Панко Анчев

1.

Г. С. Раковски е историк, идеолог и пряк участник в борбите за църковна независимост. Всичките тези страни на неговото участие в първия етап на българската национално-освободителна революция са важни и наситени с много идеи и значения, поради което следва да се изучават внимателно и задълбочено. Те показват сложността на тези борби и на характера на българската революция.

Преп. Паисий Хилендарски даде първия знак за пробуждащото се национално самосъзнание на българите. Той пръв формулира и лансира идеята за възстановяването на българската държава върху традициите и величието на средновековното ни царство. Преп. Паисий е първият етап от заченалата вече национално-освободителна революция, когато се изясняват основните измерения на националното съзнание и се показват историческите основания за неговото съществуване.

И днес още битува романтичната представа за нашето Възраждане като един дълъг и изпълнен с ентусиазъм и целенасоченост празник на българския дух. Истината обаче е съвсем друга. Истината е, че процесът е много труден, бавен, мъчителен, изпълнен с противоречия. Българите твърде бавно излизат от Средновековието и почти до самото Освобождение остават малко или много в него. В нашата историческа наука и особено в литературата и публицистиката Възраждането и оформянето на националното съзнание се разглеждат почти единствено като борба срещу робството и уверен ход към създаването на българска независима национална държава. В общи линии това наистина е главната цел на революцията и тази цел се следва неотклонно. Но в движението и развитието на процеса се открояват редица важни моменти, които разколебават романтичната представа за една постоянно героична борба и извеждат на преден план други негови особености.

Националното съзнание е буржоазно съзнание. То не е просто отношение като към собствена същност, начин на мислене и любов към родното място, отечеството и нацията, но преди всичко рационално съзнание за принадлежност към общност, която те прави различен от останалите, обединява те със себеподобните не толкова чрез родството по кръв, колкото по общи идеи, цели, начин на устройство на живота. Националното съзнание е съзнание на обществото, а не на рода и семейството. То има потребност от държава, която да охранява това общество, но преди всичко да създава и гарантира нов тип свобода и неприкосновеност. Държавата е власт, която организира обществото за производството и разпределението на благата - материални и духовни; тя налага такива правила във взаимоотношенията между хората, че да бъде стимулирана предприемчивостта, а свободните граждани да бъдат единни не само при защитата на границите, но и заради развитието на икономиката, културата, образованието. Тя е самоуправление, защото е основана на политическото равенство и автономията на отделната личност, а не на наследствените права и самодържавния принцип.

Българското национално съзнание се заражда и развива в условията на Османската империя. Но тук трябва да обърнем внимание на факта, че то не се проява (поне в началото и до 70-те години на ХІХ век) като антиосманско или антитурско, нито дори като антимюсулманско. Българската нация се формира, като се осъзнава различна не толкова от турците, колкото от гърците. Реалният неин потисник е гръцкото православно духовенство и филетизираната до крайност гръцка интелигенция, а не султанската власт и османската империя. До началото на 70-те години на ХІХ век да си свободен и да се самоуправляваш, за българите е да имаш своя собствена църква и възможност да прилагаш правата, които султанът дава на всички народи на империята. Тези права са отнети дълго след като България пада под османската власт и то заради коварствата, лъжите и измамите на гръцкото духовенство, успяло да заблуди властта, че тази свобода тласка българите към непокорство и с нея те не са верни поданици на султана. Така бива закрита Българската патриаршия, съществувала до късно - според Г. С. Раковски чак до ХVІІІ век - и българите са лишени от своя духовна йерархия и свещеници, които да ги обгрижват и съхраняват българския дух.

Българите започват своето национално самоосъзнаване в борбата за самостоятелна църква като добри и верни поданици на султана. Още Неофит Бозвели учи православните християни, че единствен султанът може да даде тази самостоятелност и че това ще стане постепенно и без бързане и насилие. Този тон ще поддържат и водачите на борбата след него, в това число и Раковски. Те ще напомнят, че свободата ще бъде подаръкът, който султанът непременно ще ни направи, ако сме наистина негови смирени и послушни поданици. Някой би казал, че Раковски специално говори така от тактически съображения, но няма да е никак прав. Защото българите по това време мислят по този именно начин и нямат никакво намерение да се бунтуват срещу властта и да създават своя държава. Това е далечна цел и е присъща на напълно установена и осъзната „за себе си” буржоазна класа - каквато в момента още няма. Но тази, която сега се въздига и утвърждава, разбира, че църковната йерархия й е необходима, за да установи първоначалната си власт и организира и подготви обществото за следващите етапи на историята.

Свободата, за която говорим, е буржоазно понятие. Докато буржоазията у нас е малобройна и слаба, тя се държи „просветителски” и се стреми към духовно въздигане и създаване на българска църква. Буржоазията все още няма нужда от политическа свобода и самостоятелна държава. Условията в Османската империя за нея са достатъчно добри и удобни, за да желае да я разрушава и организира национална държава. Пък и не е възможно все още. Но националното самоосъзнаване не може да бъде спряно и трябва да се осъществи върху някаква солидна и агресивна основа. Такава основа е отделянето от Константинополската патриаршия и образуването на самостоятелна Българска православна църква. Османската власт е стабилна и силна и не пречи на българската буржоазия да работи и натрупва своите първоначални капитали. Затова сега трябва да се мобилизира човешкият ресурс на раждащата се нация и се създаде отчетливата разлика с другия православен народ - гърците, които „управляват” Църквата, в която са и българите. Повежда се една по същество „религиозна война”, характерна и за Западна Европа от епохата на Ренесанса, а и в по-късно време, когато се създаваха западноевропейските нации.

Властта на султана не се оспорва и дори се утвърждава постоянно в гръко-българските спорове. Тя е арбитърът, който отрежда справедливост. Лоялността към властта е един от най-важните белези на българите в църковните борби. Всичко трябва да се извоюва по легален път, с настойчивост, но мирно, без насилие и с постоянно доказване колко българите са верни поданици на султана. Упорито и успешно се прикрива политическият характер на тези борби и каквото и да било външно влияние, помощ и съдействие. Напротив, успехите на гърците и упоритостта, с която те провеждат своята антибългарска дейност, се обяснява най-вече с намесата на Европа и Русия. Европа и Русия подаряват гръцката свобода, за да уязвят и отслабят Турция.

