Тодор Коларов

НАСТРАДИН ХОДЖА

СПОР С АХМАК

Едно петъчно утро Настрадин Ходжа довтасал в селското кафене зъл, кисел като мартенско време. А навън било пролет, след утринния намаз* мющериите* сърбали кафе при отворени джамлъци и аромат на разцъфнали трендафили. Ходжата се тръшнал в отдалеченото кьоше, фучи, сумти и никому ни лаф.
Лошото настроение на Настрадина заплашвало да помрачи празничния рахат на кафенето. Сърбащото общество отправило кахърни погледи към видния си земляк. Един даже набрал кураж да попита:
- Защо си се разлютил като арнаутска чушка, бе, ходжа?
- Бетер*! - троснато откликнал сърдиткото. - На зехир* съм станал. Ама така е, счепкаш ли се в спор рано сутрин с баш серсем*…
Обществото дружно зацъкало в съчувствие, глождено иначе от злостно любопитство.
- Не се коси, джанъм*! - тактично вметнал някой от калабалъка. - Светът, по волята на Аллаха, е пълен със серсеми…
- Ама тоя - не мирясвал Настрадин, - по волята на Аллаха е и най-големият ахмак*, когото познавам!
- Чакай, чакай! - възпрял го друг ага от боязън да не би ходжата да се разлюти без мяра. - Отпусни се, пийни едно кафе и ще ти мине. Грехота е да сърдим Аллаха, благоволил да ни дари с такъв хубав ден…
И, вече взел инициативата, подвикнал на кафеджията:
- Я, майсторе, донеси едно каймаклия кафе на ходжата от мене! И гледай да е горещо…
- И да е татлия*! - добавил Настрадин, все още с ядно скършени вежди.
Кафето тозчас било поднесено, ходжата наченал да сърба, а агата предразполагащо го подканил:
- Ха, сега, разкажи с кого си спорил, че да ти олекне…
- Ами с кого, с кого!… - отвърнал Настрадин. - С мене си, с кого другиго!
И за успокоение, най-големият ахмак по волята на Аллаха отпил юнашка глътка кафе от филджана.

—————————–

*Мющерии (тур.) - клиенти; намаз - мюсюлманска молитва; бетер - по-лошо; зехир - отрова; ахмак - глупак; серсем - завеян; джанъм (душо моя) - ласкателно обръщение; татлия - сладко.

—————————–

ДА ДОЖИВЕЕШ ДО СТОТЕ

На Настрадин Ходжа му се отворила работа в Бурса. Тъкмо влизал в града с дисаги през рамо, когато ненадейно срещу му връхлетяла тълпа, бягаща презглава. Яко уплашените хора профучавали покрай озадачения Настрадин, като повтаряли: „Аллах да ни пази!…”.
Напразно ходжата се опитвал да спре някого, та да разбере какво става. С опулени от ужас очи бягащите само му махвали с ръка да ги остави на мира и изчезвали из кривите бурсенски сокаци. След немалко усилия Настрадин най-сетне успял да спипа един почти грохнал от умора столетник. Старецът стискал емениите* си под мишница и дишал като риба на сухо, вир-вода след лудешкото му надпрепускане.
- Какво става, старче? - заразпитвал го ходжата. - Патаклама* ли ви е подгонила, мурабе* ли, мурджата* ли?..
- Н-н-не знам! - едва успял да изфъфли клетият маратонец. - Всички бягат, и аз… Казва ли ти някой?…
- Ами тогава защо си побягнал, бе, човече? - недоумявал за глупостта му Настрадин.
- Ееее, ходжа - отвърнал поокопитилият се бегач, - ако всеки път чаках да узная защо бягат хората, щях ли да доживея до стоте?
И като се отскубнал от Настрадина, хукнал нататък с емениите под мишница.
Ходжата постоял насред улицата, почесвал се в колебание, където не го сърби, после захвърлил дисагите и търтил с тълпата колкото му държат крака. Така и не разбрал, че вече е извън града по пътя към своето село. Усетил се едва когато го спрял бей на кон.
- Къде си хукнал, ходжа? - запитал. - Каква беда те е подгонила?
- Не знам, бей ефенди! - чистосърдечно си признал съсипаният от умора Настрадин. - Всичко живо бяга от Бурса, та и аз, барабар с другите…
След което надве-натри обрисувал положението.
- Хич бива ли толкоз будалалък*, бе, човече? - съжалително зацъкал беят. - Хайде, онези завалии са прости хорица, ами ти?… Учен мъж!
- Учен, учен!… - възразил му Настрадин. - Ами като ми се е прищяло и на мене да доживея до стоте?
Останал сам насред пътя, беят дълго цъкал след побягналия презглава учен мъж, когото никой не преследвал.

