Панко Анчев

1.

Аналогиите на обществото с живото човешко тяло и отъждествяването на обществената душа с тази на човешката личност не са нещо ново. Но те дават възможност по-лесно да си представим същността на тези системи, да проникнем в механизмите на техните функции, за да си обясним как се заражда, развива и умира едно общество. Обществените системи са съставени от живи хора и е естествено да притежават черти и качества, повтарящи в някаква мяра чертите и характерите на хората, които ги образуват и от които са произлезли. Разбира се, обществото не е материално тяло, а единение на индивиди, събиране на личности, които имат свой вътрешен свят, съзнание, поведение, морал и пр., но влизат в това единение поради необходимостта да живеят заедно с други, защото имат общи родови корени и единно съзнание за своята свързаност.
Обществото не е и механичен сбор от хора, а истинско органично единство, създаващо нов субект и този субект не е просто въплъщение и мултиплициране на всичко, което съществува в отделните негови съставки. Това е очевидно, но е необходимо още веднъж да бъде посочено и отчетено, за да се види качествената разлика между физическото тяло, душа и съзнание на един човек и обществото, душа и съзнание на съвкупната общност. Човекът е относително неизменен в даден отрязък от време. Каквото и да му се случи, каквито и преживявания да е изтърпял, ако не е получил дълбоки физически увреждания, но дори и тогава, той е същият като тяло, защото съществува в определени физически и биохимически рамки, които няма как да бъдат разрушени. Ако бъдат разрушени, престава да съществува. Общественият организъм също съществува в определени граници, но те не са физически определени; те са по-скоро условия, на които е длъжен да отговаря, за да е възможен животът му в историята. Тези условия са различни за различните типове обществени организми и те могат да се променят (разбира се, до определена степен) и пак да е жив и действен.
Жив и действен обществен организъм означава, че е надарен с различни функции, които той изпълнява без затруднения и съобразно историческите условия. И че в него протичат безпрепятствено процеси, без които организмът ще изгуби жизнеспособността си и ще умре. Тези процеси не са биохимически, ала напомнят за тях, тъй като и в социалният организъм се забелязва някаква своеобразна „обмяна на веществата”, „дишане”, кръвообращение и други подобни в човешкото тяло. Умението на изучаващия обществата се проявяват в това сполучливо да идентифицира тези процеси, да уточни особеностите им и проследи функциите на цялото и неговите автономни части. От това умение зависи в значителна степен да се избягват грешките и да е възможна поуката от тях; да се управлява умело, като се избягват евентуалните рискове, които съществуват според законите на историческото развитие. В този смисъл, по своето предназначение обществените науки могат да се оприличат на биологията, физиологията или медицината. Но сравненията трябва са предпазливи и да отчитат същностните различия.
Медицината помага на обществените науки, като им дава материал от метафори, с който те да формулират трудните за формулиране особености на обществените процеси, да им придават нагледност и да ги направят достъпни и разбираеми. Психофизиологичните и физикохимичните свойства на живия човешки организъм и на тялото на човека могат да обяснят и свойствата на обществените организми, като дадат разгадката на редица неразбираеми на пръв поглед техни проявления. А такива проявления има безчет в историята на всеки народ и държава.
В този смисъл аз насочвам вниманието си към болестите на обществените организми: народа, нацията, обществото, държавата. Болестите са най-големият им и неизследван проблем. Всяка болест (в това число и социалната) може да се лекува, но след като се диагностицира и опише нейната епикриза, и тогава да се назначи лечението й. В зависимост от това какъв тип е болестта, произтича и самото лечение и предписанието на лекарствата и процедурите, както и условията, в които то протече.
Аз тук говоря за болестите в обществото не в медицинския им смисъл като предизвикани от лоши социални условия, епидемии и пр., а като болести на самото обществено образование, общност, структура. Тези болести тепърва подлежат на описание и класификация, както и на подробно изучаване с цел намиране средства за профилактика и лечение.