От политико-тактическа гледна точка борбата за църковна независимост се води по наистина блестящ начин. Не се избързва с действията, изчаква се удобният момент, внимателно се изясняват всичките обстоятелства, за да се нанесе решителният удар. Почти не се допускат грешки. Удивително е премереността и търпението, с които се действа. Затова и грешките са малко и несъществени, с които не се влияе върху положителния резултат. Малките крачки, с които се върви напред, са достатъчно твърди, за да вдъхват постоянно сили и увереност и да показват правотата на общите действия в преследването на целта. Все повече хора се включват в движението и то става все по-единно.

Движението е единно, но не е еднородно. То, както и самата Църква, се състои от клира и миряните. Двете му съставки водят по различен начин борбата, макар в крайна сметка да се събират в преследването на общата цел и да използват често едни и същи средства за постигането й. Все пак доминират миряните, за които самостоятелната българска църква е потребност от свобода и независимост. Това прави борбата подчертано политическа и често се води в противоречие с каноните на Църквата. Затова най-важното й средство е острото и безкомпромисно разобличаване морала на гръцките духовници и архиереи, тяхната корумпираност и канонична несъстоятелност. Неканоничните действия на българите се оправдават с неканоничната същност на гръцкия клир и патриарха. Моралът се поставя над всичко, за да се оправдае всичко, което не е премерено и нецърковно.

В тази сложна и напрегната ситуация българската буржоазия е особено внимателна и предпазлива, за да не допусне някой да й нанесе неочакван удар отстрани и да се опорочи организацията. Затова на нея й е крайно необходимо властта да бъде зад нея и да възприема като справедлива идеята за независима българска църква. Това се харесва на властта, възприема се радушно и от народа, който като все още средновековна общност почита властта и спазва нейните разпоредби; той не ги коментира дали са правилни, справедливи или навременни. Всяка власт е Бога и поданикът е длъжен да я уважава и обича. Но народът и отечеството вече са над всичко - дори и над Църквата. Църквата се възприема все повече чрез народа и като народна, т.е. българска.

Ето контекстът, в който с думи и действия влиза Г. С. Раковски.

2.

За средновековният човек, какъвто е българинът дори и в първата половина на ХІХ век, всичко, което е написано на книга и принадлежи на традицията, е свято и се почита. То не се оспорва, не се подлага на съмнение, а се възприема като вярно и дадено от Бога. Затова и възрожденската ни интелигенция мотивира необходимостите от промени, като ги обяснява като възстановяване на нещо, което вече е било в миналото, и за което книгите свидетелстват. Българинът се извежда из Средновековието и се обуржоазява чрез историята и благодарение на историята. Това пръв разбра преп. Паисий Хилендарски и затова първата книга на българското възраждане е не някоя друга, а именно „История славяноболгарская”.

Като се покаже дълголетната, дори вековна борба на българите за своя църква, борбата придобива нов смисъл. Колкото по-древна е историята на едно явление, толкова по-необходимо е проблемът му да се разреши в най-скоро време. Идва часът на развръзката, която ще възнагради благородните и справедливи усилия на поколения българи.

Българо-гръцките църковни разпри започват според Раковски още с официалното покръстване на България в средата на ІХ век. Още тогава Константинополската патриаршия прави всичко възможно да подчини Българската църква и заедно с императорската власт да покори българската държава. Конкретни причини няма - просто нравът им е такъв, че не позволяват някой да е различен от тях и да бъде самостоятелен. Византия не признава никой друг народ или държава. Към другите се отнася с пренебрежение и неприязън. Особено силна е омразата й към България. Раковски не случайно посочва като причина за тази неприязън нравът на империята и на гърците, за да подчертае, че няма други средства за излизане из тяхната зависимост и духовно робство освен радикалните действия. Не са възможни преговори, опити за примирение, надежда за промяна. „Омраза и борбата, коя съществуе между гърците и българите, тегли началото си еще от първите исторически времена и тя е произишла и произходи еще и до днес от страни на гърците, нападающи всегда чрез сички възможни средства на българите, за конечное изтребление народности им.” Но те не са такива само с нас. Раковски постоянно прави преглед на античната история, за да подчертае вечния завоевателен и разрушителен характер на гръцките войни с народите на света, чрез които искаха да осъществят с цената на всичко своята „мегали идея” (велика идея) за световно господство. „Две неща бяха главните на тойзи план, истина голяма идея! 1. Почитаха боговете на сичките народи, коих от друга страна назоваваха варвари, и подигаха им кумири (идоли) в Атинское всебожие (Пантеон) и по други знаменити места. 2. Дадоха най-голяма свобода на блъдството и прекрасните им етери блъдници привлачеха от сичкия свят богати разкошни и бонвиван человеци.”

