ВАВЕЛ
ВАВЕЛ
Дворци и църкви там стоят от века,
Мълчанието скрили в свойта гръд.
В недра и пазви тайните им спят.
- Спри стъпките си и тръгни полека!
Сред сводове подземни, царски кости
И скъпи саркофази, драгоценен съд -
- Над своя прах изваяни лежат
Царе безсмъртни, кратки земни гости.
И там, на Вавел дето бий сърдцето:
Килия проста, гладък саркофаг,
Кандило трепка, гледа с поглед благ
Светата майка - тамо спи поета.
Над него трепне светъл полумрак,
И бди отвън на Вавел силуета.
***
Засмени слънчогледи край стобора
Един до други дълъг ред извили,
А зад стобора, на купата сено,
Гнездото свое щъркелите свили.
Във него, на един крак, на високо
Самичък щъркел дреме в маранята -
Наоколо трепти и се преплита
Омарата във паежина злата.
***
Върху поляната, отсреща, път извива -
Зад пътя долу селото се крий,
Прозирно-синя го мъгла покрива,
През нея дим на тънък стълб се вий.
Едничък покрив там едва личи, -
Извит кумин на покрива стърчи.
И само вятърницата, криле развяла,
На край на селото се вижда цяла.
***
Като саван снега се тихо стели,
Земята спи. Далече там в мъгла,
Кат призраци прегърбени и мрачни,
Стоят върби с наведени чела.
Тя спи и в сън прехласната бленува
Засмяна пролет, слънце кат преди -
И сеща вече тръпки от живота,
Готов да бликне в нейните гърди.
Кога засмяна пролет пак ще дойде?
Сърдцето спи. Там в сивите мъгли
Стоят върби кат призраци печални,
И тихичко снега вали… вали…
***
Ти тъжен си, като молитва тъжен,
И есен е във взора ти смутен -
Да ти възвърна светлата усмивка
Бих пяла аз и нощ и ден…
Ах, ти си бледен, бледен като цвете,
Поникнало над гроб усамотен -
Да можех от смъртта да те измоля,
Бих плакала и нощ и ден…
***
Не гледай тъй, не гледай тъй,
Тоз поглед твой не е за мене,
На страст и нега отражене,
Запален другаде е той.
Напразно с сведена глава
Наред със теб вървя полека,
И слушам бликнали слова
Да се изливат леко, леко -
Гори във тебе нейний чар…
Недей ме гледа ти със него -
Със бликналата твоя нега
Расте в сърдцето ми кошмар!
НА РЪБА
Две очи ме следят.
Две очи ме горят -
Ще изчезна
Във тяхната бездна!
В чужди погледи два
Слушам странни слова,
Нещо мами,
Повлича душа ми.
Ти, що бдиш над света
В светлина, в чистота,
С твойто име
О Боже, спаси ме!
Две очи ме горят,
Две очи ме следят -
Ще изчезна
Във тяхната бездна!
***
О, нощ, която всичко ми отне
И в себе си погълна го безследно
Кажи сега и словото последно,
Щом маската от погледа ми сне!
Умряха в тебе толкова души,
Затвориха се толкова зеници,
Заключени самотници в тъмници
Изсмука твоя мрак и пресуши.
А жално гледат топлите ти взори,
Очите твои - разтопена плът.
Потъна в тях светът и се затвори.
И само птичка върху твойта гръд,
Отметнала главица пее, пее…
И ти мълчиш, заслушана във нея.
***
Ръката мъртва нищо не усеща,
Студена е, отпусната и бяла,
И сянката й - неподвижно спряла.
Трепери в сън кандилото отсреща…
Очите само, пламнали две свещи,
Отворени, широки и бездънни,
Завличат и докосват те до нещо.
Дълбоко спи нощта и мрак отвън е.
То миг ли е? То вечността ли цяла
Във погледа умиращ се таи
И тоя свят със оня свят е сляла?
На прага спира той - за миг стои,
И рухва в мрака… Съмва се. О вечен,
С очи докоснат свят и тъй далечен!
***
Старинния портрет от таз стена
Ме гледа с своите ясно-сини
Очи, разляли синя светлина.
На черно кадифе, върху коприна
Ръцете му са сложени една
На друга. Мъртва тишина
Връх неговата плът, тъй близка и далека,
Се спуска и лежи невидима пет века.
Не е ли той в света? или е само
Видение на чуден свят и сън ?
- Света се движи шеметен отвън,
Н той ме гледа нямо.
О поглед, що прониква, в мойта кръв се влива,
Безсмъртен поглед - силата му жива
Гори - -
Ела, спаси ме от света,
Сложи ръка, да сетя топлината
И чистия ти свян, и в твойта чистота
Да си стопя до капчица душата.
ДОБРУДЖАНСКА ПЕСЕН
Довеян шум от весела цафара…
Ей на хълма зададе се овчара.
След него стадото във облак прах, полека
Се спуща в селото през тясната пътека.
Ей спущат се и другите овчари,
И шум и глъч и звън от хлопотари
И песен монотонна носи се из здрача -
То - ралото повел, завръща се орача.
На кладенеца в селото отколя
Шеги, закачки, кършен смях на воля.
Заскърцат колела и бликнала водата
Разлей се на вълни и пълни коритата.
Кой пръв във водопой ще изпревари?
- Последни идат биволите стари…
Последни са менци отдавна веч налети,
Отдавна в прозорци приведен огън свети.
И, нощ, на твоите скути кадифени
Чадата ти ще легнат, уморени,
И шум и песен в тебе ще затихне,
И месеца над селото ще се усмихне.