2.

Да, не е пресилено и не е само метафора да се каже, че обществените организми също боледуват - понякога дори от неизлечими и смъртоносни болести. Тези болести носят огромни страдания на хората, отнемат огромна енергия и оставят тежки последици, които поколения след това не са в състояние да отстранят.
От какво боледува обществото най-често, коя е причината, заразна ли е болестта или наследствена, докъде са поразени жизнено важните му функции и каква е надеждата за лечение, никой не е в състояние да определи. Да, обществото, народът, нацията, държавата наистина могат да боледуват и то доста тежко и с опасност за живота - както е бивало много пъти в историята. Такива болести често са довеждали до смърт. Смъртта е причината да изчезват империи, цивилизации, народи, големи общности от хора. Ние се чудим как и какво се е случило, та в земята са потънали култури и материален блясък. Чудим се, а не се досещаме, че те са преживели смъртоносна болест и са паднали мъртви под нейния напор. Ето защо трябва да изучаваме тези болести. Нещо повече: трябва да ги откриваме о време, а не да ги отчитаме единствено в историческия анализ. И в анализа, разбира се, също трябва да ги откриваме, за да опишем симптомите им, та когато ги забележим в нашето време, да знаем какво се случва. Или ще се случи!
Хуманитарните науки, особено социологията и политологията, но и философията на историята, са призвани да правят такава диагностика.
За да е възможна такава диагностична работа, е необходимо да познаваме болестите по обществото, да знаем какво представляват, каква е природата им и кои са причините, които ги пораждат.
Болестта, в това число и болестта по обществото, е нарушение на функциите на целия организъм или на отделни негови членове; тя е отклонение от нормите, които Бог е установил, за да бъде един организъм годен да живее. Болестта е поразяване целостта, прекъсване на връзки, нарушение на ритъма, на съотношението на елементите, които съставят даден орган или член. За всичко това живият организъм сигнализира по различен начин, но винаги настойчиво чрез промяна на външния вид на тялото. Болестите проявяват присъщите си симптоми, ала не винаги е лесно те да бъдат забелязани и правилно означени в диагнозата. Обикновено социолозите и историците дори и да ги видят, не ги отчитат и не се занимават с тях. Едва когато се стигне до криза, особено до световна, каквато днес преживяваме във финансите и икономиката, се разбира колко тежка болест е налегнала обществото и държавите. А симптомите й са се проявявали много преди болестта да се покаже в пълната си сила.
Критериите за общественото здраве отчитат обикновено спокойствието и икономическия възход, политическата стабилност и високото качество на живота на населението. Това означава, че истински здраво е богатото общество и богата държава. Бедните, поради недояждане и лошите условия, в които съществуват, са или силно заплашени от разболяване, или просто са хронично болни. Тези критерии обикновено се задават и налагат от големите, богати и силни държави, тъй като те първи преминават през новите обществени форми на социално битие, поради което считат, че опитът им е универсален и всички останали по един или друг начин се стремят да го повторят. Щом е дал добри резултати на едно място, значи е редно да бъде валиден навсякъде. Но точно това е източникът на болестните състояния.
Всички народи преминават по един и същ път, за да достигнат рано или по-късно до общата цел. Пътят обаче не е толкова „широк”, та да побере всичките едновременно, нито е възможно движението на всички да бъде с еднаква скорост и едновременно. Едни са „по-напред”, други - „по-назад”. Понякога вървящите в опашката, успяват да изпреварят някои от по-първите, както и по-първите могат да забавят ход и съвсем да изостанат, та дори и да отпаднат от движението. Мястото в общата колона, скоростта на движение, разстоянието от целта създават специфични условия, каращи обществените организми да се приспособяват към тях, да произвеждат защитни сили и собствени антитела, които да противодействат срещу агресията на външния свят. У всеки се изгражда такъв организъм имунна система, която е щит срещу агресията и гаранция за способността му да оцелява и да посреща неочакваните посегателства върху себе си. От друга страна обаче това води до самозаразяване с болестите на „напредъка”, придобиване на качества и свойства, които нараняват органичната цялост на съответния народ и общество, привнасят му болести, които той не може да лекува, тъй като имунната му система не ги е разпознала и не е извадила необходимите антитела срещу тях. Тенденцията всички да приличат на един може да погуби тези, които не могат или не желаят да заприличат на образеца. Ето една особено опасна и трудна за диагностициране по външни симптоми болест в историята.

