Христина Панджаридис

„Трябваше ли жената цял живот да бъде само майка, ухаеща на попара и мекици? Сигурно имаше и такива жени, но тя поне не беше от тях.” Тя е героинята на романа - Василена. Не, не зачитате феминистко четиво. Встъпвате в света на модерната жена, където чувствата не са вещи от музея на древното изкуство.

Книгата е като акордеон с музика, която не винаги гали ушите. Всяка част от нея го отваря и оттам се откриват истории, които ни дават очи да опознаем женския характер, женската интуиция, женските безсъници и колебания. И разни странности или тайни, на които не сме отдавали значение, не сме ги забелязвали.

Романът осветява  душевността на жената. И за мен като нейна непозната сестра ми е прелюбопитно да видя по какво си приличаме или различаваме с героинята. Истинска ли е тя или повече плод на въображението.

 Авторката има много за казване и бърза да го излее. Заплита нишки, паралелни сюжетни линии, истории в историите… Житието на Василена - главната героиня, мъжете в живота й, баба Злата, срещите в психиатричната клиника - наречена иронично Шесто специално.

Второстепенен герой, но не за подценяване, са миризмите. Те оцветяват и дърпат думите към нови посоки, овкусяват диалозите. Повествованието става по-изкустно и неочаквано. Не те набутва в кухнята, където те зове престилката и печката, а те облагородява с нюансите на подправките, с новите им, неподозирани приложения. Зряла ръж и пелин, индийско орехче, джинджифил, кокос, купкума, мускус, канела, ванилия, дафинов лист… „Обичаше живота, обичаше мъжете, обичаше себе си и света, в който живееше.” Може би това е най-кратката и точна самохарактеристика на героинята.

Баба Злата е сякаш вътрешният глас, изстраданият опит, който ти говори и поучава, дава ти преднината да не вършиш грешки и да не се опарваш излишно. Ти го слушаш, прегръщаш патилата на другите непознати, учудваш се, спираш… но обикновено си вършиш своето, т.е. правиш собствените си бели.

Това е книга - въпрос -  между земята и небето, между външното и вътрешното. Земята е ежедневието, разочарованията, неслучващите се навреме очаквания, неподходящите мъже… Небето е поезията на самотната вечер с книга и чаша кафе, танцът по жаравата, търсенето на най-лудото ухание за душата. Ах, душата, тази гладуваща за разбиране невидима женска половина.

Еротиката в романа не стои изолирано, нито нагласено или грубо. По-скоро сме омаяни от нежните описания, романтиката и магията. От освободеността. Отваряме сетивата си за вълшебна приказка,в която обаче  героите са от плът и кръв и не са загубили първичността си.

Книгата е изобилие от познания за герои от легенди и митове, каламбури, случки от преди столетия. Картина след картина те се наслагват и помагат  на читателя да надникне в старата тема за самотата и любовта, за вечния път на човека от сърцето си към реалността.

Ерудираността на Ася Кулева е подарък за любознателния. На моменти премногото изобилие от факти и имена натежава и отклонява вниманието, измества фокуса на разказаното, но нали книгите са носители и на мъдрост. И все пак - краткостта е сестра на…

Основната тема на романа е самотата. Самотата сред хилядите човешки същества около теб. Шумове, намеци, погледи, покани - а човекът остава сам. Непотърсен или ненамерен.

Самотен си защото си взискателен или самотата е най-сигурната ти кожа. Самотен си заради непримирението ти или от обич към душевния си мир.

Авторката е дала своята версия на темата.

При допира със словото на Ася Кулева сме предизвикани за любов. Искреност, авторското присъствие, действие при преминаването от трето в първо лице раздвижват сюжета. В първия роман, голям като обем и чакал дълго време издаването си, авторката проектира своята версия за съвременната жена. Променил ли се е днешният пейзаж след толкова войни, разводи и самотност? Ева от този век не е ли все по-търсеща, непримирима и сама? Вероятно си е такава от векове, но й е омръзнало да се преструва и си е „дръпнала пердето”?

 „Марципаненият чехъл” е една смела и различна книга със силния си автентичен глас, зад който прозира автобиографичност. „Марципаненият чехъл” е книга огледало. Какво вижда жената, когато се вглежда в образа си? Какво забелязват мъжете в нея? Какво разгадава  опитната баба Злата? А сънищата, а спомените с липсващия баща?

 Романът е своебразна среща между минало, настояще и бъдеще по… женски.