищо не знаеш! Не знаеш на каков ихтибар бях в сай махало преди млогу гудини.. Тукашните людкове не можеха да поминот един ден без мене! Ехе-е-е! - проточва Емин и заедно с това и с глава и с ръце подчертава съжалението си за моята неосведоменост. - Пет години! Цели! От Гергидень до Касъм тука съм рабтил, ляба си съм изкарвал… Те врит ма канеха да спьом в кощине, ама мене си ми беше най-убаво в плевняса, в сеносу… Вутерну ма порукат да ям прогюма в анай къща, дену хи е редон. Сайбийкана ми наполни една купа манджа, разреже хлебан през средона и ма пита: „Аминь, ша ти стигне ли?” Мене тука сичките Аминь ми викаха. Та зема я парчето ляб, померям го на коремас и река: “Ша стигне! Айсва за закуска ша стигне!… Пък другата половина сбери за пладнина. Притури още една-две филици, да ми не дойде нещо късо!”
Говори Емин, вперил трескавия си поглед в мене,връща се назад в спомена и аз долавям как в очите му трескавостта омеква и празното отстъпва.
- Макар, че лягах в плевня, чича Куда ми донасяше сделка,вазглавничка, наполнена с влачени парцали - да ми е мьочку… И първата паница вечер на мене сипваха, ей! Пълна до ръбовете. Ам чи как! Кво знайш ти!…
Емин прибърсва нос с ръкава на войнишката си куртка, след което мисълта му кривва в друга посока:
- Пък имаше една чича Шина, да видиш какво смешно приказваше. Дойдах я енна вечер, откак беше летналу снег, да посбера некву от людете - дрипе, леб, фасуль. И питам чича Шина “Кво праите?” Пък тя вика: „Чи какво. Кроп ден, Стайку няма време да са напие по дваж и са лю ядосваме за айнва!”
Емин млъкна, намести чантата на другото рамо, приседна на каменните стъпала и сякаш ме забрави. Отключих входната врата, внесох багажа си в стаята и се готвех да тръгвам, когато говедарят пак се обади:
- Ти какъв си сега тука, а? Къде забърза?
- От града съм - му казвам - Купих тая къща. А сега нямам време. Бързам, че…
- Ха! Я дето съм Еминь, че не бързам, та ти ша бързаш! Седни да ти кажа още, седни! Случваше се някой день някои да имат рапта и ма питат: „Аминь, затвори ли щеш краваса довечера, че ша закъснеем?” Че как нема да я затворя, бе люде! Ворвите където си имате рапта!… Леким, пък имаше и лоши хайване, ти казвам. Стрику Еню имаше едно кравище, черно едно такова, Петра. Лошу кравище! И по носа си му личеше, че е нефелито. Та еднаж…
- Емин, чакай! Нямам време сега за приказки. Трябва да се видя с един човек на рейса и бързам.
- Е, хубаво де - бързай си! Отвори ми мояса плевня да се настанявам, пък ти бързай, да видим до къде ша го избързаш.
- Ама тя…- заекнах. - Тя плевнята не е моя. Виж - заключена е!
Излъгах! Емин обаче беше доловил объркването ми, та се изправи.
- Тебе та е страх, да не сторям някоя беля. Виж бе, момче - нито пушам, нито кибрит носям! Виж!
Човекът бръкна в джобовете си и ги обърна наопаки.
- Не за това става дума - рекох. - Няма как да ти отключа. Нали ти казах - чужда е плевнята.
Емин помълча, после продължи като на себе си:
- Друг чиляк си ти. Градски… Стрику Диню беше друг, пък ти си друг!
Стрико му Диню бил „друг”, и аз съм „друг”, да речеш - еднакви. Ама не! В интонацията на този странник между двете „друг” личеше такава огромна пропаст, която не се прескача. Не можах да я прескоча аз, не бяха я прескочили и другите в махалата преди мене, та човекът търсеше подслон не в къща, а в плевня!