3.

Болестите по социалните организми са от различен характер и с различна степен на опасност за тяхното съществуване, защото се отнасят до различни части, членове, елементи. Някои са породени от социално-икономическата и политическата система, т.е. от начина на производство и разпределение. Те са, така да се каже, присъщи на нея и не могат да се избягнат. Интересното е, че се проявяват още в самото й начало, но тогава не предизвикват кой знае какъв ефект и не са опасни. Развитието на системата е развитие и на болестта в нея. Понякога болестта се изостря, причинява страдания, друг път утихва - все едно че организмът е напълно излекуван. Такава болест е, както посочи още през ХІХ век Карл Маркс икономическата криза за капитализма, причинявана от нарушеното съответствие между свръхпроизводството и незадоволеното потребление. Кризите са неотменни и се появяват, както пък от своя страна доказа руският учен-икономист Николай Кондратиев, в определени големи и малки цикли. Т.е. те могат да бъдат прогнозирани, но не и избегнати. Прогнозирането им ще смекчи удара, ще притъпи болката и е възможно да я направи поносима, но няма да отмени и излекува болестта.
Но колкото и да бъде притъпена болката от кризата, болестта винаги се проявява в остра форма и нанася значителни поражения върху обществения организъм. Всички национални икономики дават жертви. Увеличават се страданията на хората, ограничават се техните възможности, пада равнището на живота им, забавя се развитието, изострят се социално-класовите конфликти. Всичко това означава отслабване на държавата, нацията и на цялата система. Нейният живот се съкращава, макар това да не личи в мащаба на историята. От друга страна обаче кризите стимулират потенциала на системата и я карат да мобилизира всичките си сили и способности, за да премахне конкретните причините, които са я породили. Т.е. да сведе производството и потреблението в границите на собствените си възможности, като даде тласък на продуктивното мислене и създаването на нови технологии и механизми за интензифициране на производството и усъвършенстване на икономическите отношения. Така след кризата системата получава силен тласък, обновява се и придобива нова мощ. Но това не премахва най-главната причина за болестта: самата система.
Кризата като болест на обществото се проявява по различно време на различните места в системата. Слабите и бедните я преживяват след силните и богатите и макар мащабът и там да е по-нисък, страданията им са по-тежки и трудно лечими именно поради слабостта и бедността на социалния организъм. Той е лишен от икономическия, политическия и военния капацитет на силните и не е в състояние да мобилизира толкова сили, колкото организма на водещите държави. При него самата система е болестно състояние, хронична болест, от която не е възможно да се освободи.
Тъй като в периферията на системата тази болест наистина е неизлечима, на обществата там се внушава, че причината е в националните им особености да бъдат не толкова предприемчиви и изобретателни, склонни към лениво отношение към собствеността и труда, неспособни да направят това, което другите с лекота успяват. Това е своебразен наркотик, с който тези народи „се друсат” с илюзията, че им показва реалността такава, каквато е, и начините да излязат от нея. Наркотикът обаче не лекува, той само обезболява, разрушава и води до смърт. Тези народи обаче все повече осъзнават, че направо ги лъжат и тровят и все по-често заявяват недоволството си и проявяват непокорство. Мюсюлманският свят например замества предложения наркотик с идеология, която разкрива фалша и лицемерието на системата. Предлага се нов начин на обществено устройство, основан на шериата. Аз намирам непокорството за знак, че настъпва нова епоха, ала не съм сигурен, че шериатът ще бъде системата, която ще излекува обществения организъм на човечеството и ще предложи нов морал, ново устройство и нов механизъм на разпределение на благата, т.е. нова справедливост. Засягам проблема заради връзката му с темата, която тук развивам и за необходимостта болестите на обществото да се познават и да се търси адекватно, а не илюзорно лечение.
Друга тежка и трудно лечима болест на обществото е неравномерното развитие на света, от която неравномерност произтичат различни последици от кризите у различните народи. Светът по начало се развива икономически и политически неравномерно. Народите в различно време влизат в новата система, което определя вече и степента на нейната „усвоеност” от тях, готовността им да живеят в нея, да следват законите й и да догонват „напредналите”. Това се дължи на много причини, на комплекс от причини по-точно. Ако в този комплекс липсва една-единствена, тогава не се осъществява явлението в истинския му вид. Проблемът за изостаналите е да догонят първите, за да се изравнят с тях и се излекуват от болестите на малките и бедните. Бедните и малките догонват напредналите, единствено ако богатите, големите и силните го допуснат. „Допущението” е по политически и икономически основания, както е с държави като Холандия, Белгия, Люксембург, Швейцария, Швеция и др. страни от западна Европа. Без тяхното съучастие на страната на Запада в разделението на труда и създаването на единно икономическо пространство в тази част на Европа е невъзможно. Отделянето им от цялото щеше да затрудни движението на стоките и услугите и щеше да намали икономическата, политическата и военната мощ на Европейската общност и НАТО. Съучастието на малките народи в тази общност обаче стана възможно едва тогава, когато благодарение икономическата помощ на високо развитите държави те получиха и технологии, и инвестиции, и пазари за своите стоки.
Бедните и слаби, но разположени върху големите територии многочислени народи и държави, каквито са Китай, Индия, Бразилия, Иран и др., съумяха да използват своите територии като ненаситни пазари за стоки и услуги както от домашното си производство, така и от производството на вече богатите и силни икономики от Западна Европа и САЩ. Те предоставиха и евтина работа ръка, както и достатъчно политически гаранции за техните инвестиции и сравнително бързо успяха да разрешат тежките си икономически (а от там и политически) проблеми и догониха в значителна степен напредналите.
Останалите народи и държави нямат тези географски ресурси и кретат в „обоза на историята” и страдат от връхлетялата ги болест на капитализма.

