Пелин Пелинов

разказ

“В неговия гостоприемен дом (на Атанас п.
Хинов в Плевен) Апостолът намирал всякога
радушен и сигурен прием, дрехи за преоблича-
не и козметически средства за боядисване на
косата и променяване на лицето.”
Юрдан Трифонов
“История на град Плевен”, стр. 303

В този дъжделив априлски ден на 1869 г. Васил Левски се отправи към Големия театър (1) в центъра на Букурещ. От седемнайсет години румънците наричаха така новия столичен театър, за да го отделят от стария, който изглеждаше като джудже пред него. И наистина той си заслужаваше името. По обем и внушителност отстъпваше само на княжеския дворец, но мястото му беше по-кръстопътно, поради което имаше по-голямо значение, както за живота на столичани, така и за импозантността на града.
Като пресече площада и стигна до величествената сграда, Дяконът не влезе веднага в нея. Въпреки дъжда, той я обиколи и огледа от всички страни. Направи го не толкова от свойствената си предпазливост или от някакъв страх, а повече от едно вътрешно притеснение пред целта на своето посещение. В миналото, когато беше в Белградските легии, той беше влизал няколко пъти в тамошния театър, който по нищо не отстъпваше на тукашния, но ония посещения там бяха за забавление, а тука идеше по важна работа.
За разлика от него, Георги Раковски например, никога нямаше да си позволи подобно обикаляне, оглеждане и притеснение, па ако ще този театър да е във френската или в руската столица. Освен това беше изключено да дойде пеш не само в дъждовен, а и в слънчев ден. В най-лошият случай щеше да дойде с файтон, ако не разполагаше с каляска, и то така, че да го забележат всички наоколо. С по-малък салтанат, но също тъй направо, дори урболешката щяха да постъпят и войводите Хитов и Филип Тотю, както биха постъпили Караджата и Хаджи Димитър. Сигурно и Христо Ботйов, въпреки озъбените си колене и лакти, нямаше да остане по-назад. Дори и той би залепил плесница на всеки, който се опита да го възпре, след което високомерно ще му заяви: “За театъра е чест, че го посещавам, домнуле!”
Но Васил Левски не приличаше на нито едно от тези горди български чеда, макар да се беше посветил на същото дело. Дяконът беше друг човек, както по външен вид, така и по характер. И в това се криеше другата сила, от която освобождението на отечеството, като че ли имаше по-голяма нужда.
- Искам да се срещна с управителя! - каза на чист румънски език Левски на пазача, когато влезе в задния служебен вход на театъра.
- На първия етаж, вляво - отговори пазачът и му посочи каменното стълбище.
Дяконът му кимна за благодарност и тръгна нагоре, но след няколко стъпала се спря, повърна се и попита:
- А как се казва управителят?
Пазачът го изгледа учудено, дори смаяно, защото не можеше да допусне, че има човек в Букурещ, който не познава управителя. От две десетилетия насам той беше най-известният човек в столицата, който по популярност не отстъпваше дори на княз Карол (2). Левски забеляза смущението на служителя и веднага му поясни:
- Не съм от тук, домнуле, затова не зная.
- Казва се г-н Костаке Караджале (3) - гордо и с чувство на превъзходство съобщи вратарят и помери да го разпита откъде е и защо го дири, но Левски се обърна и пъргаво се отдалечи по извивката на стълбището. След малко той почука и влезе в дирекцията. Завари там двама души, които седяха зад малка масичка един срещу друг и разглеждаха някакви скици за декори и рисунки за костюми. Единият от тях беше едър, с гъсти мустаци и буйна посребрена коса, а другият - по-дребен, по-слаб, с остър нос и черни огнени очи. Стаята беше задимена и миришеше на тютюн и кафе.
- Господин Костаке Караджале? - рече Левски.
- Какво желаете? - попита едрият мъж с лъвски израз на лицето.
- Аз съм артист от трупата на г-н Войников в Браила (4)…- започна да се представя Дякона и веднага забеляза, че първоначалният неприятен поглед на управителя се стопи, а очите на неговия другар светнаха като продухани въгленчета. Явно името на Добри Войников имаше тежест и авторитет пред тях, защото Караджале веднага стана, подаде ръка на госта и любезно му рече: „Заповядайте!”, като му посочи празния стол до масичката. А когато Левски седна, той попита:
- С какво мога да ви бъда полезен?
- Искам да изуча изкуството за преправяне лицето на артиста с бои, бради и мустаци… - започна да обяснява Левски с много думи, защото не знаеше едната дума, която изразява всичко това. Някога в Карлово, и във Войнягово след това, той беше участвал в театрални представления, беше си лепил с тесто брада и мустаци, но не знаеше как се нарича това на професионален език. Притесни се, защото предположи, че могат да го разкрият и да му откажат съдействие.
