КАЙРОС
(из предадената за печат книга „Цветове и множества”)
СЪУЧАСТНИК НА ОНОВА, КОЕТО Е
… По здрачина, поле със заскрежени в снежна пяна есенни бразди,
порутената църквица с размерите на охлюв, проврял рогца в пейзаж без хора
и коне, без купите сено, без къщи и стопанства, без жреческия жезъл
на селския пастир, без пийналия годежар с петел на рамо, без пойни птици,
без гълъби и кукумявки, без крадливи свраки, без вихри заблудени…
А там, където хаосът е форма, а и ред, и живото единство на нещата -
единственото, дето би могъл да сториш, е да вникнеш в мисълта,
че щом е гътнато от трона божеството, и коренът на сянката му вече е запален.
Лукав, четириизмерен, стопяваш се и чезнеш в ледената риза на дъха си,
и бягството не означава нищо друго, освен че те обсебва мракът
а ти все още ситниш в мисълта, че обитаваш небесата.
Което също тъй не е дотолкова красноречиво, доколкото е живописна
гледката на плъпналите змии в орнаментите от дървореза
върху трона пред черковния олтар на изоставената селска църква.
НИКОЙ
Тъй лакомо поглъщаха те грижа подир грижа, нощта преварваше те винаги -
сам вест, предхождаше деня с безсмислено еднакви календарни новини
и без покой напредваше в летежа си на презокеанска птица,
приклещена от водни ветрове, но ето че от славата ти днес единствено мълвата
е останала, и болката от рухналите ти мечти от миг на миг по-наша става,
все по-наша, дотолкоз наша, че звукът на името, което носиш, предизвиква
още по-голяма стръв във все по-ускоряващата се походка на родените
след теб поради една-единствена причина: да не умре враждата по света.
РЕАЛНОСТТА Е СМЪТЕН СПОМЕН
Произходът на безпричинната тъга е ясен, предизвестен и обясним;
на радостта подобна, също - на остаряването и мълчанието,
обездвижването мигновено - гладът, преяждането, липсата на апетит;
бумтежа на сърцето, красотата, грозотата и страха,
ала какво е предизвикало и ускорява бързината в стъпките
на нощния злодей, не знае никой.
Ти, надчовешка памет, изтръгната от хилядите връщания на плътта
през време-пространствените порти, не се ли умори да те наричат „опит”
на зареяното из космическата пустота човечество, човечеството, дето никога
не помни какво закусвало е в средата на деня, а с блясъка
на неуморните си действия от векове и ери иска да достигне небесата. -
Какво е туй злорадо любопитство: погине ли човек, въпросът
неизменен да не е „защо?”, а „как?”, последван от безсмислени съвети,
изречени с нескриваната гордост, нескриваната гордост,
че праведниците сме ние, последвана от смътната надежда,
че ако безсмъртието не ни се удаде, поне ще надживеем края на света.
В пространството, което ни е отредено, звезди се спускат в тъмната вода,
ври извор сред пръстта, и ветрове препускат в равнината,
надничат милиард очи в прозорците на милиарди, слухтят и дебнат,
дебнат и слухтят - и цялата земя на кълбовидна мълния прилича,
прокрадваща се към сърцето на един-единствен мъж, комуто
никой никога съвет не ще даде как да скрие тяло от прииждащия взрив.
ВКОРЕНЕНИЯТ ЧОВЕК
Обидата, предателството, пожарищата, тътенът на водния безкрай, възседнал
обречената суша, облаците заскрежени - прахта и съсипните се забравят,
защото мисълта за бъдеще, надеждата за мир и за спокойствие, за сигурност
в човешките обноски го налагат, ала стихията на умъртвяваната непрестанно
във време и пространство съвест се завръща мигом, щом споменът запълни
пълния обем на старото си обиталище - онази точка, херметично патинирана
от паяжина, мухъл, мъх и сажди - и случи ли се минало, сегашно, бъдеще,
мечти в едно да се сберат, взривява се плодът, като оттук нататък е възможно
векове от камънака да пониква само камънак или пожарища неугасими.
—————————–
*Кайрос - според християнските учители: прецизното изчакване на подходящия, удачния миг,
единственият, в който свършеното се случва в пълнота - б. авт.