4.

Най-тежката и неизлечима болест на Модерната епоха, която се оценява като нейно най-важно достойнство и заради което достойнство капитализмът постига толкова бързо материално развитие и усъвършенстване, са конкуренцията и егоизмът. Капиталистическата система се основава на своите най-тежки болести. Парадоксалното е, че без тях тя не може да съществува. Няма друга обществено-икономическа формация, която да е устроена по такъв начин. Ние можем да отричаме примерно крепостното право, но то е „лошо” от нашата днешна гледна точка, а не от тогавашната, защото нашата представа за свободата и политическата зависимост днес е друга. Парадоксът да живееш благодарение на своята болест е присъщ единствено на капитализма. Болестта му се изостря, защото Модерната епоха промени представите за всичко и обеща на хората свобода, равенство, справедливост и солидарност, но не изпълни нито едно свое обещание. Само отдели човека от Бога, въведе нов морал и по този начин сама себе си обрече на недоверие и да бъде постоянен прицел на революции и недоволства.
Конкуренцията поощрява егоизма, а егоизмът оправдава себе си в конкуренцията. Заедно те прокламират принципа на всичко позволеното, за да дадат простор на индивидуалната човешка воля за повече производство и печалби. Човекът вече се проверява в неговата нравственост, установена от християнството и обществото, а на пазара. Там се проявяват неговите способности и умения; там той е целият и е истински. Пазарът диктува поведението и мисленето му. Няма значение какво мислят за него другите, дали го одобряват, дали са съгласни с него - щом там е добър и успява да се нагоди, значи е истински. На него не му трябва вече нито църква, нито състрадание, нито вяра в живота след смъртта. Той е не просто жител, а господар на земята и живота върху нея. Изобретателният, силният, хитрият успява да стане и господар на другите, да владее собствеността и налага правилата на общественото устройство. Но този, който няма тези качества, и му се налага да бъде зависим и подчинен, както и да продава труда си на силния и богатия, също е егоист и поставен да съществува в условията на конкуренция. Обществото е съставено от подобни егоисти, които не са съгласни с такова устройство и в конкуренцията помежду си се борят да го променят. Защото членовете му осъзнават несправедливостта на обществото и знаят, че им е позволено да създадат нов обществен ред. Стига да могат. Неравенството е порок и се осъзнава като порок. Това създава неразрешимите класови конфликти и постоянното напрежение както между различните съсловия, така и между отделните членове на обществото.
Конкуренцията прави всичко да е несигурно, временно, преходно, нестабилно, под непрестанно напрежение. И превръща човека от обществено същество в икономическо, което мисли единствено за собствения си успех и печалби. Личните му интереси са над обществените и народните. Той все по-малко е склонен да жертва себе си заради свободата и благото на своя народ, но е готов на всичко, за да запази собствеността, достойнството и интересите си с цената на всичко. Общественото цяло вече не може да е здраво споено и единно с хора, които мислят най-напред за себе си, а в краен случай и за народа и обществото. Това е психологическата основа за постоянните и непримирими социално-политически конфликти, дължащи се на икономическото разслоение. Разслоението в капиталистическата система се осъзнава като несправедливо от тези, които са на ниската степен на социално-икономическата йерархия, не притежават средствата за производство и получават малка част от общественото богатство или изобщо не получават нищо. Конфликтите придобиват политически измерения и се канализират в борба за власт.
Борбата за власт е политическият израз на същата тази конкуренция и на егоизма в социалния живот. В нея се включват всички, макар възможност за успех да имат малцина. На всички обаче е дадено правото да участват в тази борба, а и в самата власт, ако бъдат избрани. Такава борба в предишните системи не е съществувала. Затова и разделението е толкова ярко определено и непримиримо. Обичта, солидарността, състрадателността са само празни думи без покритие и приложение в живота.

5.