Докато трае борбата за църковна независимост, Раковски не оценява като нещастие падането на България под османска власт. Нещастието ни го носят гръцките духовници. Гърците според него използват новите условия, в които и те са поставени под чужда власт, да нанесат своите стратегически удари срещу българите и осъществят практически целите на панелинизма. Чрез султана те искат да ни лишат от църковните свободи, а това означава да ни отнемат училищата и възможностите за култура и просвета, та дори и на майчин език. „после же завладение турков, ако и изгубил царството си, обаче негова свобода не е пропаднала съвсем, но задържала се е еще за няколко векове”, пише Раковски в „Разговор о болгарскому свещеному вопросу”, публикуван в „Дунавски лебед”, бр. 17-21 от 1861 г. Тази негова теза за съжаление не е подета от българската историография, а Раковски разглежда свобода не само в нейния чисто политико-държавен смисъл, а по-широко и може би то-точно, като се има предвид и съзнанието на средновековния човек и неговото разбиране за свобода. Още повече, че той подчертава малко по-долу в статията си: „Турское завладение над болгари не е могло навсякъде да се извърши мечом, но по-голямая част Българии се е превзела на условия, които са се пазили от завладетелев за няколко си векове”. При наличието на независима Българска православна църква със своя йерархия и свещенство и монашество почти три века след ликвидирането на българската държава българите са се радвали на своята духовна свобода и не са се преклонили пред завоевателя. (Раковски твърди, че Търновската патриаршия се е запазила до доста късно - поне век и половина след поробването ни от османлиите. В наше време тази теза доказва проф. Анчо Калоянов от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, вж. книгата му „Славянската православна цивилизация. Православният номаканон”, ВТ, 2012) Още повече че освен своя Църква, в която се служи на български, българите запазили правото си да носят оръжие, да бранят заедно с турците държавните граници, да се самоуправляват върху своите територии, имали са свои съдилища, които разрешавали споровете помежду им. Върховната султанска власт позволявала и пазела тази местна българска власт няколко века. Българите били лоялни към султана и не се бунтували срещу него. „Турци са владали над българи по тойзи начин.” Но „тойзи начин” се променил поради подлата и коварна роля на фанариотите.

Съвместният живот на българи и гърци под властта на султана променя тактиката на панелинизма, но запазва в него, както смята и Раковски, „духа на Византия”. „Духът на Византия” трябва сега да проникне в цялата Османска империя и да я превземе „отвътре” - най-напред духовно, а след това вероятно и политически. Затова и фенерското духовенство, начело с Константинополския патриарх, дискредитира с всички средства пред султанската власт другите поробени православни християни, за да им отнеме духовната самостоятелност и местното самоуправление и да ги подчини изцяло на себе си.

С унищожаването на Българската православна църква започва българското робство. Българските свещеници са изпратени на заточение или просто им се пречи да служат, тъй като в храмовете се служи на гръцки език. Унищожени са много богослужебни книги. Българските училища са затворени и на тяхно място се появяват гръцки. Българският език излиза от употреба и изучаване и е заместван все повече от гръцкия. След като всичко това е постигнато, гърците прилагат своя стратегически план, за който пише и Раковски: „Това като извършиха фанариоти и подпадна веке цял български народ под духовное иго гръцкаго свещенства, тии намислиха веке да започнат едно друго нещо, т.е. да почнат да действат за възобновение Византийски престол, кое тии днес назовават голямая гръцка идея!”.

Гърците откъсват българския народ от контактите му с Високата порта и по този начин му отнемат всякакви права на народ, съставящ Османската империя.

Борбата за самостоятелна и независима българска църква започва като борба за възстановяване политическите права на българите именно като съставна част от населението на Османската империя. Българите искат и настояват да бъдат зачитани като равни на всички останали, да не бъдат дискриминирани. А това означава да им бъдат върнати училищата, самоуправлението, храмовете, езикът и богослужението на български, Църквата. Ето изразите на националното съзнание. То изисква права!

И това е доказателство, че българският свят е навлязъл в периода на своето буржоазно развитие, обуржоазява се и придобива модерен облик. В този смисъл борбите за независима българска църква са истинска буржоазна революция.

3.

Когато пише за историята на българския църковен въпрос, Раковски непременно подчертава неговата легитимност като част от общите политически и юридически преобразования, извършвани в Османската империя. Той е част и от общоевропейския исторически процес на преход от Средновековие към модерната епоха. Чрез т. нар. „църковен въпрос” българите се борят за придобиване на своите „естествени” права. Перифразирайки Маркс, бихме могли да кажем, че българският свят се осъзнава „за себе си”, след като вече се е „осъзнал в себе си”. Той оспорва статуквото, наложена му насила от други и заявява, че няма да позволи да бъде потискан и незачитан. „Българский свещен въпрос, освен на необоримия си исторически права, коих до сега изложихме, основава се на Танзиматски Хатишериф (1838), де се обещава равноправност всем поданикам, и на Хатихумаюна (1856), де именно се говори за подновение на религиозни старости права всем поданикам християнам в Турции без изключения.”

Буржоазното обществено съзнание, особено след като е вече избистрено и обогатено с идеите на Просвещението, е правово съзнание. То непременно изисква да се съблюдават правата на гражданите, да се зачитат техните особености и да се подхожда към тях като към свободни граждани. Свободата е право, което властта е длъжна да осигурява и пази постоянно. А този, комуто тя е отнета, трябва да се бори, за да я възстанови. Историкът Г. С. Раковски показва в своите научни трудове как българите провеждат тази борба и как постигат целта си.

Осъзнаването на свободата като право подтиква българите да се съпротивляват срещу действията на фенерските духовници, отнели и продължаващи да отнемат правото им на български училища, вяра, свещенослужение на роден език и зачитането им като равноправни с другите народи на империята. Движението започва, по думите на Раковски в „Болгарски вероизповеден въпрос с фанариотите и голямая мечтайна идея панелинизма от Г. С. Раковского”, публикувано през 1864 г., мирно и обърнато към този, който според българите трябва да разреши проблема - Константинополския патриарх. Те му заявяват, че „не щат веке да търпят това беззаконие над себе си от страни гръко-фенерскаго чуздаго за тях свещенства, но искат да добият свои права независимаго си свещеноначалничества, коих са недавно и после падение си под турская власт имали”. На това законно и мирно искане патриархът „ги отласна с най-голямо грубиянство и почна да гони по-първия и по-знаменития учени и богати българи, слеветящ их пред отоманская власт за бунтовници! Много българи пострадаха в дълбокия и влажния турски тъмници и на заточение в Азия, де някои си заплатиха и с живота си”.  