Караджале не забеляза или пък се престори, че не забелязва, неговото притеснение, затова попита:
- Какво амплоа имате? - с което съвсем обърка бъдещия стратег на българското освобождение. Оказа се, че той не знае и думата “амплоа”, което удвои неговото смущение. Но той беше хладнокръвен човек и имаше великото качество да се владее. Толкова добре се владееше, че дори Караджале, който притежаваше артистична наблюдателност и психологическа проницателност, не забеляза нито невежеството му, нито смущението.
- Аз още не зная добре румънски и не разбирам думата “амплоа”! - ловко се измъкна Левски.
- Думата не е румънска, а френска - намеси се слабичкият мъж, без да подозира, че с тази филологическа забележка слага примка върху шията на госта.
- А френски език въобще не зная! - светкавично отвърна Левски и усети, че е стъпил на здрава почва и ще съумее да се измъкне от тресавището.
- Какви роли играете? - попита Караджале, за да му обясни по заобиколен начин значението на френската дума, но Левски не го разбра, затова отвърна:
- Още не играя, домнуле! Сега се уча.
- И почвате от грима?! - възкликна слабичкият с огнените очи.
Левски веднага разбра, че това е думата, която не знаеше, придоби вътрешна увереност и премина в настъпление:
- Трупата на г-н Войников няма вашите възможности, затова сме принудени да вършим всичко едновременно - да си учим ролите, да се преобличаме в театрални дрехи, и да се гримираме - отговори той, с което потули своето професионално невежество.
Тогава управителят на театъра отново стана, представи своя събеседник на госта и се извини, че ще ги остави за малко. Събеседникът се казваше Матей Мило (5) и беше другото голямо име на новия букурещки театър по това време.
- Много съжалявам, че на г-н Войников не му разрешиха през миналия септември да изнесе тук, в нашия театър, своето представление на „Покръщаване на Преславския двор” - заговори Матей Мило веднага, след излизането на Караджале от дирекцията. - Ние му бяхме дали салона и то срещу символичен наем, но отгоре забраниха… Какво да се прави, конюнктура! Политиката е като вятъра, днес насам, утре -натам. Но аз гледах при първия гастрол на трупата представленията на „Стоян войвода” и „Райна княгиня”, които бяха великолепни. На едно от тях беше и княз Карол със съпругата си Кармен Силва (6) и също тъй харесаха представлението. Най-ценното в театъра на г-н Войников е националният репертоар - заяви след кратка пауза румънският артист и добави: - Това, което ние с г-н Караджале от години се силим да направим, но още не сме успели…
В това време управителят се върна и доведе със себе си един по-възрастен от тях човек, облечен в черна сатенена престилка и още от вратата го представи:
- Нашият гримьор Василе Попеску! - каза той, след което още по-тържествено добави: - Каквото той може да покаже, не може да го видите нито в Париж, нито във Виена, нито в Санкт Петербург. Той е богът на това изкуство! Уговорете се кога и как.
Гримьорът Попеску подаде ръка на Левски и му каза:
- Можем да започнем в понеделник или във вторник, другата седмица.
- Довечера заминавам за Браила - излъга Левски, с което искаше да му каже - „или днес, или никога”. Наистина той заминаваше, но не за Браила, а оттатък Дунав - в Българско, и нямаше възможност да отложи урока.
Гримьорът го погледна учудено и каза с тънка ирония:
- Тая работа не става за час-два, господине. Трябват ни няколко седмици ежедневни занимания.
- Аз съм схватлив и запомням отведнъж! - възрази му Левски, с което засегна професионалното чувство на гримьора. Той имаше високо мнение за своята работа и не позволяваше никому да се отнася с пренебрежение. Беше готов да му каже: „Страхувам се, че не мога да ви бъда полезен…”, но Караджале го изпревари:
- Помогни му, скъпи Василе! Ти си толкова велик, че можеш и за час-два да покажеш онова, което другите правят за година.
- Освен туй, - намеси се Матей Мило, - предполагам, че се касае само за няколко вида грим, а не за основно изучаване на твоето велико изкуство.
- Заповядайте оттатък! - предложи след кратко колебание гримьорът, след като срещна погледа на управителя и разбра, че не трябва да отказва и отлага.
Васил Левски стана и тръгна с радост подир гримьора към неговата стая…