Всяко общество, което е поразено от болести, търси лек за тях и спасение. Буржоазното общество прилага лекарство, което смята за универсално: идеологията.
Главният орган на обществото и на народа е властта. Във властта се събира целият живот, миналото, настоящето и бъдещето; от там тръгват и там се съсредоточават живителните сили, устойчивостта и уменията им. А също и националното своеобразие и равнището на живота. Тя е, така да се каже, мозъкът на обществения организъм. Болестите по мозъка са най-опасни и носят най-тежките вреди на обществото, народа и държавата. Тяхната природа е свързана с духа на времето, с особеностите на момента и тенденциите в развитието на системата. Защото властта това е практическата политика, изразът на волята на тези, в чиито ръце е собствеността и механизмите за разпределение на благата и благодарение на които се моделират правилата на общественото устройство в момента.
Болестите на мозъка са с най-тежки поражения върху функциите на целия социален организъм. И тук трябва да подчертаем правилото, според което властта в малката държава и на малкия народ никога не е достатъчно здрава и постоянно поразявана или поразена от някаква болест, която я прави нестабилна, неадекватна на вътрешната и външната обстановка, негодна да разреши постоянно възникващите проблеми пред обществото. Тя страда най-често от раздвоение, компрадорство, от различни фобии.
Раздвоението е просто нелечимата болест на всяка власт - особено при малките държави и народи. То се проявява в неспособността да се гледа на реалността като на реалност, като властта изцяло се подлага на влиянието на външните сили, които й диктуват поведението. Но тези външни сили трудно могат да се съобразяват с настроенията вътре в държавата, с това какви са потребностите на населението и доколко властовите мерки са поносими. Властта прави опити да „защищава националните интереси”, но не те я крепят и не те формират характера и определят поведението й. За нея или не е ясно, или знае, но не може да се съобрази, кой е нейният суверен по конституция, кому е призвана да служи и каква трябва да е способността и необходимостта й да се адаптира към сложните реалности и по този начин да охранява и съхранява истински своя народ и да го води в правилна посока.
Симптомът на това тежко и неизлечимо заболяване е бруталността, объркаността в действията и склонността към насилие и терор. Такава власт обикновено пренебрегва демократичните принципи и процедури и по всякакъв начин се стреми да наложи страх у населението. Тя заболява и заради посредствеността и необразоваността на своите носители, които бързо си въобразяват, че са месии и че всичко започва от тях. Взети почти от улицата, те смятат, че никой няма право да оспорва решенията им, готови са всякакви отстъпки пред външните сили и са сервилни към капитала, който всъщност ги е поставил начело и ги крепи в управлението.
Аз имам предвид властта изобщо, а не определени правителства, идващи във властта след периодичните избори. Т.е. заболяването не е на отделното правителство, а на обществения организъм като цяло, на самата власт. Затова и болестта е неизлечима.