Защо е важно да се изтъква мирният характер на движението за църковна независимост? Това в никакъв случай не е заради някакви тактически съображения и за да не се раздразни отоманската власт - макар че и такива съображения без съмнение карат Раковски да бъде предпазлив. Причината най-напред е, без съмнение, в това, че движението наистина започва мирно и спокойно, с надеждата, че проблемите ще се разрешат бързо и лесно. Но по-важната според мене е в реалните политически цели, които то обективно си поставя. Раковски не крие, че тези борби са, в крайна сметка, политически и че са началото на българската национално-освободителна революция. Мирният характер на църковните борби само улеснява внимателното и прецизно очертаване границите на диоцеза на българската църква, а от там и разположението на българските земи, които утре ще трябва да бъдат и политически освободени. Сега се събира енергия, която утре ще се прояви в решителни действия. То не е за власт. Все още не е за власт!

Реакцията на фенерския патриарх е адекватна, понеже той разбира каква е истинската и стратегическа цел на тези уж безобидни искания на българите. Той усеща властта си застрашена. Застрашена е цяла една мащабна идея, като е показана нейната несъстоятелност. Буржоазната епоха идва с нови представи и идеи за разположението на нациите, тяхното място върху световната политическа карта и в цялата новосъздаваща се обществено-политическа система. Идеята за панелинизма може да изхожда от идеята за възстановяването на Византия, но очевидно не е съобразена с новите реалности, понеже иска механично да пренесе едно явление от Средновековието в модерната епоха. Но Византия не е гръцка държава и не може никога да се възстанови като национална държава на гърците. Българското движение за църковна независимост с един удар разколебава тази идея и показва колко е тя ненавременна, нереалистична и непригодна към променящия се вече свят. Тя обаче бива подета и конюнктурно използвана от Европа и Русия за осъществяване на техните политически интереси и намерения спрямо Османската империя.

Българската национална идея обаче е реалистична, адекватна на политическите тежнения на ХІХ век и затова трябва да бъде осъществена. Раковски постоянно търси съществени аргументи в подкрепа на българските идеи, за да покаже защо трябва народът да се стреми да работи за тях и да не се отчайва, когато противните им сили правят възможното, за да им попречат. Справедливата кауза побеждава.

А такава е каузата на църковната независимост.

4.

„Борбата между българите и гърците, а най-паче между погърчените заблудени, се разпространи навсякъде и постана всенародна.” Най-напред народът заявява пред властта, че негово право е да се самоорганизира в своите вероизповедни дела и че не желае повече гръко-фанариотите да властват над останалите православни народи, в това число и над българския. Българите не се бунтуват - това още веднъж подчертава Раковски, а само декларират своите изконни и дадени от самата власт права. Но в средата на 60-те години и по-точно през 1864 г., когато е писана въпросната статия, авторът вече си позволява да посочи корумпираността на османската власт и че тя няма охота да изпълнява собствените си закони и декрети. Тогава се пристъпва към активните действия и на редица места гръцките духовници и владици биват прогонени; на тях не им се заплащат предвидените данъци и биват наложени български свещеници да обгрижват храмовете. В българските училища отново преподават на български език. По призива и на Неофит Бозвели се избират пълномощни представители от всички български краища, които да бъдат делегати пред султана за защита на българските църковни дела. Начело на движението застават двамата български митрополити Иларион и Авксентий.

Борбите за църковна независимост стават все по-тежки, но и все по-организирани и масови. Те бързо обхващат цялото българска население и всичките краища, върху които то живее. Но и съпротивата на фенерското духовенство също се засилва и придобива изобретателност. Константинополският патриарх използва най-различни средства - от низвержение и заточение на непокорните свещеници и епископи до лъжи и измами, за да не изпълнят султанско повеление или справедливо и законно българско искане.

Историята на тези борби е история на народното осъзнаване и самоорганизиране. Сега именно се формира истинската българска национална държава; сега се създават нейните основни институции и форми на държавна власт. Вниманието на Г. С. Раковски е насочено към този именно феномен на национално самоорганизиране преди още държавата да е създадена. Появяват се първите авторитетни и зрели лидери, заражда се българската дипломация. На тази дипломация в голяма степен се дължи и успехът на движението. Тя действа наистина зряло, с неподозирани умения и познаване характера и нравите на османската власт. 

Раковски посочва необичайно сложния характер на движението за църковна независимост, понеже е борба не само срещу православния патриарх и неговото духовенство, но и срещу попълзновенията на католишката и протестантската пропаганда сред православното българско население. Ситуацията се усложнява и от позициите и задълженията на великите сили да охраняват правата на различните вероизповедания в Османската империя. По силата на Андрианополския мирен договор Русия получи правото да пази и подпомага православните християни - без значение от каква народност са. Тя симпатизира на българите, но настоява църковният въпрос да се разреши единствено по каноничен път и не допуска никакви нарушения на църковните канони и правила. Франция и Англия от своя страна имат интерес от създалия се конфликт и те го използват, за да помогнат респективно на католишките и протестантските мисионери да се чувства уверени и да вършат успешно своята мисионерска работа. Русия поддържа официалните си връзки с православните чрез Константинополската патриаршия и по същество застава зад нея. Въпреки това гърците не престават да внушават на султанската власт, че българското национално-църковно движение е изцяло под руско влияние и протича с руска материална помощ и подкрепа.

Точно в такава ситуация се проявява българското единство и увереността в народните сили и в правотата на делото. Църковната борба често нарушава църковните канони; идеите за бъдещето на българската църква в много случаи не са канонични и са прекалено политически. Но във всичките етапи на борбата българите нито за миг не се поддават на изкушението да приемат католицизма и да се поставят под властта на римския папа или да станат протестанти, за да се отделят по-бързо и лесно от Фенер. Това е изключително важно да се подчертае. В действията на водачите на движението се проявяват протестантски уклони; често желанието за своя църква е изместено от интересите на буржоазията, за която е все едно какъв е канонът и дали е възможно да бъде нарушаван, щом с това се постига политическата цел. Но поне формално не се позволява пряката намеса на европейските държави и техните религиозни емисари да изместят фокуса на движението. Отделните успешни опити за уния, колкото и настойчиви да са и колкото и примамливи да се увещанията и обещанията на папските емисари и на самия римски папа, срещат решителен отпор и завършват безславно.