И докато Василе Попеску показваше на мнимия български артист как се лепят бради и мустаци и му разказа какви гримове са на мода в момента в Париж, Виена и Санкт Петербург, ние сме длъжни да продължим зачекнатото сравнение на Дякона с другите горди чеда на България. Тук то е още по-необходимо, за да изтеглим една по-едра и съществена черта в неговия мъчен портрет. Нито великият Раковски, нито Панайот, Тотю, Хаджията или Караджата, нито дори Христо Ботйов, който до миналия септември участваше в трупата на Добри Войников, не биха се занимавали с изучаване на грима и гримьорското изкуство. Защото не им е нужно. За тях е невъзможно и унизително да се превъплъщават в други лица. Те винаги са държали да бъдат това, което са. И ако трябва да се променят, то е само ако може да станат по-велики. Но никога в разни дребни, нищожни и незабележими човечета. Никога…А Левски, който беше друг характер, можеше да се превъплъщава във всякакви люде, ако това улесняваше неговата работа и беше полезно за делото му…
А работата, която беше намислил след първата обиколка из Българско през зимата, го задължаваше да познава и най-малките подробности и тънкости на гримьорското изкуство. И понеже във всичко беше абсолютен професионалист, което е другата негова важна черта, не отиде при някой букурещки бръснар, който да му покаже надве-натри как се лепят бради и мустаци, а дойде тук, в Големия театър, за да пие вода от извора…
След около два часа Костаке Караджале отиде в мъжката гримьорна на театъра, за да провери как върви урока и завари Левски пред голямото виенско огледало, гримиран, като въглищар. Управителят не очакваше, че българският артист ще дойде чак от Браила, да усвоява грима на някакъв третостепенен герой, затова изненадано възкликна:
- Ха, циганин-калайджия!
- Може и кюмюрджия, - поправи го българинът, без да сваля око от огледалото.
- Смятах, че се готвите за царски роли - я за цезар, я за Рюи Браз, а то било за слуги! За такива образи и г-н Войников можеше да ви покаже грима, - каза управителят и като погледна гримираното лице на Левски, вече пряко, а не в огледалото, попита: - Всъщност за каква драма ви трябва този грим?
Левски, който имаше удивителната способност да преценява точно хората, с които се среща, вече беше претеглил Караджале, затова се обърна към него и като го изгледа с едното си сиво, почти синьо око, защото другото беше замазано, отговори тихо, но с дълбока вътрешна гордост:
- За една такава драма, домнуле Караджале, в която борбата е на живот и смърт, сабите и куршумите са истински, а убитите не стават в края на представлението.
Василе Попеску тутакси изтърва гребена на пода.
Управителят Караджале се усмихна и макар вече да му беше напълно ясно каква е работата, попита:
- Къде ще играете тази драма?
- Оттатък Дунава, в моето отечество! - отговори Левски, като не сваляше почти синьото си око от лъвската глава на румънеца.
- На добър час! Желая ви пълен успех! - каза Караджале и като му стисна ръката, тръгна към изхода на гримьорната.
- Домнуле Караджале, - обади се Левски подире му. Управителят се спря пред отворената врата, обърна се и впери любопитни очи в мнимия артист.
- Този грим - продължи Левски, като посочи една перука с брада и мустаци - е на влашки търговец, този - на гръцки доктор, а този тук е на турско заптие. Господин Попеску ми рече, че тия неща се правят и продават в Париж и във Виена. Тъй като нямам възможност да си ги набавя оттам, може ли да ги закупя от вас, заедно с въглищарина, който е върху лицето ми?
- Разбира се, че може! - отвърна без колебание Караджале и като погледна още ошашавения гримьор, му рече: - Дай му ги, Василе!
- На каква цена? - попита Левски.
- Щом е за такъв театър - безплатно! - отсече великият артист и напусна гримьорната.
След малко и Левски, с пакет в ръка, напусна сградата на театъра. А след няколко дни, вече облечен като същински влашки търговец на добитък, се прехвърли през Дунава при Никопол. И започна втората си, най-съществена обиколка из Българско, като вече създаваше тайни революционни комитети.

—————————–

Бележки:

1. Големият театър е първоначалното название на Румънския национален театър в Букурещ. Открит е на 31.12.1852 г., а преименуван - в 1877 г.
2. Княз Карол ( 1839 - 1914) - румънски държавен глава, избран за княз в 1866 г.
3. Костаке Караджале (1812-1887) - бележит артист, педагог и организатор на румънското театрално изкуство. Създател на театрите в Яш и Крайова. Чичо на бъдещия голям комедиограф Йон Лука Караджале.
4. Браила - румънски град, където се е подвизавала трупата на Добри Войников. Първото представление на тази трупа - “Стоян войвода” е изнесено на 20.01.1866 г. В него е участвал като артист Христо Ботйов. Трупата е просъществувала до 1875 г.
5. Матей Мило (1814-1896) - знаменит артист, основоположник на реализма в румънския театър. Син на богат земевладелец от гр. Яш. Живял в Париж и силно повлиян от прогресивните идеи на Франция по това време.
6. Кармен Силва - псевдоним на съпругата на княз Карол - принцеса Елисавета Вид (1843-1916). Авторка е на стихове, повести и драми.