Болестите по властта разболяват и самото общество и то избира за свои ръководители такива хора, които да могат да живеят спокойно и удобно в „болната” власт. Системата очевидно иска такива хора, за да се получава симфония между състоянието на обществото и характера на властта. Тогава не се получават разногласия, противоречията се заглаждат, конфликтите приемат допустимата мяра, в която да се проявяват. Това също е симптом за сериозно заболяване, защото социалния организъм губи престава за реалността и не осъзнава опасностите, които сам си сътворява, без да създава механизми за преодоляването и отстраняването им. Настъпва процес на вътрешно отравление на организма, при което като при онкологично заболяване се получават метастази, от които пък се произвеждат отрови, поразяващи жизнено важните органи. Това са епохите на упадък и пълна разруха, когато загиват империи, цивилизации, народи и държави. Обществото се държи като обзето от безумие и бесове и нищо не е в състояние да го отклони по пътя му към бездната.

6.

Болестите по социалния организъм са от различно естество. Но няма наследствени, специфични за един отделно взет народ, държава или общество през цялото време на съществуването им, предадени така да се каже по наследство. Голямата болест е, разбира се, греховността, дошла с грехопадението. „Целият свят в грях лежи!” - тази формула на св. ап. Павел обяснява етиологията на всички болести на обществото и обяснява защо някои от тях не могат да бъдат излекувани преди края на историята, т.е. преди Второто пришествие.
Болестите на кризата и упадъка са особено тежки; при тях трудно се предвиждат страничните вредни ефекти от прилаганото лечение с различни (политически, разбира си) медикаменти. Често самото лечение е по-опасно и вредно отколкото ако се остави социалният организъм сам, разчитайки ни имунната си система, да се справи с налегналите го изпитания. Но това означава общественият организъм да не предприема никакви действия, да застине в апатия, т.е. в пълен неутралитет, правителството да не работи, икономиката да функционира до толкова, доколкото й стигат силите, да не се реформира нищо. Изобщо, покой! Такова състояние е възможно единствено за мъртвия организъм. Живият обществен организъм не престава да се променя и сам да променя, да налага форми на живот. Поради тази причина в такива ситуации той още по-бързо и неудържимо се саморазрушава. Той сякаш изпада в някакъв бяс, в безпаметност и всичко, което прави, е погрешно. Но вгледаме ли се внимателно в такива обществени организми, ще забележим, че всъщност тогава именно нищо не се прави, а само се имитира дейност с много говорене, заклинания, декларации за готовност да се променят нещата, за скорошен изход от състоянието.
Много е тежко и жалко да се наблюдава подобно състояние. Най-страшното е, че самият обществен организъм не осъзнава състоянието си (с малки изключения, разбира се, и то главно от средите на интелигенцията, които никой не желае слуша) и не знае какво да предприеме. Вариантите за избор са силно ограничени, но въпреки това те не се използват. Не е възможно да се формулира главният проблем, пред който е изправен обществения организъм, както и да се диагностицира отклонението от общественото здраве, за да се реши какво лечение да бъде приложено.
Безумието на обществото обикновено се поражда при пълна пареза на организма, изпаднал в дълбока криза, потънал в бедност, по време на война (гражданска или международна), след изчерпване на историческото време на прага на преход към ново състояние. Тази болест показва именно граничното състояние, в което обществото, народът и държавата се намират.
Но точно в такова състояние властта панически търси начини за собственото си спасяване и избягване от отговорност. Именно защото действията са панически, решенията са напълно неадекватни, граничещи обикновено с глупост. Сякаш всички са болни, лишени от разум и воля, физически парализирани, за да възпрат стоварващите се обстоятелства. Не са рядкост жестокостта и насилието, невинните жертви и безсмислените страдания и нещастия.