За Раковски неуспехът на католишката и протестантската пропаганда да отклонят православните българи от тяхната истинска вяра се дължи на силата на православието като традиционна религия на българите, на неговите дълбоки корени в народа.

Но и борбата срещу фенерското духовенство за Раковски, а и за народа, който участва в нея, е също защита на православието и е плод на дълбоките традиции, които свързват българите с тяхната изконна вяра. В това той няма никакво съмнение и като такава тя се води и представя. Това означава, че Константинополският патриарх не е пазител на православието и че той не спазва догматите и не се подчинява на каноните - да не говорим за законите, които са установени в Османската империя. Средствата, с които той си служи, не са в никакъв случай присъщи на глава на Църквата, защото с тях не се обгрижват православните християни, а им се причиняват мъки и страдания. Онова, което най-много възмущава авторът на въпросния труд, е всяването на раздор сред българите, като отделни лица се подкупват или сплашват. Още по-отвратително и несъвместимо с каноните за Раковски е поощряването от страна на патриарха и на турското правителство на католическата и протестантската пропаганда. То цели да се дискредитира българският народ и да се покаже, че той не е достоен за самостоятелна църковна йерархия, че е незрял и православието не е за него истинска и в достатъчна степен възприета религия.

Водачите на българското движение за църковна независимост обаче разгадават тези ходове на фенерското духовенство, разобличават я и насочват народа към още по-голяма упоритост и устойчивост. Раковски специално и на много место подчертава огромните заслуги на митрополитите Авксентий и Иларион, както и на архимандрит Неофит Бозвели като ръководители на народа и мъдри негови наставници. Те изтърпяват множество страдания и унижения заради убежденията и постъпките си, но не биват сломявани и отчайвани. Показвайки подвизите на българските архиереи и на архимандрит Неофит Бозвели, Раковски потвърждава своята на и на всички участници в църковните борби идея, че Българската църква е достойна за своя йерархия, има добре подготвени и обичащи народа си владици и свещеници и монаси. Него го впечатлява преди всичко тяхната активност и действеност, решителност и смелост - не смирението или други задължителни за сана им на свещенослужители.

Когато пише за подвизите на българските владици и свещеници, Раковски подчертава едно много важно и крайно необходимо явление във всяко всенародно дело, което е справедливо и трябва да промени радикално състоянието на обществото - героизмът и мъченичеството.

Героизмът е необходим, за да разпали още повече родолюбието и вдъхне надежди и увереност, че благоприятният изход е напълно възможен и е вече близо. Героите унищожават страха и съмнението у другите, произвеждат допълнителна енергия. Никое дело не успява без герои. Но не по-малко, дори много повече са нужни мъченици, които със своите саможертви утвърждават светостта и силата на явлението и идеята. Саможертвата показва, че делото е право, щом човек е в състояние доброволно да се лиши от живота си за него. Пролятата кръв сближава и сродява. Тя е истинското въплъщение на идеята. Владиците Авксентий и Иларион, както и архм. Неофит Бозвели са истински водачи, които с вдъхновение и неизчерпаеми сили показват пътя, по който трябва да се върви; те не се страхуват от противника, разобличават го смело, говорят истината и умело организират народа в неговата борба. Но те страдат, подложени са на изпитания и страдания, лишавани са от свобода и дори животът им е застрашен.

Историята на движението за българска църковна независимост за Г. С. Раковски е история преди всичко на националното самоосъзнаване и съзряване на националния дух. Създават се основите на българското самоуправление от нов тип, който е предвестник на бъдещата самостоятелна и свободна национална българска държава. В тази история се вижда кои са противниците и съюзниците на българите в тяхната национална кауза. Противниците и враговете са много и си служат с различни средства, притежават огромна сила и изобретателност, а съюзници просто няма - понякога се появяват приятели, които симпатизират на идеята, но са малцина тези, които реално съдействат и помагат. Очевидно е, че е необходима старателна подготовка, преди да се предприемат решителните действия. В църковните борби тези действия за достатъчно премерени и ефективни. Намерен е някакъв сполучлив модел - особено що се отнася до съчетаването на дипломацията с радикалните акции. Бавните и постепенни стъпки биват последвани от бързи и широки крачки и после пак отначало. Важното е да се използват изгодните моменти, да се съобразява с настъпилите изменения в обстановката и постоянно да се следи как тя се променя, в каква посока и с какви темпове, за да се преценява доколко българските интереси и състоянието на движението могат да се възползват от промените.

5.

Г. С. Раковски е един от най-активните участници и ръководители на борбата за църковна независимост. Той е и неин свидетел-хроникьор, идеолог и пропагандатор.

Като историк той правилно отчита като голямо достойнство на това всенародно движение постъпателното му разрастване. Но като негов идеолог и активен участник призовава за все по-активни действия и често се гневи от бавното постигане на необходимия резултат.  

В книгата си „Българският Великден или страстите български” Тончо Жечев вярно отбелязва: „Раковски вижда българския въпрос в аспекта на световната политика и търси смели решения, като си дава пълна сметка за всички перспективи и отговорности”. Пораждането и разрешаването на този „въпрос” не можеше да стане по-рано от средата на ХІХ век, защото за Османската империя и за българската нация не бе още узряла идеята за „естествените права” и свободата като неотменно право на личността да избира как да живее. Т. е. преди Турция и България да се обуржоазят в достатъчно степен и възприемат буржоазната идеология като основа на общественото съзнание. В този именно момент националното съзнание е по-важно от националната държава. Защото територията, върху която се разполага държавата, се определя по това дали населението вече притежава единно национално съзнание за собствената си същност и родова общност. А самият Източен въпрос, част от който е и българският, е също продукт на буржоазната епоха. Новата буржоазна геополитика разпределя световната политическа карта съобразно силата, значението и интересите на група държави, обявени за „велики сили”. Единственото петно върху тази карта, което все още не е „разпределено” между тях, е Османската империя. Османската империя е все още територия на Средновековието. Но и тя се тресе от проблеми и противоречия, които задържат развитието й и я обричат на радикални промени. Т. е. на гибел. Империята е изживяла времето си и подлежи на разпад и ликвидация. Факторите, които я разчленяват и умъртвяват, са много, но един от най-важните е националното самоосъзнаване на съставящите я народи. Те вече не са „робска рая”, а нации, които гледат на себе си като на различни една от друга и особено от турците. Те претендират за права!