—————————–

*емении (тур.) - чехли; патаклама - пукотевица, размирици; мурабе - война; мурджа - чума; будалалък - глупост.

—————————–

ОТ БОЛНО ЛЮБОПИТСТВО

Настрадин Ходжа имал слабост отвреме-навреме да броди заран из градския пазар. Зяпал по сергиите, опипвал стоката, интересувал се от цените, подхващал ялови пазарлъци с продавачите, без да купува. Не щеш ли, както се случва по всички пазари, сред пазарджиите избухнала свада. Вдигнала се врява - стълпили се сеирджии, блъскат се, викат и не може да се разбере за какво е неразборията.
Мигом дотърчал и Настрадин. Навалицата обаче му пречела да се добере до събитието. Повдигал се на пръсти ходжата, надничал иззад хорските гърбове, опъвал врат с ококорени очи, ала без полза.
Върло любопитство зачовъркало Настрадина. Той събрал сили, напънал мишци и като се развикал: „Дай път!… Отстранете се!…”, юнашки заработил с лакти. Поблъскал се порядъчно, вклинил се в тълпата, даже и ребрата му посмачкали малко, докато в края на краищата да се окаже в центъра на събитието.
Тук вече ходжата го очаквала крайно неприятна изненада. Неколцина бабаити се налагали с юмруци един друг сред невъобразима гюрултия и дорде любопиткото да се угади, така яко го фраснали по носа, че от очите му изскочили искрящи фойерверки.
От жестокия удар писнали ушите на Настрадин, шурнала кръв от носа му като да го колят и късметлията ревнал: „Вай, Аллах, пребиха ме!”. С безброй мъки се измъкнал от сборището, завайкал се, заохкал и проклинал сполетялото го зло. С окървавен пешкир на лицето той хукнал към къщи да търси спасение. Срещнал познати, те съчувствено го попитали:
- От какво си пострадал така, бе, ходжа?
- От болно любопитство! - проплаквал пътьом бягащият Настрадин.

—————————–

МАГАРЕТО НА МАГАРЕТАТА

Когато бил още юноша, Настрадин го цанили аргатин в яхъра на бея. Работата му била да се грижи за бейския ат. Рано сутрин трябвало да чисти пода от тор, да насипе зоб в яслата и да донесе прясна кладенчова вода. И докато атът хрупал от зоба, Настрадин се захващал със сутришния му тоалет - чистил го с чесало и четка, ресал го, подстригвал гривата му, а опашката сплитал на плитка и лъскал конската задница със зехтин.
Всеки ден аргатинът бил длъжен и да разхожда бейския любимец из двора, като покривал гърба му с килимче, за да не се простуди. Само в петък оседлавал ата и му слагал сребърна юзда, за да отиде беят до Одрин за празничния намаз в Султан Селим джамия.
В далечен кът на яхъра, където трупали насъбрания тор, било заделено местенце и за магарето, натоварено с черната работа в чифлика на бея. Още в зори то карало мливо на воденицата или докарвало дърва от гората, носило бъчвички с оцет и зехтин от пазара, вода от реката и всичко останало още, каквото имало да свърши едно магаре. Едва по месечина добичето се връщало в яхъра, съсипано от работа, и му тръсвали кош със слама за вечеря.
- Каква несправедливост е допуснал Аллах! - казал си веднъж Настрадин по повод на магарешкия хал. - Все едно атът да е бея в яхъра, а магарето да съм аз…
Той твърдо решил да изправи божията несправедливост. Когато една нощ магарето се върнало от работа, намерило щедро насипан зоб в яслата си и кофа прясна кладенчова вода до нея. И докато хайванчето пряко сили се захванало с неочакваната гощавка, Настрадин се заел да го чисти с чесало и четка от прах и репеи, насъбрани по пътищата.
Накрая, в изблик на благороден жест, критикарят на Аллах решил и да залъска със зехтин задницата на дългоухия труженик. Магарето обаче, незнайно как изтълкувало грижите на необичайния си благодетел, му се отплатило с такова яко чифте, че от ритника Настрадин се намерил в купището тор. Измъкнал се от гюбрето Настрадин и докато се почиствал, доколкото може, изрекъл ядосан на себе си:
- Хак ми е!… Ако Аллах беше с моя акъл, по земята щяха да се разхождат само бейски атове… И кой тогава щеше да носи мливо на воденицата? Аргатинът, кой друг! Магарето на магаретата!