7.

Искам сега да размишлявам за едно твърде честа, но неизследвана болест на социалния организъм, от която той заболява изпаднал в състояния, обикновено предшестващи болестта, за която стана дума по-горе. Понякога тя ускорява този преход, като довежда социалния организъм до фактическа смърт, но може и да го отдалечи от нея и да го доведе до избавление. Условно наричам тази болест „синдром на спонтанното организиране“.
Този синдром напомня в някаква степен на състоянието, което Лев Гумильов нарича „пасионарност”, но той не е свързан с канализиране на обществената енергия и се проявява предимно в политическия живот. Той е причината, поради която организираната общност непременно се превръща в тълпа.
Тълпата съдържа огромна вътрешна енергия,, която само чака знак, за да се възпроизведе в действие. Но тази енергия може и да потисне действията и да превърне масата в напълно неподвижна, инертна, да елеминира волята й. Това са две крайности, до които тя обикновено е довеждана. Отделните изблици на разум, които изискват от множеството друго поведение или не се чуват, или ако се чуят, биват строго наказвани. Този синхрон, който не се организира от никого, не се дирижира и манипулира представлява и видимото проявление на синдрома на спонтанното организиране.
В условията на този синдром обществото и народът вършат действия, за които никой не би могъл да каже, че са резултат на идеология или пропаганда, на силна рекламна акция, на политическа организация. Те стават дори въпреки нормалнта и естествена логика на общественото поведение. Сякаш нещо е поразило мозъка на обществото и той отдава команди, които иначе никога не би дал. Вазов формулира това състояние като „пиянството на един народ” и това състояние напомня алкохолно опиянение, но в него се проявява все пак разум в постъпките; действията в някаква степен са конролирани и целенаправлени.
В буржоазната епоха на всеобщото избирателно право това явление много често се проявява при избори, чрез които се определя кой да управлява държавата. Поведени от някаква „сляпа” сила хората пренебрегват аргументите в подкрепа на тази политически сила, която най-добре може да се справи с икономическите проблеми на обществото, да въведе ред и изведе държавата от криза или от трудностите, които преживява. Но синдромът на спонтанното организиране дава други „аргументи” и кара мноинството да предпочете тези, които най-малко биха могби да вършат работа, които ще рушат и унищожават направеното досега. И нищо не е в състояние да промени това. Болестта е поразила разума!
Кое кара хората като по команда да излязат на улицата и да започнат протести срещу властта, знаейки, че властта разполага със сила, която би мога да ги смачка лесно и бързо. Страхът обаче отстъпва пред стихията; масата се раздвижва и смело тръгва срещу собствените си интереси. Няма организатор, няма водач - после може някой да се появи и да започне да насочва тълпата в една или друга посока. В началото обаче всичко е спонтанно. Разумните приказки на отстрещната страна, увещанията, че трябва да се спазват законите и да н се наруушава мирът, защото това ще доведе до непредвидими последици и за всички ще е лошо, не отрезвяват запалилите се глави. Думите са безсилни и не на място пред стихията. После повечто с разочароват от случилото се, съжаляват и се мъчат да поправят непоправимите грешки.
Същото се случва и с войните. Когато нещата достигнат до такава степен, че няма друго решение на спорните въпроси между държавите, войните стават неизбежни. Макар че как да няма „друго решение”, когато човек винаги е способен да мисли разумно и подотворно, да прави отстъпки и да се съобразява със здравия разум. Отделният чоовек може би, но държавите, народите, обществата губят този здрав разум и се отдават на първичните си инстинкти. Вярно е, че войните се обявяват от правителствата, а те изхождат от друга логика, непонятна за „обикновените хора”, но „правителствената логика” бързо обсебва „обикновените хора”, парализира умовете и волите им и те се подчиняват безроботно на „синдрома на спонтанното организиране”, което ги превръща в пушечно месо.
И в бита този синдром много често се проявява и взима своите жертви. Групи от хора се образуват и без никаква причина и без никакви причина извършват дори престъпления. Нищо не обединява тези хора; те нямат никаква причина да са заедно и заедно да бъдат агресивни и нагло да проявяват своята воля. Но тръгват заедно. После тези грпи бързо се разпадат, тъй като силата на сцеплнието им е едното безумие. Когато мозъците се прояснят и се задейства разумът, се вижда колко глупаво е било всичко и колко ценна енергия е пропиляна напразно.
Подобно поведние налюдаваме и по време на спортни състезания, където реакциите на зрителите не се дирижират, но са сякаш под нечия диктовка, повеляваща едновременност в спонтанността. Освобождава се огромна енергия, която може да дерайлира и се насочи към опасни постъпки. Именно по време на такива състезания, когато обстановката се нажежи достатъчно, не са изключени и престъпения.
Обществените организми са надарени с потенции, които в определен момент могат да съберат и сплотят огромен брой хора, за да ги насочат към колективни действия - към революции дори.