Българската нация се осъзнава не просто в православието, но преди всичко като пребиваваща в свое православие, в своя Църква. В Православието в Османската империя отново има различни народи и те са българи, гърци, сърби, румънци, молдовани, черногорци. Това различие се задълбочава упорито и неудържимо, за да прерасне в тежък политически и църковно-каноничен конфликт. Раковски, а и другите дейци на църковното движение (напр. архм. Неофит Бозвели) виждат причината във филетизацията на Константинополската патриаршия, превърнала се в Гръцка църква и участваща в изпълнението на гръцката „мегали (велика) идея” за възраждането на Византия. Но за възраждането на Византия като гръцка държава, а не като Православно-славянска империя, каквато идея най-общо защищават и проповядват руските славянофили. Това превръща Константинополската патриаршия в оръдие на гръцката буржоазия срещу българската и политически профанира православното учение и Църквата, чиято глава е Иисус Христос. По тази причина двата народа трябва да имат свои народни църкви.

Възникналата вражда се използва от султанската власт и от великите сили за извличане на политически изгоди и засилване влиянието върху отделните конфликтуващи страни. Конфликтът е изгоден за Русия и Европа, защото разяжда единството на Османската империя, разклаща я силно и я поставя под съмнение, понеже тя не е в състояние да го разреши по такъв начин, че всички да са доволни. А този конфликт изобщо не може да се реши по такъв начин, защото империята е обречена и изживява последните си исторически мигове. Във всички случаи тя ще си отиде. Чрез подкрепата си на някоя от воюващите великите сили проникват по-дълбоко и уверено в региона и придобиват възможност изотвътре да направляват процесите и да бъдат там, когато проблемът окончателно се реши.

Раковски често повтаря, че българският църковен въпрос трябва да се реши от султана съобразно законите на империята и декларираната свобода на вероизповеданията и тяхното право да се самоорганизират. Той постоянно отхвърля гръцките обвинения и клевети, че българите са лоши поданици, защото служат на руските политически интереси и получават помощ от Русия. Всъщност Русия стои зад Фенер. Франция и Англия стимулират католическата и протестантската пропаганда и инвазията на католицизма и протестантските деноминации. Българите от никого не получават помощ и съдействие. Те разчитат единствено на собствените си сили. Това придава особен облик на българския въпрос. Неговото международно значение и ситуирането му в европейската политика само възпрепятства бързото му разрешение. Понеже не може да бъде изваден от контекста, в който е поставен, налага се да се прилагат сложни дипломатически игри, умело въздействие върху властта и могъща вътрешна организация на народните сили, за да се изолират негативните въздействия и се осигури успехът на каузата.

Великите сили обаче не познават ситуацията и дори не проявяват усилия да вникнат в нея, за да разберат същността на българо-гръцкия спор. Ако за Русия и славянофилите той все пак има каноничен характер и поради това те са против агресивността и неканоничните средства, с които българите си служат, то европейските държави гледат на него единствено като на политически конфликт в рамките на Източния въпрос. Раковски се стреми да докаже, че „въпросът” е изключително важен за българското бъдеще, защото е свързан с правото на народа сам да устройва обществото си и да избира църковната йерархия. Православната църква е народна, с различни йерархии - за разлика от католическата. И че виновникът за този конфликт е Константинополската патриаршия и нейната асимилаторска политика.

Раковски смята за свой дълг да представя пред чуждите правителства и дипломати, както и пред самите българи какви са целите и идеите на движението за църковна независимост. Представяйки го, той очертава и основните му цели и задачи, както и средствата, с които то ще ги постигне.

6.

Движението за църковна независимост е движение на народ, който изповядва православието и с нищо друго не желае и няма да го заменя. Борбата е политическа, но вярата остава неизменна и политическият въпрос няма да се разрешава чрез компромиси с нея. Тази позиция е ненакърнена за всички (с много малки изключения) водачи и участници в движението. Нацията се осъзнава чрез принадлежността си към православието и с необходимостта да я изповядва чрез своя църква.

Колкото по-ожесточена става борбата и колкото по-близо е до успешния си край, толкова повече са препятствията, които тя трябва да преодолява. А и изкушенията да измени на основата, върху която е започнала и продължава, т.е. да се откаже от православието, са толкова по-съблазнителни. Много по-лесно би била преодоляна съпротивата на Фенер, ако българите се бяха съгласили на уния с католиците или биха допуснали инвазията на протестантите, както и ако се съгласят да се отклонят от догмата и каноните на православието. Твърде малко са обаче тези, които го правят. И който го направят, веднага получават остри критики и поругавания. Такива хора биват обявявани за престъпни злосторници, изменници и биват подлагани на остракизъм и най-жестоки подигравки. Нищо не е толкова унизително и отвратително, колкото да станеш „папишташ”, „римокатолик” или „протестантин”. И да си навлечеш народния гняв. По-късните предателства в българската революция са или незабележими, или не се възприемат и оценяват като такива, ако помагат на властта да се справи с „бунтовниците”. Но предателството към православната вяра, към православната църква е поругаване на Светия Дух. Народът знае тази заповед на Бога и наказва сам нейните нарушители.

