За Марий Ягодов и романа му „Оброчни пришествия”

Красимира Василева

„На международната стъгда българският писател, ако трябва да се яви, той трябва да стори това като художествен защитник на собствения си народ, със собствените негови проблеми, със собствения му художествен език, с българския народностен дух, ако щете, с мириса на българската земя и синевата на българското небе, с което ето вече 1300 години ние живеем и творим своя собствена литература и култура тук, на Балканите.” Това изказване на Марий Ягодов е показателно за главната цел на дългогодишните му творчески търсения. Действително мъдростта у писателя се е натрупала като в облак, от който се ражда искра, натрупал се е онзи голям заряд от любов към българското и стремеж то майсторски да бъде изобразено, с който са сътворени сборникът старо-нововременни повествования „Древният път” и романът „Оброчни пришествия”. И ако трябва да търсим мястото на тези книги в традициите на нашата литература, то е във високите морални и художествени добродетели на писатели като Каравелов, Вазов, Йовков, Елин Пелин. Последните творби на Марий Ягодов са родени в резултат на упорито дългогодишно вникване в българския дух и в житейските закономерности и по гражданско-естетическото мислене са на високата на нашето време, нареждат се до постиженията на Николай Хайтов и Йордан Радичков.
Със своята баладизирана история родът на Гюловци в романа „Оброчни пришествия” се явява символ на българския народ. Затова разказвачът така подробно ни говори за тапията, доказваща древността на рода и произхода му от прабългарския хан Дуло. Символ на българския дух е и старата къща на Гюло, която се мени като живо същество. А подобно на древния път в едноименния сборник селото се превръща в обединяващ център, в метафоричен образ, където се преплитат съдбите на хора от различни народности, завъртени във вихъра на историческите събития от началото на века - Междусъюзническата война, Деветоюнският преврат, Септемврийското въстание. Интензивното развитие на капитализма и настъплението на фашизма /Ампонови и гъркът Вафиядис/, отзвукът от ВОСР /пристигането на руските емигранти/, революционизирането на народните маси /Иван Морфа, Лукан/ - тези процеси се фокусират в драматичната история на селото. „Дошло било времето светът да се обръща, от тия, дето го обръщат, я остане някой, я не” - простичко ни говори разказвачът. И затова в романа има толкова много смърт. Но въпреки историческата значимост на изобразените събития, трите части на книгата са наречени балади за селските разновидности на любовта, която преживяват наследниците на Гюло - Лукан, Йерка и младият Гюло. Защото историческите процеси са пречупени през диалектиката на човешкото сърце. Хората са показани с желанието си да живеят според природата си, податливи на своите земни страсти, по езически устремени към красотата, загрижени да опазят семката си, мъдри със съзнанието, че в битието си човек понася много - и добро, и лошо. А вечната движеща сила на битието е любовта. Така любовта се явява вторият обединяващ център на романа. Изгарящо-страстна, мрачна със своята огромна подсъзнателна сила /Лукан и гъркинята Роксани/, светла, пречистваща и животворна /Йерка и русина Герман/, мъчителна, отчаяно-копнежна /Гюло и проститутката Рожи/, във всичките си разновидности любовта е нещастна, защото съществува в исторически трагично време, време на пришествия на злото. Така от битово-психологическа любовна хроника повествованието прераства в драма на любовта и смъртта. Баладично-условното и конкретно-историческото непрекъснато се преплитат, за да завърши романът след толкова смърт с раждането и чудодейното спасяване в Гюловата къща на сина на Йерка и Герман, бъдещия продължител на Гюловия род.
Без съмнение романът „Оброчни пришествия” звучи оригинално и самобитно, модерно, и една от неговите главни особености е позицията на разказвача. Той е не само традиционният свидетел и тълкувател на събитията и образите, но и такъв тип творец, който непрекъснато възпрепятства свободното епическо повествование и му придава баладична условност. Разказвайки много интересна, тайнствена, психологически напрегната история, авторът едновременно с това сякаш ни напомня за Елинпелиновото писателско верую, че изкуството е една „сладка” лъжа. Същевременно си спомняме крилатата мисъл, че човечеството се разделя с миналото, смеейки се. Защото тънкият хумор, иронията /нещо ново в сравнение с „Древният път”/ създават чувството за дистанция, дори когато авторът описва жестокостите на погрома на Септемврийското въстание. Старият Гюло на въжето например е сравнен с ерген с бели коси, който се люшка на Гергьовден за здраве… А зад смесването на трагичното и смешното, на предметното и нереалното се крие удивлението на разказвача от шаренията на живота, от вечните сили на битието.
Разказваческата поетика също заслужава специално внимание. Както сам писателят подчертава, най-сигурната му опора във всяко отношение и най-вече при езиковите му търсения е народното творчество. Затова, наред с високата пластична култура, неговото слово има силно българско излъчване. То носи исконните интонации на устния битов разказ, чара на преданията и легендите. Че това е така, не е необходимо да се доказва. Единствено прочитът на романа „Оброчни пришествия” ще ни убеди, че Марий Ягодов е от големите майстори на българското слово, вещ, мъдър и вдъхновен тълкувател на българската душевност.