—————————–

ХИЧ ГО НЯМА

Едно утро Настрадин Ходжа угрижен попитал през плета шетащия из двора си съсед:
- Абе, комшу, да не би случайно днеска да съм у вас?
- Тцъ! - отвърнал недоумяващият съсед. - Защо питаш, бе, ходжа?
- Ами ставам сутринта - заобяснявал Настрадин, - и още сънен надникнах при ходжовица в кухнята. А там, гледам, мене ме няма никакъв… Нито до огнището, нито край синията. За чудене работа, рекох си, къде ли съм се дянал толкова рано? Обиколих сетне яхъра, хамбара, сайванта… И там, хич ме няма! Къде, според тебе, може да съм се запилял?
- Знам ли! - умислил се комшията, после лицето му просветнало в догадка. - А в кафенето провери ли?
- Още от зори?… Не ми се вярва - усъмнил се ходжата. - Ще отърча да видя за всеки случай. Може пък наистина да съм там!
И без да умува повече, рано не рано, запрашил да се търси в кафенето.

—————————–

КОЙ Е ХОДЖАТА

За да си оползотвори делника, веднъж Настрадин Ходжа се изправил със секира пред тополата в двора си.
- Тополо, удари и твоят час - рекъл й. - Откак те помня, все точиш ръст към небето, а нито плод някакъв даваш, нито сянка хвърляш за прохлада. Каква файда от тебе? По волята на Аллаха, днеска ще те отсека…
Ходжовица чула думите му. Домъчняло й за дървото, на него някога вързвали люлката на първородния им син. Тя сърдито подвикнала на мъжа си:
- Ходжа, не забърквай Аллаха в глупавите си приумици! На обречените тополи Той праща гръмотевици, а не пишман секачи…
- Млъквай, мари! - сърдито я скастрил Настрадин. - Какво ти разбира жена от аллаховите работи! Аз ли съм ходжата или ти?
След тези убийствени аргументи той замахнал със секирата срещу нещастното дърво. За беда, брадвата отскочила назад и с опакото си яко халосала по крака самозвания секач, който изревал от болка.
- Прости ми, Аллах! - вдигнал Настрадин насълзени очи към небето. - Че е неведома волята ти, неведома е. Ама откъде можех да знам, че баш жена ми посвещаваш в божествените си намерения?

—————————–

БЕЙСКО УГОЩЕНИЕ

По време на рамазана Настрадин Ходжа с нетърпение очаквал мюезина да обяви от викалото на минарето края на постния ден, за да се нахвърли върху трапезата си - къшей просеник и стомна с вода. Жена му, възмутена от невъздържаната лакомия на ходжата, веднъж го сгълчила:
- Ха, по-кротко, де! С тая твоя лакомия ще вземеш да се задавиш… И няма да дочакаш байрама.
- Да не дава Аллах! - уплашено отгонил Настрадин заплахата от себе си. - Откога го чакам този байрам! Тъкмо ще си устроя бейско угощение…
Ходжовица, добре запозната с хала на кесията му, се заинтригувала:
- И с какво ще си устроиш това твое бейско угощение?
- С просеник! - гордо отвърнал размечталият се Настрадин. - Току-що опечен, дъхав, вкусен, голяяям-голям просеник!… И със шарена празнична делва, пълна догоре с прясна, току-що налята съвсем студена вода…