Отношението на западните държави към българския църковен въпрос, тяхната намеса в него и особено опитите на Римо-католическата църква и протестантските деноминации водят Раковски през май 1861 г. до един горчив, но справедлив извод: „Послушайте, мили братя! В наше време ние добихме една твърде голяма наука (т.е. поука - б.м. П. А.) и ние не трябва да пропустим да се  не възползваме от нея. Сега, като веке знаеме твърде добре, че нямаме ни едного приятеля, но всеки гледа да се ползува от наша слабост и раздвоение, сега, казваме, трябва да бъдеме най-много разумни и да приемнем нужни мерки да отбиеме всички тия неприятелски удари, да съхраним целокупност народа си и с том милая и скъпоценная си народност. Вие видяхте явно, че някои си ищат наше народоубийно раздвоение, като се потрудиха с най-голямая си мършавост да се ползват и от ония минути, кога се ние нахождахме в най-голямое бедствие!”. Църковните борби трябва да поучат българите да различават приятелите от неприятелите си и да осъзнаят, че всъщност са сами в Европа; че искат да ги уловят в мрежите си и да ги използват за свои си нужди и интереси. Изпитанието да бъдеш православен и да не се поддаваш на съблазните на еретици и врагове на вярата е твърде голямо и трябва да се понесе безропотно, но и да отвори очите, за да се видят истините.

В такива моменти най-важното е да се пази единството и твърдостта, с която да се отстоява високата кауза. Целта не е българска църква изобщо и отделена от Фенер, а православна църква, извоювана с правото на самоопределение и вярност към православието. Това доказва, че и до 60-те години на ХІХ век религиозното съзнание не е напълно разколебано и определя все още мисленето на българския свят. За Раковски е ясно, че търсенето на решение на църковния въпрос на всяка цена и с всички средства, дори и за сметка на отказване от традиционното вероизповедание, ще обрече движението на неуспех. А този неуспех ще предопредели и неуспеха на цялата българска национално-освободителна революция.

Руският мислител К. Н. Леонтиев обвинява българските архиереи и духовници, че са подвели по интересите на българската буржоазия и изпълняват нейната воля, с което допускат отклонения от канона и обричат на Българската църква на тежки последици. И той е прав. Но би могло да се каже, че през 60-те години на ХІХ век българската буржоазия все още е православна и с религиозно съзнание - или поне с разбирането какво е православието и религиозното съзнание за българския народ и кой би могъл да го мобилизира и организира. В този исторически момент буржоазните ценности нямат още оня смисъл, който ще придобият по-късно, към края на 70-те години и особено след Освобождението.

За Раковски, който е изразител на общественото съзнание, е очевидно, че борбата за самостоятелна българска църква не е оспорване на власт, която е „от Бога”, а възстановяване на справедливост. По тази причина той призовава, както многократно тук подчертавам, за мирно движение и мирно извоюване на правота на самоопределение на българските православни християни в своята самостоятелна църква.

7.

Колкото повече движението за независимо българска православна църква приближава своята заветна цел, толкова по-рязко и категорично изникват въпросите как тя трябва да бъде организирана, каква да е нейната йерархия, как да се избира нейният престоятел и как да се обгрижва паството. Зад тези въпроси прозира буржоазната амбиция, която досега е дискретно проявявана и дори не е проявявана, в църковния въпрос да поставя политически цели, за да може Църквата да поведе народа към втория дял на българската революция и да й служи доброволно и всеотдайно.

Започват политическите сметки и нагласи.

В статията си „Наш въпрос”, поместена във в. „Дунавски лебед” от 21 март 1861 г. Г. С. Раковски съобщава за една нова и важна идея на Общонародния събор в Цариград: да се създаде Българска народна християнска църква, чрез която да се разреши окончателно българския църковен въпрос. А в писмо до Йосиф Дайнелов пише: „Ето и 26. Брой Дунавского лебеда. В тойзи брой забележете добре що е писано в уводния му член. По моему мнению то е наше спасение. На това трябва да се съгласим. Тейзи две точки на наша народна черква ще дадат голям шум в Европа да се говори за нас. Наша народна българска черква с това се възвишава от всички други християнски черкови…”

Какво означава това? „Отличителная точки на Българская народна християнска черква са следния: 1. Българская народна християнска черкова не признава ни едного другиго из изключителна глава христовия черкви, освен Иисуса Христа, основателя й; 2. Българская народна християнска черква има мир и любов с всички други християнски черкови, като варди строго свои си досегашни обряди. Тя всички християнски черкови ги почита и ги има за богоспасаями и никакво си съперничество няма с никоя от тях. Тя никого не проклива, но за всички се моли Богу. Тя реч нечестив и неправославен избрисва завсегда от светия си книги.” Тончо Жечев смята, че до тази идея Раковски идва след търсене на изход от борбата срещу унията. Но Раковски не се бори единствено срещу унията; борбата му срещу Константинополската патриаршия е далеч по-упорита, продължителна и ожесточена. Тончо Жечев дори твърди, че Раковски иска да се създаде „българска религия”. До този извод стига в коментара си върху писмо до Йосиф Дайнелов от 28 февруари 1861 г., в което се казва: „При такова положение, къту сме влезли всеки в една такава голяма борба, за да отбегнем сички удари католишки, протестантски, гръцки и славянски, нам не остава нищо друго, освен да ся отделим от сички с някоя нова, от нас измислена малка ерес религиозна. Тогава секи ще тегли ръка от нас и Европа ще ни защити, като покажем, че ний имаме особена за себе си българска религия” (п.м. - П. А.). Според мене Раковски не се изразява достатъчно ясно и точно, като смесва религия с Църква - макар и еретична. Тук, както и в предишното си писмо до Й. Дайнелов и в цитираната вече статия, той говори за разрешаването на църковния въпрос не просто чрез отделянето от Константинополската патриаршия и придобиването на независима Българска православна църква чрез съответните султански разрешения и процедури от страна на Константинополския патриарх (както е по каноните), а за радикално действие. „Понеже българский народ се е веке званично (официално - б. м.) отлъчил от фенерска Патриаршия и сега тя сама ги проклива и лъчи от себе си и тии веке не щат се назовават ортодокси, но Българска народна християнска черкова и тъй всяко препятствие, кое им се е наносило досега от страни Високия порти, както и от страни на многи други заради тая само реч ортодоксия, дигва се веке завсегда. Българи с тойзи начин отбягват всяко духовно иго, кое искат да им наложат гръкофанариоти, папищаши и други; оставят же свободни за себе си в свое си вероизповедание и за своя си народност, коя е отлична от всех вишепоменатих.” Това действие трябва да създаде нова църква независимо волята на султана и Фенер. Т. е. по пътя на разкола. Названието „православна църква” не се споменава, за да се подчертае неприязънта към Фенер. Нищо, дори и с думи, не бива да свързва българите с Фенер.