- Стрику Диню - продължи Емин - даже се молеше за мене. Вечеру са изправи срещу кишона, дену бяха турили Госпудювана снимка, корсти са и захваща да шепте не знам какво. Моли са, демек, на негвиян си Госпудь са моли. За живот и здраве, за кина друго. Моли са, моли и накраян - слушал съм махсус - все ша рече: „И Аминь!” Демек и мене да варди негвиян Госпудь… Та айнаков беше стрику Диню, дето живееше в тая къща. Пък ти… Студен чиляк си ти - градски, не си като моите тукашни люде… Ала мястосо хубаво си го избрал. Тука има слонце, хубаво слонце. Излизай по-често да те грее, та дано ти се огрее и душата!
Тръгна си преди мене.
- Чуй, Емин! Иди долу в бараката до общината. Там спят работници - има легла, защо ти трябва да се вреш в плявата? - подвикнах след него и в мига се улових в лицемерие. Не само отказах на човека подслон, но и не издържах на изкушението да се покажа загрижен за него.
Забързах за срещата. Вървях и си мислех: “Прав си, Емин! Ти, който държиш мъничкия си свят в шепа, свят, в който всичко ти е от ясно по-ясно - не бързаш, а аз съм се разбързал. За къде?!… И онова за слънцето и душата хубаво ми го рече!”
Майсторът, който умее да зида камък, не дойде. Излъга ме.
Върнах се в моята руина и припалих огън да сготвя нещо. Престарялата ми тенекиена печка се запретна отново като младо момиче. По тавана заиграха отблясъци, прокраднали се през прегорялото на ламарината. В стаята стана задушно. Навън смрачаваше.
Запалих лампата. Някакъв бръмбар, сякаш това и чакал, закръжи около виделото и упорито се заблъска в стъклената преграда. Разбрах, че е обречен и се опитах да го спася. Беше толкова просто - да го хвана и изнеса извън клетката на зиданите стени, за да усети простора. Улових го и забързах навън. Намерил пролука между пръстите ми, той избяга от свободата. Върна се в стаята и се заблъска пак там - в изкуственото слънце, в илюзията… И аз преди час избягах от истината, за да се блъскам до края на дните си в илюзорната човечност!
Вечерях набързо и легнах.
Мислех за спокойствие, исках да се отпусна. Еловите цепеници пропукваха в печката: “Пук! Пук-пук! Пук!”, гузната ми съвест чуваше: “Друг! Друг-друг! Друг!”
Е-е-е-ей, Емине! Еминко, върни се! Ти имаш хиляди пъти повече от мен право на подслон в този дом, че си си изкарвал хляба тука. Тези каменни дувари, студените, са те усещали и ти си им давал топлинка. Ти на тях и те на тебе. От тези дувари тази вечер вместо топлинка, за тебе повя хлад. Тази уютна и добра едно време махаличка, смачкана от времето и сегашните човешки нрави, сега е тъй чужда за простичкото ти, но пълно с доброта и спомени сърце! Можеш ли да ми кажеш, Еминко, защо? И много от онези, които са те знаели и помнели, също не могат да го кажат, защото ги няма. Отишли са си, Емине. Завинаги… Аз, уж умният, уж ученият, художникът, който има претенцията да си играе със Слънцето и звездите на криеница, не усетих голямото, ами се уплаших да не ми подпалиш срутената плевня!
Върни се, Емин! Ела и ме изслушай, макар да не съм сигурен, че ще ме разбереш! В случая по-важно е аз себе си да разбера. Ела да ти кажа: тъй е, братко, защото в махалата има няколко оцелели стари къщи и три пъти повече нови вили. В старите не живее вече никой - само аз, дребната градска душица. Пък и може ли моето да се нарече живеене тук?! А всяка от новите е натруфена с камини, черен фаянс, джунджурии и… „терикот”. Ако бяха само простичките къщички, щеше да има място и за тебе, и за много други като тебе, и за мене, истински чуждият…
Прощавай, Емин! Ако дойдеш сега, ще ти отстъпя моето легло и ще ти изровя отнякъде онази стара „сделка”, пълна с влачени парцали. Да ти е мьочку! А аз ще ида да легна в сеното.
Ама ще дойдеш ли?!