—————————–

СЪСЕДЪТ СИ ЗНАЕ

Силна врява по късна доба извадила Настрадин Ходжа и жена му на улицата. Разсънени и разтревожени, те заварили съседа да гони кадъната си от къщи.
- Да се махаш от дома ми, безсрамнице! - крещял разярен комшията.
За да върне спокойствието на спящата улица, Настрадин се намесил:
- Поспри малко, комшу! Кажи по-добре с какво се е провинила горката женица…
- С какво ли? - завикал съседът, все още в плен на яда си. - Днеска тая никаквица погледна подир чужд мъж… Сам я видях!
Като чул защо комшията се е разшумял посред нощ за нищо и никакво, на Настрадин му кипнал кела.
- Бе, ти с всичкия ли си? - развикал се на свой ред разядосаният ходжа. - Прибирай си веднага жената вкъщи, че ако аз си отворя устата!… Мислиш не знам ли, бабаит с бабаит, какви ги кроиш самия ти навънка?
Стреснат от изненадалия го гняв на ходжата, съседът припряно се прибрал с жена си, като залостил и къщната врата отвътре.
Ходжовица, впечатлена от заканата на мъжа си, щом се прибрали у дома си, му подхвърлила:
- Че какво ли пък толкова знаеш за съседа!
- Нищичко не знам! - чистосърдечно признал Настрадин, като се намъкнал под чергата на топло. - Добре поне, че съседът си знае..

—————————–

КАКВОТО, ТОВА!

Разболяла се тежко жената на Настрадин Ходжа. Пъшкала, охкала, едва събрала силици да помоли мъжа си:
- Ходжа, аз май ще си отивам от този свят… Ама преди да склопя очи, прияло ми се е риба. Иди на реката да наловиш. Ако е ситна, да ми направиш тавалък. Ако пък случиш на голяма мряна, рибена чорбица да ми свариш…
Не му се ходело на Настрадин да лови риба - първите застудявания преди зимата вече настъпвали. Ала да скършиш хатъра на смъртно болен е грях, затова нарамил рибарската мрежа и студ не студ, отишъл на реката. Водата й била ледено студена и придошла от есенните дъждове.
С надеждата да се оправи с едно хвърляне на мрежата, ходжата нагазил към по-дълбокото, в близост до един въртоп, който заплашвал да завлече рибаря. Той разгърнал мрежата да хвърля, но го домързяло да моли Аллах за сполука и с едно „Е, каквото, това!…” я метнал със силен размах.
От инерцията злополучният рибар изгубил равновесие и преди да се пльосне в реката, изтървал мрежата. Въртопът мигом я погълнал в мътните си води. С триста мъки Настрадин се измъкнал на брега, откъдето ядосан, мокър и вече замръзващ, извикал с упрек към небето:
- О, Аллах, защо!?… Хайде, намислил си да привикаш жена ми при себе си, твоя воля!… Ами серкмето за какво ти е притрябвало? Най-малкото още петдесет години щеше да ми лови риба!

—————————–

С МАЛКО МАСРАФ

С намерението да става хаджия, Настрадин Ходжа се отправил към Мека. Когато стигнал Одрин, отбил се за молитва в Султан Селим джамия. Изул калеври пред портите й, влязъл вътре и коленичил да бие чело в килима.
- О, Всемогъщи! - надал глас ходжата. - Помогни ми да приключа хаджилъка хем с малко масраф, хем час по-скоро!
Доволен от хитроумната си сделка с Онзи на небето, Настрадин излязъл от джамията, за да открие, че са му откраднали калеврите. Той замигал на парцали, без да знае какво да предприеме, после се върнал в джамията и се провикнал от все сърце:
- Аллах е велик! Начаса уважи молитвата ми!… От будала поклонник хаджия хич става ли?
След което благоразумно свърнал назад към родното си село.

—————————–

ВАХ, ВАХ, ВАХ! . . .