8.

Болестите по обществените организми се използват най-добре и лесно от демагозите в политиката. Защото това страдание на обществото може в определени моменти и условия да служат на волята на тези, които владеят този организъм. А болестите трябва добре да се познават и правилно да се лекуват. Спекулативното отношение към тях може да нанесе особено тежки последствия за народа, обществото или държавата. Никоя болест не носи добрини и благини на организма - дори и когато образува антитела за имунната система срещу повторно проявление на болестта. Когато общественият организъм обаче боледува, неговите водачи и интелектуалци са длъжни да видят кои са причините за това и какво трябва да се направи, за да не се повтарят страданията. Най-ценните уроци на историята са уроците за неблагополучията и страданията на нацията.
В бедната държава общественият организъм сякаш постоянно е болен и то от неизлечима болест. Но за болест следва да говорим тогава, когато е настъпил упадък или криза преди всичко в нравствеността и начина на мислене. Бедността и икономическата и военна слабост не винаги са следствие от болестно състояние на този организъм. Вярно е, че модерния и постмодерния свят силата на един народ и държава се измерва с икономически показатели и когато те веднъж изпаднат в трудно положение, излизането е много трудно и дори невъзможно. Много по-страшно е, когато се усети безперспективност, липса на път, по който да се върви, и хора, които да водят. А това се случва, когато изчезне интелигенцията. Защото интелигенцията диагностицира болестта; тя е и тази, която ще предложи терапията и възстановяването. Без нея бедността става още по-страшна. Без нея моралът е последното нещо, което интересува хората, а без морал и вяра изходът е летален.
Логично е, когато хората боледуват, да търсят помощ от лекуващите, които разпознават болестите, знаят кое лекарство против какво е и умеят да преписват необходимото лечение. Само напълно отчаяните и безумците се отдават в ръцете на лъжелечители. Да се надяваме, че както човечеството, така и българската нация, все още не е изпаднало в отчаяние и не е обезумяло и ще се подложи на истинско лечение срещу истинските му болести…