Българската народна християнска църква е ултра радикален политически вариант за разрешаването на един църковен политико-каноничен проблем. Този вариант не е съобразен с каноните на Православната църква, които предвиждат строг ред за получаване на самостоятелност на една поместна църква. Поради това вариантът е неприложим и едва ли е бил обсъждат с българските архиереи. Те не биха го възприели и не биха участвали в подобна авантюра, защото тя би обрекла на гибел Православието в България и би изолирала Църквата ни от канонично общение с останалите поместни църкви. Тя няма никога да бъде призната от тях. Но Раковски, който вижда в Църквата държава, знае, че султанът и Европа се впечатляват единствено от радикалните идеи и предложения и само при радикален натиск са готови да обърнат внимание към българския народ и неговите проблеми и да извършат промени в негова полза. И той го казва ясно и точно: „Тогава секи ще тегли ръка от нас и Европа ще ни защити”. Различието от гърците и Фенер трябва да стане главното качество на българската нация, заради което тя трябва да бъде разпозната и подкрепена в борбата й за свобода и независимост. Тя не може повече да живее заедно с турци и гърци и да прави това, което те й разпореждат. И Европа е длъжна да го разбере и поощри.

След „Българския Великден” от 1860 година, неочаквано за всички, султанското правителство придало друга посока на българското дело. Правителството не било съгласно българите да се отделят напълно от Фенер и да получат независима църква. Според него българският църковен въпрос трябвало да се разреши в рамките на Константинополската патриаршия, като българите получат равноправно положение и участие в нейната дейност - в това число и в избора на патриарх и в назначаването на българи за митрополити в българските епархии, а в Синода членовете-българи да бъдат колкото са и гърците. Народните представители, които постоянно заседавали в Цариград и водели преговорите с правителството, показвали склонност да приемат тези компромиси, смятайки че така ще се избегнат нежелани последици и  че това все пак е важна крачка напред в разрешаването на църковния проблем. Те следвали политиката на „малките стъпки”. Но времето очевидно се е радикализирало и постъпката им (или поне готовността да я извършат) предизвикала бурни реакции у радикалното крило, към което принадлежи Г. С. Раковски.  

„Малките стъпки” довеждали в случая не просто до доста голяма автономия, но и до възможността в много региони да се доказва преобладаващо българското население и така българските митрополити да станат фактическите им ръководители. Проектът, който българите предлагат за уреждане на българския църковен проблем, обаче е формално различен от това, което е делегирано като право и задължение на народните представители в Цариград. Задачата им е била да извоюват самостоятелна и независима църква. Те предлагат компромис, който формално противоречи на главната цел. Раковски реагира остро и иска оставките на делегатите. Той вече е имал своята нова идея за българска народна християнска църква и се противопоставя на всякакви „автономии” и „равнопоставяния” в рамките на Фенер. Защото заплашват целостта на българската нация и затъмняват и отлагат бъдещето на нейната държава.

Новият „български проект”, дело на умерени и опитни български дипломати (Гаврил Кръстевич, д-р Стоян Чомаков, Тодор Бурмов), не бил доведен до успешен край поради много причини, находящи се както у гърците, така (най-вече) у турската власт, по принцип нежелаеща промени, които могат да разколебаят статуквото и да дадат някакво преимущество на което и да било немюсулманско население.

В създалия се конфликт и особено в острата реакция на Г. С. Раковски виждаме разслоението в българската буржоазия, както и новите проблеми, пред които се изправя българската национално-освободителна революция. Умерените са за такава свобода, която да очертае границите на българските територии и която ще позволи в тези територии да се осъществява пълно народно самоуправление. Народното самоуправление в рамките на Константинополската патриаршия, т. е. в рамките на Турция, би породило условия за интензивно икономическо развитие. Българската буржоазия би запазила възможностите, които турската икономика предлага с нейните пазари и международни връзки, а ще придобие правото да управлява народа. Радикалите обаче смятат, че това не е достатъчно и че подобни придобивки ще са временни, нетрайни и лесно могат да бъдат отнети. За тях е важно светът да чуе българските нужди, за да се намеси и им отреди подобаващото им се място.

К. Н. Леонтиев смята, че „рационалистичният подход на българската интелигенция против Фенер е в още по-голяма степен насочен срещу Русия”. В това твърдение има истина. Самият Г. С. Раковски трябва да разсейва обвиненията на Фенер, че зад българските претенции стоят руските интереси, тъй като Русия има право и задължение да се грижи за православните славяни в Османската империя. Но Раковски знае, че самата Русия стои зад Константинополската патриаршия и намира действията на българите прибързани и неканонични, пречещи на единението на православните и целостта на Църквата. Константин Леонтиев е един от тези, които предвижда, че радикализацията на църковния въпрос неминуемо ще доведе до разцепление в православния свят и до схизма за българската църква. Затова и Раковски демонстрира сдържаност или направо недоволство от решенията на Русия и настоява българите да се дистанцират от нея, за да не предизвикват султанската власт. Все повече зачестяват нападките му към руския консул Рачински, „человек развратного поведения”.

Историята на българския църковен въпрос и борбите за неговото разрешаване е почти изцяло свързана с живота и делото на Георги Раковски. Това участие е напълно светско, политическо и в духа на идеите, родили българската национално-освободителна и буржоазна революция. Ето защо, изучавайки този въпрос и мястото на Раковски в него, ние всъщност изучаваме историята на революцията и обуржоазяването на българския свят. И така стават по-ясни много негови неизяснени досега проблеми.