В селото на настрадин Ходжа се завърнал млад гурбетчия, който някое и друго време прекарал в Истанбул. В селското кафене той разказвал на заобиколилите го съселяни за чудесиите, видяни и чути в града на великия султан. Слушателите му, чийто животец на повечето от тях протичал на село, слушали, ахкали час по час и черпели разказвача с каймаклия кафе.
- В Истанбул - разправял гурбетчията, - казанът на всeки един оджак* еничари е толкова голям, че като сварят курбан в него, цялото ни село може да яде цял ден и пак не ще може да го изяде.
- Вах, вах, вах! - удивлявали се слушателите, крайно впечатлени от казана-чудо.
- А пък истанбулския площад „Ат-мегдан” е толкова просторен и голям - продължавал да ги удивлява сладкодумецът, - че ще трябва да яздиш половин ден на кон, за да го обиколиш открай докрай…
- Вах, вах, вах! - възкликнала аудиторията, поразена от мащабите на площада-чудо.
- И минаретата на джамията Сюлеймание пък толкова са високи - разправял оня по-нататък, - че ако скочиш от най-горното им викало сутринта, чак привечер ще стигнеш земята…
Тъкмо кафенето да изрече поредното си „Вах, вах, вах!…”, от кьошето се обадил Настрадин:
- Че и при минарето на нашата джамия е същото!
„Минарето” на селската джамия било срязана възможно най-високо топола с дървена скара отгоре. От нея мюезинът свиквал правоверните си съселяни на молитва.
- Ами! - скептично възразил свидетелят на истанбулските чудесии. - Къде е Сюлеймание, къде е нашата джамия!…
- С минаретата им обаче е все същото - упорствал ходжата. - Иди да скочиш от нашето минаре, та сам да се убедиш!
Гурбетчията благоразумно се отказал от експеримента и като мърморел недоволно под нос, напуснал кафенето.
- Ходжа, как можеш да разправяш неверни неща за нашето минаре? - заразобличавали Настрадина недоволните му съселяни..
- Как тъй неверни, бе, агалар! - възмутил се Настрадин не на шега. - Някой от вас скачал ли е, че да твърди кое е вярно и кое не?
И понеже никой не бил скачал, нито би искал да скача от каквото и да е минаре, наложило се мълчаливо да преглътнат твърденията на ходжата.

—————————–

*оджак (огнище) - поделение в еничарската войска (тур.)

—————————–

КОГА ЩЕ СЕ СРУТИ НЕБЕTО

Веднъж Настрадин Ходжа замръкнал в чуждо село и отишъл в стаята за гости към селската джамия, за да пренощува. За негов късмет, тя вече била заета от важен истанбулски молла*, придружаван от учениците си - чарда пъпчиви софти**.
Било рано напролет. Привечер застудявало и тежко си пател оня, който замръквал навън. На ходжата такава перспектива не му се нравела. Той влязъл припряно в гостната стая, осветена от лоена лампа с димящ фитил, поздравил със „Слава на Аллаха!” и без да обръща внимание на присъстващите, угрижено заоглеждал гредите на тавана, почуквал по стените и многожначително цъкал с език. Умълчаните софти със зяпнали уста следили странните манипулации на неочаквания посетител.
- Какво има, ходжа? - поинтересувал се моллата, озадачен от поведението му.
- Беда, молла ефенди - отвърнал му Настрадин с нескрита тревога. - Срещнах днеска странстващ дервиш, връщаше се от хаджилък в Мека. Там узнал от пророци, че щом изгрее новата луна, небето щяло да се срути… Питам се, дали тези кирпичени стени ще издържат на изпитанието или по-добре ще е да прекарам нощта в джамията? Тя поне е от камък и таванските й греди са от як дъб…
Наплашени от лошата вест, моллата и софтите му предпочели да не се питат. Те тихомълком се изнизали към джамията, като оставили Настрадин да си провежда изследването на рахат. Ходжата това и чакал, духнал лоената лампа и се изтегнал на широкия миндер.
Цяла нощ моллата и софтите прекарали в зъзнене, без да мигнат, докато чакали със страх да изгрее новата луна. Нощта обаче се оказала черна като гроб - до новолунието имало още две-три денонощия. Едва дочакали зазоряването, ядосаният молла и учениците му се втурнали към гостната стая. В нея намерили ходжата сладко да си доспива, като похърквал в здравия си сън. Моллата грубо го разтърсил:
- Ти защо ни излъга, бре, керата***? Цяла нощ да чакаме и ни луна, ни срутване… А уж си ходжа! Срам за сана ти, срам!
- Да ме прощаваш, молла ефенди - леко обиден му отвърнал наспалият се вече Настрадин, - не съм казвал, че тъкмо тази нощ ще изгрее новата луна. Дервишът ми сподели само, изгрее ли новата луна, небето ще се срути…
После, като нарамил дисагите да си ходи, добавил:
- Да дочакаме новолунието. Не се ли срути небето, тогава да се сърдим на пророците от Мека. Не подобава на един молла така несправедливо да се нахвърля върху правоверни. На това ли учите софтите си?
И с чувство на основателно възмутен, тряснал на излизане вратата зад себе си.

—————————–

*молла - мюсюлмански религиозен учител или съдия; **софти - възпитаници на висши духовни заведения (медресета) в ислямския свят; ***керата - негодник, безсрамник (тур.).